още повече за последиците, които можеха да предизвикат високопоставените пътници в самолета (които не бяха идентифицирани до момента, но бе ясно, че не говори за терористите).
Предадоха ми разузнавателната информация от неговите разговори и по-късно тя се оказа много полезна.
След като свалихме от самолета пилота и посланика, аз реших лично да се кача на борда, придружен от командира на „тюлените“ лейтенант Пат, и да видя хората в него.
Вътре самолетът бе оборудван със салон за важни пътници и три „работни маси“. На едната маса в далечния край на самолета седяха четиримата терористи без оръжие и лесни за разпознаване. Трима от тях изглеждаха двайсетинагодишни, а четвъртият — малко по-млад. До тях около друга маса седяха осем до десет членове на египетската антитерористична сила („Сила 777“), всичките униформени и въоръжени с автоматични пистолети. На друга маса отдясно седяха двама мъже в цивилни дрехи — очевидно големи клечки. Единият приличаше на външен вид на арабин и изглеждаше доста нахакан. Другият бе по-млад, червенокос и луничав и не приличаше на никоя етническа група в района, която познавах. Там бяха и вторият пилот, щурманът и около четирима други членове на екипажа.
Въпреки че бяха въоръжени, не смятах „Сила 777“ за заплаха. Ние обучавахме „Сила 777“ преди няколко години, но знаехме, че не поддържат усвоените умения, и ето сега се озоваха в ръцете на хората, които ги бяха обучили — най-добрите в света. И те го знаеха.
След като огледахме вътрешността му, Пат и аз напуснахме самолета.
Обратно в командния ми пункт под опашката на самолета към мен се присъединиха полковник Франк и няколко членове на бойния щаб, които искаха да обединят ума и опита си с моите. Боб изпрати своя заместник-командир Том с Франк. Те двамата бяха способни да се справят с всичко.
Боб командваше с твърда ръка охраната. Казах на Франк да стои до вратата и да хвърля по едно око на хората вътре в самолета.
Около петнайсет минути след приземяването ни и поемането на контрол над самолета започнаха да се появяват италиански войски от всякакви части и да заемат позиции около нашите — армейски подразделения, карабинери (полиция) и дори наскоро мобилизирани новобранци с оръжия от Втората световна война (същата група бе забелязана неотдавна да стреля по птици в автомобилния парк на Бил Спиърман). Цялата ситуация бе донякъде комична. Те се появиха с всякакви превозни средства — пикапи, мотоциклети, автомобили и дори мотоциклети с три колела, теглещи ремаркета с пет или шест души.
Внезапната поява на въоръжени американски сили, превземащи част от базата му, така изумила полковник Аникиаричи, че той решил да предприеме нещо. Веднага заповядал на собствените си войници да действат.
Горе-долу по същото време се появи двойка италиански офицери, които се опитаха да влязат в самолета, за да видят кой се намираше в него, но бяха върнати обратно от Франк и Том.
Ето каква беше ситуацията малко след полунощ на 11-ти октомври, петък:
Бяхме заобиколили самолета с два кръга от осемдесет до деветдесет тежко въоръжени стрелци и снайперисти, разположени на стратегически позиции. Но външният кръг на нашия периметър сега бе директно изправен срещу италианците — очи в очи. Макар да оцених численото им превъзходство като трикратно, не се разтревожих, че могат да ни нападнат. Знаеха, че това ще бъде неразумно. Все пак се опасявах нещо неочаквано като изпукване на ауспух да не накара някои от техните млади и нервни войници да открият огън. Ако това се случеше, щяха да загинат няколко души, главно италианци.
По това време Бил Спиърман се появи до самолета с полковник Аникиаричи, последвани малко по-късно от италиански генерал с три звезди (чието име не помня), дошъл като официално лице на церемонията по предаване на командването. Оказа се, че имаме късмет да присъства генерал с три звезди. Той беше интелигентен, настроен приятелски и направи всичко по силите си, за да помогне и на двете страни — неговата и нашата — да се справят с една трудна ситуация.
След като бяхме представени, обясних мисията ни и разбирането си за позицията на италианското правителство — т.е., че те се бяха съгласили да ни предадат терористите.
