на борда му, те се намираха на египетска територия и египетското правителство декларира, че е готово „да защитава, ако е необходимо, неприкосновеността на самолета с оръжие“. Накрая около 9,00 ч. на 11-ти октомври, петък, посланик Рифаат връчи официална дипломатическа нота, в която египетското правителство търсеше изясняване на легалния статут на египетския самолет и неговите пътници и настояваше да се позволи на самолета да напусне веднага Сигонела заедно с оставащите в него пътници.
Около 10,00 ч. същата сутрин малък кафяв луксозен самолет кацна и паркира в края на пистата близо до самолета на „Иджипт Еър“ „Боинг“–737. От него слязоха двама добре облечени мъже на средна възраст и се приближиха към „Боинг“–737. Единият твърдеше, че идва от Рим и е представител на италианското правителство. Другият, вероятно арабин, не си отвори устата. След като акредитивите им бяха проверени от моя италиански колега с трите звезди (той ми каза, че и двамата са от италианското правителство), ние се съгласихме да ги пуснем на борда на самолета, за да разговарят с двамата палестинци (никой още не признаваше, че те фактически са Абас и Хасан), и те останаха там почти час, преди да се върнат в самолета си и да отлетят.
Не повярвах на тяхната история. Поведението им ме накара да подозирам, че се опитват по някакъв начин да измъкнат Абу Абас и Хасан от Сигонела и може би извън Италия. Това щеше да потвърди вече наученото от моя италиански колега с трите звезди, който от време на време даваше съвсем ясно да се разбере, че италианското правителство се опитва да намери лесен и безболезнен начин за измъкване от ситуацията, в която се намира.
Обадих се на вицеадмирал Моро, обясних тревогите си и попитах дали може да намери някъде близо до нас един военноморски Т–39, който е малък реактивен самолет, и да ми го изпрати, за да можем да ги последваме, ако страховете ми се оправдаят.
Вече бях подбрал четирима от най-добрите си хора за своя „екип преследвачи“ — подполковник Дик, майор Джони, главен сержант Рик и един от най-добрите ни сателитни радиооператори, — когато около 14,00 ч. се появи двойка флотски лейтенанти, заявявайки, че техният военновъздушен ескадрон VR–24, разположен в Сигонела, е уведомен за мисията и те са моите двама пилоти, явяващи се за инструктаж.
— Къде е самолетът ви?
— В хангара, сър — отговориха те, — в края на пистата.
Добавих двамата пилоти към четиримата от екипа преследвачи.
— Искам от вас — казах на шестимата — да подготвите самолета за спешно излитане, но да го държите скрит. После искам да седнете в него и да чакате моите инструкции. Ако се опитат да изведат Абас от страната със самолет, вие ще излетите незабавно, ще летите под опашката му и ще го следвате където и да отиде. Мисията ви е не да плените отново Абас, а само да ми докладвате. Аз ще ви казвам какво да правите.
Продължих вътрешния си спор за най-добрия начин италианците да поемат отговорността да изправят терористите пред съда, така че да не могат да се измъкнат и правосъдието да възтържествува. Чувствах, че е дошъл моментът да препоръчам на италианския си колега с трите звезди да доведем със самолет американските заложници от Кайро (тогава те се намираха в американското посолство). Щом пристигнеха тук, щяхме да направим очна ставка под строгото наблюдение на отговорните магистрати, на която заложниците да разпознаят терористите.
— Това трябва да е възможно — заяви той. — И може би е добра идея.
— Тогава би ли се свързал с местния окръжен прокурор, за да организираме това по някое време по- късно вечерта? — попитах аз. — А аз ще уредя самолет за превоз на заложниците.
След около час той съобщи, че окръжният прокурор се е съгласил с предложението ми, но се нуждае от два часа време преди очната ставка, за да я организира в присъствието на магистратите.
Тогава се обадих на вицеадмирал Моро, за да поискам самолет С–141 за прехвърляне на американските заложници в Сигонела. Обясних му и колко важно беше заложниците да идентифицират със сигурност терористите пред магистрати, които ще отговарят за съдебните процеси.
