момиченцето. Сетне се извърна отново към Стърлинг. — Дай лапа!
— Моля? — изуми се той.
Мариса не можеше да повярва, че не знае.
— Явно си доста старичък. Всеки ще ти каже какво е „дай ми лапа“.
— Напоследък съм се пооткъснал — призна си Стърлинг и след като видя какво прави Мариса, вдигна длан, отвори я и я шляпна весело в нейната.
„Виж я ти колко ни е развита за възрастта си!“, помисли си с усмивка.
— Хайде, ще се видим — прошепна й.
— Ти си върхът! Ей, да не си забравиш бомбето. Не се обиждай, ама е много смешно.
— Вечерята ще изстине, Мариса — пак се провикна майка й.
— Вечерята винаги е изстинала — изшушука момиченцето на Стърлинг, докато той я изпращаше до вратата. — Рой цяла вечност си мърмори молитвите. Според татко мама изобщо не трябвало да готви, по- добре било да минем на сухоежбина. — Детето хвана дръжката на вратата. — Мама не те вижда, нали?
Стърлинг поклати глава и изчезна яко дим.
От небесната заседателна зала следяха с изострено любопитство всяко негово движение.
— Веднага установи връзка. Сече му пипето, както се казваше едно време — отбеляза одобрително адмиралът.
— А момиченцето е толкова нещастно — завайка се монахинята.
— И устато — вметна монахът. — Но по мое време беше друго. Стърлинг се кани да поиска съвет от нас. Мисля да му го дадем.
— Така да бъде — викнаха в хор всички.
Погълнат от мислите си, Стърлинг постоя известно време под стряхата на Марисини, която го предпазваше от бавно сипещия се сняг. „Ще взема да пообиколя из града и да поразпитам за бащата и бабата“, помисли си той, после обаче реши, че има по-лесен начин да добие пълна представа, но първо трябваше да поиска разрешение от Съвета.
Затвори очи. Още преди да е попитал, се озова в заседателната зала. Камък му падна от сърцето, когато видя лицата на своите свети наставници — гледаха го със сдържано одобрение.
— Опита се да намериш старица, изпаднала в беда — рече бодро-бодро адмиралът. — Момъкът, който те изпревари, остана доста изненадан. Бабката се оказа много проклета.
— Все пак, след като се озова на земята, Стърлинг не губи и миг — намеси се одобрително монахинята.
Стърлинг грейна, зарадван от похвалата.
— Благодаря, много ви благодаря. Както сами разбирате, точно сега не искам да губя и миг. Според мен ще помогна на Мариса най-бързо, ако знам корена на проблема й. Навръх миналата Нова година баща й и баба й са смятали да я заведат в „Рейдио Сити“. Но тъкмо да отидат, и се е случило нещо. Пътем двамата са се отбили рано-рано сутринта да й кажат, че ще заминат за известно време.
Монахът кимна.
— За да разбереш корена на повечето проблеми, трябва да се поразровиш в миналото.
Най-неочаквано се обади пастирът, който дотогава бе мълчал като гроб.
— Повечето проблеми на хората наистина се коренят в миналото. Само да познавахте майка ми и баща ми! Защо според вас съм станал пастир? Защото единствено в планината можех да намеря малко спокойствие.
Всички се засмяха.
— А мен питате ли ме! — каза царицата. — Цялото царство ми одумваше семейните проблеми.
Монахът се прокашля.
— Влизаме ти в положението, Стърлинг. Знаем защо си тук. Искаш разрешение да се върнеш назад във времето и да разбереш защо се е наложило бащата и бабата на Мариса да напуснат под пара града.
— Точно така, драги ми господине — потвърди смирено той. — Вероятно се досещате, че ако ми разрешите да го направя, ще облекчите задачата ми. Не че очаквам някакво специално благоволение, де.
— Щом видиш каква е работата, може и да го поискаш — сопна се матадорът. — Лично аз съм на мнение, че ще се бориш на арената не с един, а с два бика…
Монахът го прекъсна.
— Нека Стърлинг сам разбере за какво става дума — отсече той и се пресегна да натисне копчето.
„Стана бързо — помисли Стърлинг, след като отново се понесе с шеметна бързина през Слънчевата система. — Сега ме пращат по друг път. Сигурно защото се връщам назад във времето.“
След миг вече стоеше на паркинга на ресторант, който сякаш го примамваше да влезе вътре. Направи му впечатление, че е доста пълен. Видя през прозорците, че вътре сноват хора. За да се ориентира, отиде в дъното на алеята и прочете табелата: „НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА“.
„Прекрасно! — рече си. — Ресторантът на бабата на Мариса.“ Не му се налагаше да е Шерлок Холмс, за да се досети, че трябва да влезе и да се поогледа. Върна се бързо на алеята, качи се по стълбите, прекоси верандата и понечи да отвори вратата.
„За какво да я отварям, като мога да мина през нея — скастри се той. — Защо да си хабя патроните?“ Влезе заедно с талаз студен въздух и видя красива жена към шейсетте с руса коса, прихваната отзад с обсипана със скъпоценни камъни шнола. Стоеше зад малко писалище и разлистваше тефтера с резервациите.
Жената вдигна очи. По челото й паднаха няколко руси кичура.
„Прелестна е. И много представителна“, отбеляза наум Стърлинг.
— Ах, тази врата! Я да я затворя по-добре! — прошепна Нор Кели, после мина като хала покрай Стърлинг и дръпна с все сила вратата.
— Идвай, Нор-Нор! Донесоха ти кафето — извика някакво дете.
Гласчето се стори познато на Стърлинг. Той се извърна рязко и погледна към ресторанта. Стени с махагонова ламперия, маси с колосани бели покривки и широки червени свещи, които създаваха гостоприемна обстановка. Под прав ъгъл спрямо бара имаше пиано. По стените и прозорците мигаха светещи коледни гирлянди, някъде от дъното се носеше тиха празнична музика.
— Нор-Нор! — провикна се пак детето.
Стърлинг огледа пълното помещение. На масата в ъгъла вдясно от вратата седеше момиченце. Гледаше към него. Мариса! Беше по-малка, косата й бе по-къса, ала най-очебийната разлика беше в това, че тя изглеждаше много щастлива. Очите й направо грееха, устните й бяха извити в усмивка. Детето беше в яркочервено екипче за фигурно пързаляне. До него седеше изумително красив мъж със сини очи и черна коса, явно наближаваше трийсетте.
„Били Камбъл — помисли Стърлинг. — Красив е като киноактьор. Защо ли не изглеждах така, докато бях жив! Е, всъщност и аз не мога да се оплача!“
Нор вдигна глава.
— Идвам, идвам, Риса!
Момиченцето явно не виждаше Стърлинг. „Ами да! — рече си той. — Писано ни е да срещнем чак догодина.“
Отиде при масата и седна точно срещу Мариса. „Колко различна е!“, помисли разнежен.
Двамата с баща й приключваха с обяда. Върху чинията на детето имаше препечена филийка със сирене. „И аз не ги обичах тия филийки“, спомни си Стърлинг.
— Тате, много те моля, не може ли и аз да дойда с теб на празника? — попита Мариса, както си играеше със сламката в чашата с безалкохолно. — Много обичам да ви слушам как пеете с баба. Обещавам, ще