— Ако зависеше от мен — отговори той, — щях да ви ги предам веднага. Но не съм получил такава заповед и трябва да разберете, че това не ми оставя голям избор.
— Може би заповедта просто още не е стигнала до вас — казах му аз. — Какво ще кажете да проверите по командната верига, докато аз проверя при нашия посланик в Рим?
Той се съгласи.
Обадих се на моя свързочен офицер и му наредих да ме свърже с посланик Раб. Когато посланик Раб се обади по радиостанцията след пет минути, му обясних, че сме принудили египетския пътнически самолет да кацне в Сигонела с четиримата терористи на борда, имам заповед да ги арестувам и закарам със самолет в Съединените щати, за да бъдат изправени пред съд, и знам за съгласието на италианското правителство те да ми бъдат предадени.
— Направили сте какво? — изтърси изненадан той. По реакцията му разбрах, че не знае нищо по въпроса. Но обеща да провери.
След около петнайсет минути италианският генерал-лейтенант се завърна.
— Проверих цялата верига до министъра на отбраната — каза той — и никой не знае нищо за такова споразумение. Трябва да разберете — добави генералът, — че отвлеченият кораб е италиански и това е италианска територия с италианска юрисдикция. Просто не можем да си позволим да ви ги предадем.
— Нека се обадя във Вашингтон, за да проверя дали няма някакво недоразумение. — Все още застанал до самолета с италианския генерал с три звезди наблизо, аз се обадих още един път в Пентагона. Не помня с кого разговарях, но гласът му приличаше на генерал Моро и знаех, че всички началник-щабове слушат.
— Искам да ви осведомя за последното развитие на ситуацията и да получа потвърждение на мисията си — заявих аз. — Държим самолета. Уверих се, че четиримата терористи са на борда, заедно с осмина до десетима въоръжени гардове от „Сила 777“, които не смятам за заплаха. Там има още двама мъже — единият около четирийсетгодишен нахакан арабин, който сигурно е важна клечка, а вторият по-млад червенокос, луничав човек, седнал на масата с него. Не успяхме да идентифицираме тези двамата. Вече съм свалил пилота от самолета заедно с още един индивид, който твърди, че е посланик. Той сега говори по телефона с Египет и ние подслушваме разговорите му. Предимно пита какво да прави в ужасната ситуация, в която са се озовали.
Командирът на италианската база тук, в Сигонела, реши, че трябва да действа — продължих аз. — Мисля, че повече заради престижа, отколкото заради нещо друго. Преценявам, че са разположили около триста войници около нашия периметър. Изправени сме едни срещу други очи в очи. Тук при мен има един италиански генерал с три звезди. Той провери по цялата командна верига до тяхното Министерство на отбраната и не можа да открие никой, който да знае нещо за споразумение за предаването на терористите в наши ръце. Разговарях и с посланик Раб, който също не знае нищо за такова споразумение.
Не се тревожа за нашата ситуация. Разполагаме с огнева мощ, за да ги победим. Но се опасявам от незрелостта на италианските войници, някои от които са зелени новобранци, както и от липсата на някой, който би могъл да ги контролира в тази напрегната ситуация. Изпукване на някой ауспух може да предизвика инцидент със стрелба и да доведе до доста италиански загуби. А ние нямаме нищо против съюзниците ни италианци, а по-скоро срещу терористите.
И сега с това описание просто искам да получа потвърждение на мисията си да сваля терористите от самолета и да ги отведа в Съединените щати.
След като свърших, ми наредиха да изчакам.
След около пет минути дойде отговор — мисля, че от министъра Уайнбъргър, но можеше да бъде и адмирал Кроу, тъй като никога не бях чувал гласа му по сателитната радиостанция:
— Ти си най-старшият американец на място и постъпи така, както сметнеш за правилно.
Приех съобщението. Което беше точно това, което исках да чуя. То ми развързваше ръцете да постъпя така, както смятах, че ще бъде най-добре.
Вече бе около 4,00 ч. сутринта. Намирахме се на пистата два часа, опитвайки да се оправим с тази неразбория. През това време чувах коментари между италианските офицери, включително някои несъгласия. Очевидно съществуваха съмнения по въпроса кои „магистрати“ (съдии) имат юрисдикция над