— Това е добра идея — съгласи се той. — Ще работя по въпроса и ще ти се обадя.
Точно преди здрачаване луксозният реактивен самолет се завърна, отиде до края на пистата, обърна обратно и спря, но остана с работещи двигатели и запалени светлини. Същите двама мъже слязоха от самолета, приближиха се до „Боинг“–737 и отново поискаха разрешение да се качат на борда му. Останаха там в продължение на около половин час, след което отново отлетяха.
Всичко това засили подозренията ми, че някой подготвя почвата за измъкването на Абу Абас и партньора му вън от страната.
Малко след мръкване командирът на италианската база, египетският посланик и екипажът на египетския самолет се появиха до „Боинг“–737. След двайсет минути пристигна затворен камион с гардовете от „Сила 777“. Около 21,30 ч. двигателите на „Боинг“–737 бяха запалени. Същевременно италианците започнаха да придвижват камиони и строителни машини за блокиране на подходите към главната писта. Единственият, който оставиха отворен, бе този, който можеше да използва „Боинг“–737.
Обадих се на военноморския ни самолет Т–39.
— Бъдете готови — предупредих ги аз. — „Боинг“–737 се подготвя за излитане. Вероятно много скоро ще тръгне по пистата.
Около 21,50 ч. египетският самолет „Боинг“–737 обърна и се насочи към действащата писта. Излитането започна около 22,00 часа.
По същото време тръгна да излита и Т–39. Тъй като достъпът до главната писта бе блокиран, той излетя от пистата, паралелна на главната, и двата самолета се разминаха в противоположни посоки, като италианските офицери се хвърляха в канавките, докато Т–39 ревеше над главите им.
Веднага след излитането Т–39 направи рязък завой и започна преследването, следвайки моите инструкции.
Италианците изпратиха четири изтребителя прехващачи от друга база в опит да отпъдят Т–39 и да ескортират „Боинг“–737 до неговото местоназначение. Последваха доста разгорещени разговори между пилотите на прехващачите и екипажа на Т–39, но без никаква полза. Екипажът на Т–39 продължи мисията си.
Египетският „Боинг“–737 летя до летището „Фучиамо“, спомагателно летище до главното международно летище на Рим „Леонардо да Винчи“. Когато на Т–39 бе отказано разрешение за кацане, пилотите му обявиха тактическа авария и кацнаха директно зад египетския „Боинг“–737. Египетският „Боинг“–737 се придвижи близо до ВИП салона и Т–39 паркира до него. Абу Абас и придружителят му слязоха от самолета и влязоха в салона. След около час те се появиха отново, облечени в комбинезони на летци от италианските военновъздушни сили и се качиха на един чакащ югославски пътнически самолет, чийто полет по разписание за Белград, Югославия, бе забавен.
Посланик Раб връчи на италианското правителство искане за ареста на Абас в подготовка за неговото екстрадиране. Кракси продължи да шикалкави. Той каза, че това искане „според мнението на министъра на правосъдието не отговаря на фактическите и необходими изисквания на италианското правосъдие… Поради това вече няма никаква правна основа… за задържането на Абас, тъй като по това време той се е намирал на борда на самолет извън територията на Италия.“
Малко след отлитането на самолета за Белград посланик Раб пристигна в двореца „Киги“, официалната резиденция на министър-председателя на Италия, за да протестира срещу освобождаването на Абас. Когато напускаше, Раб каза на репортерите:
— Не съм доволен от случилото се тук днес.
Държавният департамент се помъчи да подготви друго искане за екстрадиция пред Югославия и то наистина беше връчено преди пристигането на Абас в Белград. Но това бе загубена кауза. Югославия поддържаше дипломатически отношения с ООП и Абас, като член на изпълнителния съвет на ООП, се ползваше с дипломатически имунитет. След два дни Абас отлетя за Аден, Южен Йемен, и оттам за Багдад.
Около 23,00 ч. на 11-ти октомври един самолет С–141 от Кайро се приземи с дванайсет американски заложници на борда. Отведохме петима от тях, включително Мерилин Клингхофър, до затвора в центъра на
