слушам.
— Ти винаги слушаш, Риса — рече Били и я подръпна за косата. — Но празникът не е за деца, наистина.
— Искам да видя какво има вътре в голямата къща.
— Много хора искат — прошепна Били и вдигна вежда. — Слушай, в навечерието на Нова година ще идем в „Рейдио Сити“. Там е много по-забавно, повярвай.
— В училище едно дете каза, че собствениците на къщата били като ония типове от „Сопрани“.
Били прихна.
— Още една причина да не те водя, моето момиче.
„Какви ли са тия Сопрани?“, учуди се Стърлинг.
Нор Кели седна на стола до Мариса.
— Не забравяй, че другата ти баба ще дойде у вас за вечеря. Нали искаше да я видиш?
— Тя ще остане три дни. Мога да я видя и утре. Не искам да пропускам възможността да ви чуя как пеете.
Очите на Били светнаха.
— Малка си ми още, за да ми ставаш купонджийка.
„Купонджийка ли? Колко много нови думи!“, помисли Стърлинг.
— Всички, татко, харесват новото ти парче. Ще се прочуеш, така да знаеш!
— На всяка цена ще се прочуе, Риса — потвърди баба й.
„Чак сега виждам защо на Мариса й е толкова мъчно за баща й и за Нор-Нор — каза си Стърлинг. С тях е в стихията си.“ Нор Кели и Били Камбъл вече му бяха симпатични. Веднага си личеше, че са майка и син и че Мариса е наследила тъкмо от тях сините очи, светлата кожа и красотата. Нор и Били имаха вроденото обаяние на артиста, Мариса също вече даваше признаци, че притежава това качество.
Ресторантът малко по малко се опразваше, хората поспираха да се сбогуват.
— Ще се видим на Нова година — казваха мнозина. — За нищо на света не бихме пропуснали празненството при теб, Нор.
— На това празненство ще дойда пък! — отсече решително, с вдигнато пръстче Мариса.
— Но до десет часа — склони Били, — после си тръгваш.
— И без номерата от миналата година! Да не вземеш пак да ми се скриеш под барплота — предупреди я през смях Нор. — Понеже стана дума за прибиране, майка ти ще дойде да те вземе всеки момент, пък и ние с баща ти трябва да тръгваме. След час трябва да се явим у Баджетови.
— Ето я и майка ти, Риса — изправи се Били.
Дениз Уорд вървеше през помещението към тях.
— Здрасти, Били! Здравей, Нор! Извинявайте, че закъснях — подхвана тя. — Трябваше да напазарувам, а пред касата се беше извила една опашка, не е за разправяне! Все пак взех продуктите за курабийките, Мариса.
„И Денис, и Били още нямат и трийсет години — каза си Стърлинг. — Явно са се оженили младички и макар да са разведени, както личи, са си останали приятели. Но се вижда и че не са настроени на една вълна: тя е облечена строго, а Били е по черни дънки и боти.“
Били Камбъл със сигурност не се вместваше в старата мъдрост, че всеки мъж се жени за майка си. Никой не можеше да обвини Нор Кели, че се облича строго. Днес беше в изумително сако и панталон от бял кашмир, на врата си бе сложила пъстър щампован копринен шал, на ревера й проблясваше бижу, което веднага приковаваше погледа.
— Как са малките? — поинтересува се Нор.
— Тъкмо проходиха — оповести гордо-гордо Дениз. — Когато Рой младши направи първата си стъпка, Рой старши стоя до среднощ, за да слага прегради из къщата.
На Стърлинг му се стори, че Били върти едва забележимо очи. Дениз искаше да се похвали пред бившия си мъж колко й помага Рой. „Готов съм да се обзаложа, че всеки път, когато го види, превъзнася Рой за поредното му постижение.“
Мариса се изправи и прегърна баща си и баба си.
— Приятно прекарване със Сопраните — пожела им тя.
Дениз се изненада.
— Какви Сопрани?
— Шегува се — побърза да каже Нор. — Отиваме да пеем на приема, който братя Баджет дават по случай откриването на старческия дом.
