честваше и победата на Рицарите на Соламния. Лагеруващата пред градските стени армия, предвождана от своя вече легендарен генерал, Лорана, щеше тържествено да влезе в града по обяд. Небето над Каламан беше изпълнено с дим от огньове и скоро мирисът на цвъртяща шунка и топли кифлички, пържен бекон и екзотично кафе измъкна дори най-големите сънливци от леглата им. Дисциплината не беше строга заради празника на Пролетта. След дългата зима децата най-после можеха да тичат на воля. Вечерта щеше да има спукани глави, обелени колене и стомашни болки от твърде многото сладкиши, но всички щяха да запомнят този прекрасен ден.
Празникът течеше с пълна сила. Продавачи предлагаха изделията си от ярко оцветени палатки. Наивниците губеха пари на хазартни игри. Танцуващи мечки подскачаха по улиците, фокусници предизвикваха учудени възклицания у млади и стари.
По обед камбаните отново забиха и улиците се опразниха и хората се скупчиха по тротоарите. Градските врати се отвориха и Рицарите на Соламния се приготвиха да влязат в Каламан.
Тълпата притихна в очакване. Взирайки се с нетърпение напред, всички се бутаха, за да видят добре Рицарите и особено Лорана, за която бяха слушали толкова много легенди. Тя влезе първа, яхнала снежнобял кон. Тълпата, готова да я аплодира, замря омагьосана от красотата и величието й. Облечена в блестяща сребърна броня, украсена с ковано злато, тя поведе коня си през градските порти. Група деца, предварително подготвена да хвърля цветя по пътя й, но толкова се захласнаха от красотата й, че само ги стискаха.
След Лорана яздеха двама войници и присъстващите ги сочеха с учудване — кендер и джудже, яхнали заедно рошаво пони, с гръб, широк като бъчва. Кендерът явно се забавляваше добре, викаше и махаше на тълпите. Но джуджето, стиснало го в смъртна хватка през кръста, толкова често кихаше, че имаше опасност всеки момент да се търкулне от гърба на животното.
След тях яздеше елф, който много приличаше на предводителката и на всички им стана ясно, че са брат и сестра. Съпровождаше го друга жена със странна сребриста коса и тъмносини очи. Тя изглеждаше стеснителна и нервна сред толкова хора. Следваха Рицарите на Соламния, около 75 на брой, сияещи в блестящите си брони. Тълпата започна да ги аплодира и да размахва знамената.
Неколцина рицари си размениха мрачни погледи при този радушен прием като си мислеха, че ако бяха влезли в Каламан само преди месец, щяха да ги посрещнат по съвсем различен начин. Но сега бяха герои. Триста години на омраза, горчивина и несправедливи обвинения бяха заличени от умовете на хората и те приветстваха онези, които ги бяха спасили от кошмара на драконовите армии.
Зад рицарите маршируваха няколко хиляди пехотинци. А после тълпата изпадна във възторг, когато небето се изпълни с дракони, но не омразните сини и червени ята, от които се бяха страхували цяла зима. Слънцето се отразяваше в бронзовите, сребърни и златни криле, докато страховитите създания се спускаха и се издигаха във въздуха. На гърбовете им седяха рицари и остриетата на драконовите копия проблясваха в утринната светлина.
След парада гражданите се събраха, за да чуят речта на Лорда в чест на героите. Лорана се изчерви, когато той каза, че само на нея се дължи откриването на драконовите копия, завръщането на добрите дракони и значителните победи на армията. Заеквайки, тя се опита да отрече, като посочи брат си и Рицарите, но виковете и приветствията на тълпата заглушиха думите й. Лорана безпомощно погледна към Лорд Майкъл, представител на Великия Майстор Гюнтар Ут Уистан, който преди няколко дни беше пристигнал от Санкрист, но той само се усмихна.
— Нека ги оставим да имат своя герой — или по-скоро героиня. Те го заслужават. Цяла зима живяха в страх да не се появят драконите в небесата. Сега имат своята прекрасна принцеса, излязла от детските приказки, за да ги спаси.
— Но това не е вярно! — възрази Лорана и се наведе към Майкъл, за да може да я чуе. В ръцете си държеше огромен букет зимни рози. Ароматът им беше натрапчив, но тя не смееше да ги остави, за да не обиди никого. — Не съм излязла от детските приказки. Минах през огън, мрак и кръв. Избирането ми за командир на армията беше политическа стратегия на лорд Гюнтар — и двамата го знаем. Ако брат ми и Силвара не бяха рискували живота си, за да доведат добрите дракони, щяхме да минем по тези улици оковани във вериги след Кралицата на Мрака.
