руши.
Когато Николас Велиотес, американският посланик в Египет, научи за убийството, той незабавно се свърза с Мегид, настоявайки „да започнат съдебно преследване срещу тези кучи синове“.
Мегид увърташе, твърдейки отново, че терористите вече са напуснали страната, което бе потвърдено на следващия ден от президента Хосни Мубарак.
— Терористите вече са напуснали Египет — обяви той. — Не знам къде са отишли, но предполагам, че в са Тунис.
— Когато приехме капитулацията на похитителите — продължи той, — ние нямахме тази информация. Тази информация се появи пет часа след капитулацията. Междувременно похитителите вече бяха напуснали страната.
Това беше лъжа. Терористите всъщност бяха в един самолет на „Иджипт Еър“, „Боинг“–737 във военновъздушната база Ал Маза близо до Кайро и чакаха някоя страна да се съгласи да ги приеме. Никой не ги искаше.
Но американското разузнаване си вършеше работата и разполагаше с номера на опашката на самолета — 2843.
Късно вечерта на 9-ти октомври вицеадмирал Моро ме информира, че терористите са се предали и са напуснали „Акиле Лауро“. Това означава отпадане на необходимостта от атака на кораба, заключи той, и аз можех да започна обратното изпращане на хората си по техните бази.
Малко след това заповядах на капитан Боб да се подготви за ново разгръщане на силите. Междувременно нашите самолети, които бяха останали в базите след пристигането ни, започнаха да кацат в Кипър и от 22,00 ч. насетне ние предприехме поетапно изпращане на силите обратно в техните бази.
Стандартната оперативна процедура беше силите да се разгръщат и предислоцират като готови за бой подразделения (сили за реагиране) в случай на възникване на необходимост от услугите ни, докато сме на път. Всички самолети спряха в Сигонела за презареждане и след това продължиха по обратния път към Щатите.
На разсъмване в четвъртък в Кипър само три самолета бяха отлетели — един С–5 и два С–141. С–5, натоварен с хеликоптери UH–60 „Блекхоук“, получи лош теч в хидравличната система от скъсан маркуч. Той не можеше да прибере главния си колесник и губеше голямо количество гориво.
Проблемът не беше в самия теч, а в продължаващото присъствие на самолета в базата на „нашите приятели“ посред бял ден, откъдето можеше да бъде забелязан от съветските сателити. Двама полковници на нашите домакини вече нервничеха. Те можеха да приемат два самолета С–141, но С–5 щеше да привлече твърде много внимание и да причини политически проблеми. Искаха самолетът да отлети.
Ситуацията беше деликатна.
Единственото, което можах да измисля, бе да огледам лично повредата, за да видя дали мога да помогна с нещо. Покатерих се върху колесника на С–5, за да огледам добре скъсания маркуч и веднага щом го видях, се сетих, че „лекарите“ разполагаха с хирургически тръби, които можеха да свършат работа. И наистина, те имаха маркуч, който изглеждаше със същия диаметър, и пилотът, опитен и по-възрастен подполковник от запаса на военновъздушните сили, се съгласи да пилотира самолета, ако успеем да спрем теча.
Пилотът изключи двигателите, за да намали налягането в хидравличната система. След това той, един механик и аз се покатерихме отново върху колесника и целите оплескани с хидравлична течност, ремонтирахме маркуча достатъчно добре, за да може самолетът да лети със спуснат колесник.
Самолетът отлетя точно на разсъмване и до Сигонела, където бе ремонтиран, летя на малка височина.
Вашингтон
Целия ден в четвъртък похитителите останаха във военновъздушната база североизточно от Кайро, но сега вече имаха къде да отидат. Щяха да ги откарат в Тунис (новото местоположение на щаба на ООП след изгонването й от Бейрут от израелците).
