яростно се втренчиха в Таселхоф, — защо не ми каза по-рано? Откога знаеш? Прочел си, че умира, но си толкова…
Той я погледна с отворена уста.
— Лорана, нали не мислиш, че Танис…
— Вие не вярвате ли на това съобщение? — попита тя недоверчиво, местейки погледа си от единия към другия.
— Разбира се, че не! — каза Флинт.
— Това е номер — допълни Тас. — Даде ми го един драконянин! Пък и Китиара сега е Драконова Господарка. Какво ще прави Танис с нея…
Лорана пребледня и скри лицето си. Таселхоф млъкна и погледна Флинт.
— Значи това е… — каза меко джуджето. — Видяхме, че говориш с Китиара на стената на Кулата на Клерикалите. Явно сте обсъждали нещо повече, освен смъртта на Стърм, нали?
Лорана кимна, втренчена в отпуснатите в скута си ръце.
— Не ви казах — прошепна тя едва чуто. — Не можех… Надявах се… Тя каза… че е оставила Танис в някакъв град на име Флотсам… за да се грижи за нещата, докато я няма.
— Лъжкиня! — извика Тас.
— Не — поклати глава Лорана. — Когато казва, че като жени се разбираме, е права. При Кулата тя спомена и за съня. — Лорана вдигна глава. — Помните ли го?
Флинт кимна неловко, а Таселхоф запристъпва от крак на крак.
— Само Танис може да й е казал за съня, който всички сънувахме — продължи Лорана, като преглътна задушаващото я чувство. — В този сън аз го видях с нея, видях и смъртта на Стърм, както и моята. Той се сбъдва…
— Чакай малко. — Флинт се вкопчи в реалността като удавник за сламка. — Казваш, че си видяла смъртта си, веднага след тази на Стърм. Но ти си жива, а и нищо не разкъса тялото на Стърм.
— И аз не умрях както в съня — бързо добави Тас. — Отключвах много ключалки, е, не много, но и досега не съм попаднал на отровна. Пък и Танис не би…
Флинт му хвърли предупредителен поглед и той млъкна. Но Лорана видя всичко и разбра. Устните й се свиха.
— Напротив, и двамата знаете, че я обича. — Тя замълча и след малко продължи: — Ще го направя. Ще разменя Бакарис.
Флинт въздъхна. Знаеше, че така ще стане.
— Лорана…
— Не, изслушай ме! — прекъсна го тя. — Ако Танис получи съобщение, че умираш, какво мислиш, че ще направи?
— Това не е важно — промърмори Флинт.
— Той би влязъл и в ада, би избил хиляди дракона, за да дойде при теб…
— Не и ако е командир на армия. Ако има отговорности и хората зависят от него.
Лицето й стана безстрастно и студено.
— Не съм искала тези отговорности, не са ми притрябвали… Ще направим да изглежда така, сякаш Бакарис е избягал…
— Не го прави, Лорана — замоли я Тас. — Той е офицерът, който донесе телата на Дерек и Лорд Алфред във Високата Кула на Клерикалите; офицерът, когото ти простреля в ръката със стрела. Той те мрази. Видях как те гледаше в деня, когато го пленихме!
Флинт свъси вежди.
— Лордовете и брат ти са още долу. Да обсъдим най-добрия начин, по който да постъпим…
— Няма да обсъждам нищо — отсече Лорана, като вдигна на брадичката си с упоритост, която джуджето добре познаваше. — Аз съм генералът. Аз ще реша.
— Може би трябва да се посъветваш с някого…
— С кого? — попита тя горчиво. — С Гилтанас? И какво да му кажа? Че Китиара и аз искаме да си разменим любовниците? А и рицарите ми дължат нещо, заради това, което направих. Ще приема Бакарис като отплата.