— Стига! Те се чувстват добре, ние — също. — Майкъл погледна Лорана с ъгълчето на окото си, докато махаше на тълпата. — Преди няколко седмици не можехме да помолим Лорда да ни даде и сух комат, а сега, благодарение на б[???], той се съгласи армията да бъде на гарнизон в града, да осигури припаси, коне и всичко, което поискаме. Младите мъже се тълпят, за да се присъединят към нас. Армията ни ще се увеличи стократно, преди да тръгнем за Даргаард. Но ти повдигна морала и на собствените ни хора. Знаеш какви бяха рицарите във Високата Кула на Клерикалите — погледни ги сега.
„Да, помисли си Лорана горчиво, разкъсвани от разногласия, опозорени, препиращи се и заговорничещи помежду си. Единствено смъртта на един прекрасен и благороден мъж ги накара да се осъзнаят.“ Тя затвори очи. Шумът, мирисът на розите, които й напомняха за Стърм, изтощението от битката и горещината на обедното слънце я заляха като вълна. Почувства се замаяна и се уплаши, че ще припадне. Тази мисъл й се стори забавна. Какво ще кажат хората, ако Златният генерал клюмне като увехнало цвете. Изведнъж почувства една силна ръка да я обгръща.
— Дръж се, сестричке — каза Гилтанас, като я подкрепяше, а Силвара взе розите от ръцете й. С въздишка Лорана отвори очи и леко се усмихна на Лорда, който довършваше втората си за сутринта реч сред бурни аплодисменти.
„В капан съм, осъзна тя. Ще стоя тук през остатъка от следобеда, да се усмихвам, да махам и да слушам реч след реч, които възхваляват героизма ми, когато всичко, което искам е да легна на някое тъмно, прохладно място и да спя. А и всичко е лъжа и измама. Ако знаеха истината! Ако им кажа, че съм била толкова уплашена по време на битките, че си спомням подробностите само в кошмарите си. Че не съм нищо освен пионка за Рицарите. Че съм тук, само защото избягах от дома си — едно разглезено момиченце, преследващо полуелф, който не я обичаше. Какво биха казали тогава?“
— А сега — гласът на Лорда на Каламан се издигна над шума на тълпата — за мен е чест и огромна привилегия да ви представя тази, която обърна хода на тази война и накара драконовите армии да спасяват живота си в бягство над равнините. Тази, която прогони злите дракони от небето и чиито армии плениха злия Бакарис, командир на драконовите армии. Тази, чието име вече свързваме с това на великия Хума, най-смелият воин на Крин. След една седмица тя ще тръгне за крепостта Даргаард, за да накара Господарката, известна като Кралицата на Мрака, да се предаде…
Гласът на Лорда се изгуби във възторжените приветствия. Той направи драматична пауза, после хвана Лорана и почти я повлече напред.
— Лораланталаса от Кралския дом в Куалинести!
Шумът беше оглушителен и отекваше във високите каменни сгради. Лорана погледна морето от викащи хора и бясно люлеещи се знамена. „Те не искат да слушат за моите страхове“, осъзна тя уморено. „Достатъчно са им техните. Не искат да слушат за мрака и смъртта, а детски приказки за любов, прераждане и сребърни дракони. Като всички нас“.
Тя въздъхна, взе от Силвара розите, помаха с тях на екзалтираната тълпа и започна речта си.
Таселхоф Бърфут си прекарваше чудесно. За него не представляваше трудност да се изплъзне от бдителния поглед на Флинт и да скочи от платформата, където трябваше да стои с останалите знаменитости. Той се сля с тълпата и се почувства свободен да изследва отново този интересен град. Беше идвал в Каламан много отдавна, с родителите си и пазеше прекрасни спомени от открития пазар, пристанището, където акостираха кораби с бели платна, и стотици други чудеса.
Тас ловко се промъкваше покрай празнично облечените хора и често прибираше предмети, които пъхаше в торбите си, а пък кесиите им имаха необикновеното свойство да скачат от поясите на собствениците си право в ръцете му. Улиците можеха да са павирани с бижута, ако се съдеше по лекотата, с която откриваше пръстени и други интересни джунджурийки.
Изведнъж кендерът се оказа пред сергия с карти и понеже съдбата го покровителстваше, картографът го нямаше. Павилионът беше заключен, а на кука висеше голяма табела „затворено“.
„Колко жалко, каза си Тас, но съм сигурен, че той не би имал нищо против да погледна картите му.“ Кендерът подръпна опитно ключалката и се усмихна радостно. Още няколко такива „подръпвания“ и тя лесно щеше да се отвори. „Очевидно не е искал да държи хората отвън, щом е сложил такава елементарна