— Те не живееха ли в голямата къща… — подхвана Дениз.
— Да, там живеят — избълва Мариса. — Чувала съм, че си имат вътре в къщата басейн и пътека за боулинг.
— После ще ти разкажем всичко от игла до конец — обеща Били. — Ела да ти облечем якето.
Докато вървяха към гардероба, Стърлинг поизостана, за да разгледа снимките в рамки по стените. На много от тях Нор беше с един или друг посетител на ресторанта. Някои бяха с автографи — вероятно на знаменитости, отсъди той. Имаше и снимки на Нор заедно с оркестър на сцената — беше неотразима. На други пък се виждаше Били с китара и със състав, на трети Нор и Били пееха заедно, на четвърти се виждаха Били и Нор с Мариса.
От по-старите снимки си личеше, че навремето Нор е била кабаретна певица. На някои пееше заедно с някакъв мъж. Отдолу пишеше: „НОР КЕЛИ И БИЛ КАМБЪЛ“. „Очевидно бащата на Били — отсъди Стърлинг. — Какво ли е станало с него и откога тя притежава ресторанта?“ После видя плакат отпреди двайсетина години — беше за празненство по случай Нова година в заведението на Нор и той разбра, че жената отдавна се занимава с ресторантьорство.
Мариса целуна за довиждане Били и Нор и си тръгна. Макар и да знаеше, че момиченцето не го вижда, Стърлинг се почувства изоставен и разочарован, задето то не е усетило присъствието му и може би не му е „дало лапа“.
„Я не ставай за смях“ — скастри се той. Но след като видя Мариса заедно с Били, се замисли за детето, което е могъл да има, ако те с Ани се бяха оженили.
Били и Нор се разбраха да тръгнат след петнайсет минути и хукнаха да се преобличат. Колкото да убие времето, Стърлинг отиде на бара, където един самотен клиент си бъбреше с бармана. Разположи се на близкия стол. „Ако още бях жив — помисли си, — щях да си поръчам едно уиски. Догодина Мариса ще ме попита дали някога огладнявам или ожаднявам. Всъщност не ми се пие и яде — даде си сметка Стърлинг, — въпреки че, изляза ли навън, ми става студено, а ако се кача на кола с две бебешки седалки, ми е тясно. Както би се изразила Мариса, «Ама че работа!»“
— Прекарах добре Коледата, Денис — каза посетителят. — За пръв път съм без Пеги и си мислех, че ще ми е страшно мъчно. Бог ми е свидетел, когато оная заран слязох долу, ми идеше да си тегля куршума, но дойдох тук и се почувствах сред близки хора.
„Майко мила, я кой е тук! — изуми се Стърлинг. — Та това е спортният коментатор Чет Армстронг! Появи се по Канал 11 малко преди да ме фраснат по главата. По онова време си беше кльощаво хлапе, но коментираше така, та си мислиш, че от мача зависи съдбата на света. Сега е широкоплещест, беловлас и има набръчканото лице на човек, прекарвал много време на открито.“
— Чак се почувствах виновен, че съм си изкарал толкова весело Коледата — продължи Армстронг, — знаех обаче, че Пеги ми се усмихва отгоре.
„Дали тая Пеги се е позаседяла в небесната чакалня?“, запита се Стърлинг. Прииска му се Чет да си отвори портфейла — може би там носеше нейна снимка.
— Беше върхът — съгласи се Денис, едър като канара риж мъж с големи чевръсти ръце, който бършеше халбите и изпълняваше поръчките, оставени му върху листче от келнерите.
Стърлинг забеляза, че Армстронг поглежда към една от снимките в рамки над барплота. Понаведе се, за да я види по-добре. Беше на Нор и Чет, който бе прегърнал дребничка жена — вероятно Пеги.
„Точно така, виждал съм я — отсъди той. — Седеше два-три реда зад мен в чакалнята. Но не стоя дълго, бързо се уреди.“
— Пеги беше много забавна, не й се сърдя, задето си беше и проклета — отдаде се на спомени Чет и се усмихна.