— Лорана — Флинт отчаяно се опитваше да измисли как да проникне зад студената й маска, — при размяната на затворници има протокол, който трябва да се спазва. Права си, ти си генералът и трябва да знаеш колко важно е това. Достатъчно дълго си живяла в двора на баща си…
Това беше грешка. Джуджето го разбра веднага щом го каза и вътрешно изстена.
— Вече не съм в двора на баща ми! — избухна Лорана. — Протоколът да върви по дяволите!
Тя се изправи и го изгледа студено, сякаш току-що се е запознала с него. Джуджето си припомни вечерта, когато избяга от къщи, следвайки детинското си увлечение по Танис.
— Благодаря, че ми донесохте съобщението. Имам много работа до сутринта. Ако държите на Танис, моля ви, върнете се в стаите си и не казвайте нищо на никого.
Тас хвърли на Флинт тревожен поглед. Джуджето се изчерви и се опита бързо да поправи грешката си.
— Лорана, ако вече си решила, ще те подкрепя. Просто съм един стар, опърничав дядо, това е всичко. Тревожа се за теб, макар че си генерал. Трябва да ме вземеш със себе си, както пише в бележката…
— Мен също! — извика Тас възмутен.
Флинт му хвърли яростен поглед, но Лорана не го забеляза. Изражението й се смекчи.
— Благодаря ви — каза тя уморено. — Съжалявам, че бях рязка с вас. Но смятам, че трябва да отида сама.
— Не — заяви решително Флинт. — Аз обичам Танис колкото и ти. Ако има вероятност да уми… — Той се задави и изтри очите си с ръка. После преглътна буцата в гърлото си. — Искам да бъда с него.
— И аз — промърмори Тас тихичко.
— Добре — усмихна се тъжно Лорана. — Сигурна съм, че и той би искал да бъдете там.
Тя изглеждаше толкова убедена, че ще види Танис, затова джуджето направи последно усилие.
— Лорана, ами ако това е капан? Засада… Изражението й отново замръзна. Очите й се присвиха гневно и думите на Флинт се изгубиха в брадата му. Той погледна Тас, но кендерът само поклати глава. Старото джудже въздъхна.
Глава 2
Неприятните последици на неуспеха.
— Ето я крепостта Даргаард, сър — каза драконът, огромно червено чудовище с блестящи черни очи и криле, под чийто размах, сякаш настъпваше нощта. — Ще я видите ясно на светлината на луната, когато облаците се разкъсат.
— Виждам я — отвърна дълбок глас.
Доловил унищожителния гняв в тона на мъжа, драконът бързо започна да се спуска спираловидно, като проучваше променящите се въздушни течения между планините. Той наблюдаваше нервно крепостта, заобиколена от каменистите чукари на назъбените планини и търсеше място, където да кацне гладко, за да не раздруса Лорд Ариакас.
Някога, когато светът бил млад, твърдината Даргаард красяла планинските склонове, а розовите й стени се издигали зашеметяващо от скалите и наподобявали истинска роза. „Но сега, помисли си мрачно Акариас, тя е мъртва.“ Господарят не беше поет, нито се отдаваше на въображението, но опожареният, срутен замък на скалата приличаше толкова много на увяхнало цвете върху изсъхнал храст, че сравнението хрумна дори на него. Черните решетки с ромбовидни стъкла, които свързваха срутените кули, вече не оформяха листенца на роза. По-скоро приличаше на паяжина на насекомо, загинало от собствената си отрова.
Големият червен дракон направи последен кръг. Южната стена, заобикаляща двора, се беше срутила на триста метра под основата на скалата по време на Катаклизма, оставяйки свободен достъпа до портите на самата крепост. Драконът въздъхна от облекчение, когато видя гладките плочи отдолу, прорязни тук-таме от пукнатини в зидарията, но подходящи за меко кацане. Дори драконите, които не се страхуваха почти от нищо, намираха за по-здравословно да не дразнят Лорд Ариакас.
Драконяните, които се намираха в двора, внезапно се раздвижиха трескаво като мравуняк, обезпокоен