Докато тази драма се разиграваше в Кайро, няколко членове на Съвета за национална сигурност във Вашингтон предложиха гениална идея. Те бяха научили от разузнавателни източници, че самолетът на египетските въздушни линии още е на земята. Защо да не използват самолети от самолетоносача „Саратога“, който се намираше наблизо в Средиземно море, за да принудят египетския самолет да кацне на някое приятелско летище и да задържат терористите под американска опека?
След известно обсъждане базата на НАТО в Сигонела бе избрана като приятелското място, което можеше да причини най-малко потенциални проблеми. Сицилия беше италианска, както и „Акиле Лауро“. След допълнително обсъждане бе решено, че прехващането на граждански самолет е наистина физически възможно. Те се свързаха с президента и Рейгън даде съгласието си.
Аз все още се намирах на земята в Кипър с двата си самолета С–141, очаквайки падането на мрака, за да мога да отлетя за вкъщи. С мен бяха бойният ми щаб, комуникациите ми (включително способността ми да прехващам нискочестотни съобщения) и медицинският ми екип, както и капитан Боб и два взвода от неговите „тюлени“ — моят екип за реагиране в случай, че нещо непредвидено се случи по пътя.
Точно щях да дам разрешение за излитане самолета на Боб С–141, когато ми се обади вицеадмирал Моро, който ме осведоми за плана — одобрен по принцип от президента Рейгън — за пленяването на терористите, ако отлетят от Египет за Тунис.
— Изтребители F–14 от „Саратога“ ще прехванат египетския пътнически самолет и ще го принудят да кацне в Сигонела. Ти ще последваш самолета в Сигонела, ще плениш терористите и ще отлетиш обратно с окованите във вериги терористи за Съединените щати, за да бъдат изправени пред съд. Чакай заповед за тръгване, за да се свържеш с изтребителите F–14, които ще осъществяват прехващането. — И после като заключение: — Италианското правителство даде одобрението си за всичко това — както за кацането, така и за пленяването на терористите.
Последното се оказа прекалено оптимистично. В този момент италианското правителство нямаше никаква представа, че ще предприемем нещо подобно, и е съмнително дали щяхме да получим тяхното одобрение, ако знаеха. Грешката беше направена някъде по свързочната верига. Но както се оказа, тази грешка бе добре дошла, тъй като ни даде възможност да пленим терористите, които отвлякоха кораба и убиха Леон Клингхофър.
След разговора ми с Арт Моро отидох да инструктирам Боб и неговите хора. Първото нещо, което забелязах, беше разочарованието по лицата им — разочарованието, че им се изплъзна възможността да атакуват кораба и да се справят както подобава с престъпниците, убили брутално един американец. Но веднага щом стигнах до онази част на инструкциите, с която им съобщавах, че разполагаме с друга възможност за пленяване на терористите, неколцина от „тюлените“ започнаха да се насилват да повърнат приспивателните хапчета, които бяха погълнали, за да могат да спят по време на полета до вкъщи. Те бяха готови за новата мисия.
Прехващането
От щаба на VI флот се обадиха спешно на вицеадмирал Дейв Джеремая на самолетоносача „Саратога“. Корабът трябваше да промени курса си и да се подготви за изпращане на своя така наречен „БВП по тревога“ (бойният въздушен патрул се състоеше от два изтребителя прехващачи F–14 „Томкет“ и един радарен самолет Е–2С „Хоукай“, който насочваше изтребителите). Въпреки че капитанът на „Саратога“ нямаше представа какво става или защо променят курса, той усети спешността в искането на VI флот и изпрати БВП по тревога.
В 19,10 ч. местно време един F–14 излетя, последван скоро от радарен самолет Е–2С. След секунди дойде заповедта за мисията: „Да се прехване и отклони към Сигонела, Италия, пътнически самолет «Боинг»–737 с похитителите от «Акиле Лауро» на борда, пътуващ сега от Кайро за Тунис.“ Излетяха още изтребители F–14. Накрая шест от тях (подкрепени със самолети цистерни), заградиха въздушното пространство над Средиземно море между остров Крит и Египет.
