ключалка. Само ще погледна и ще копирам няколко карти, за да попълня колекцията си.“
Внезапно някой го хвана за рамото. Раздразнен, че го безпокоят в момент като този, Тас се обърна и видя странна фигура, която му изгледаше смътно позната. Мъжът носеше тежка роба и наметка, макар денят да беше топъл. Дори ръцете му бяха увити в платно, подобно на бинтове. „Каква досада — духовник“, помисли си кендерът, ядосан и напрегнат.
— Извинете ме — каза той на натрапника, който продължаваше да го държи, — не искам да бъда груб, но точно щях…
— Бърфут? — прекъсна го духовникът със студен, съскащ глас. — Кендерът, който е в армиите на Златния Генерал?
— Да, аз съм — разтопи се от удоволствие Тас, че някой го е познал. — Яздя с Лора… Златния генерал от дълго време. Да видим… мисля, че беше късна есен. Да, срещнахме я в Куалинести, точно след като избягахме от затворническите коли на таласъмите, след което убихме черния дракон от Ксак Тсарот. Това е страхотна история. — Тас забрави за картите. — Бяхме в един много стар град, пропаднал в една пещера, който беше пълен с джуджета — земерови. Райстлин омагьоса едно от тях, на име Бупу…
— Млъкни!
Увитата в платно ръка на духовника се придвижи от рамото на Таселхоф към яката на ризата му. Като я сграбчи опитно, той рязко го повдигна от земята. Макар че кендерите са имунизирани срещу страх, Тас установи, че невъзможността да дишаш, е изключително неприятно усещане.
— Чуй ме внимателно — изсъска духовникът с тих и заплашителен глас, докато разтърсваше отчаяне борещия се кендер като вълк, опитващ се да пречупи врата на птица. — Стой мирен и ще те боли по-малко. Имам съобщение за Златния Генерал. Ето го. — Тас почувства грубата му ръка да пъха нещо в джоба на елека му. — Постарай се да й го предадеш по някое време довечера, когато е сама. Разбра ли?
Полузадушен, Тас не можеше нито да отговори, нито дори да кимне, но премигна два пъти. Закачулената фигура го пусна на земята и бързо се отдалечи по улицата.
Задъхан, кендерът се вторачи след нея и разсеяно потупа свитъка в джоба си. Този глас му навя много неприятни спомени: засадата на пътя от Солас, забулените фигури, подобни на духовници… но те не бяха никакви духовници. Тас потръпна. Драконянин! Тук! В Каламан! Той поклати глава и се обърна към сергията, но удоволствието се беше изпарило. Дори не се развълнува, когато отвори ключалката.
— Ей, ти! — изкрещя нечий глас. — Кендерът! Дръпни се оттам!
Един мъж тичаше към него запъхтян, със зачервено лице. Вероятно картографът.
— Няма защо да тичаш — каза Тас равнодушно. — Не исках да те безпокоя да отваряш заради мен.
— Да отварям?! — Челюстта на мъжа увисна. — Ах, ти, дребен крадецо! Дойдох точно навреме…
— Все пак благодаря. — Тас му даде ключалката и се отдалечи, като ловко избегна опита на вбесения картограф да го хване. — Сега си тръгвам. Не се чувствам много добре. Между другото, тази ключалка е счупена. Безполезна е. Трябва да бъдеш по-внимателен. Не знаеш кой може да се промъкне вътре. Не, не ми благодари, нямам време. Довиждане. — И той продължи пътя си.
— Крадец! Крадец! — прозвуча зад него.
Появи се градската стража и Тас се скри в един месарски магазин. Клатейки глава замислен върху покварата на този свят, той се огледа с надеждата да зърне виновника. Като не видя нищо интересно, кендерът излезе и с раздразнение се зачуди как Флинт отново бе успял да го изгуби.
Лорана превъртя ключа и с благодарност се облегна на вратата, наслаждавайки се на тишината, спокойствието и уединението на стаята си. Хвърли ключа на масата и отиде до леглото, без да си дава труда да пали свещ. Лъчите на сребристата луна струяха през оловните стъкла на дългия, тесен прозорец.
Отдолу се чуваха звуците на празненството, от което току-що си беше тръгнала. От два часа опитваше да се измъкне. Само намесата на Лорд Майкъл с молба да я извинят заради изтощението й от многобройните битки успя да убеди лордовете и техните съпруги да се разделят с нея.
Главата я болеше от задуха, миризмата на силни парфюми и многото вино. Знаеше, че не трябва да пие толкова. Но болката в главата й беше по-поносима, отколкото онази в сърцето й.
Тя се хвърли на леглото и се запита разсеяно дали да не стане и затвори капаците, но лунната светлина й действаше успокоително. Лорана не обичаше мрака. Разни неща се спотайваха в сенките, готови да се нахвърлят върху нея. „Трябваше да се съблека, ще измачкам роклята… а тя не е моя.“ — бяха последните й мисли преди да заспи.
На вратата се почука.
Лорана се събуди стресната и трепереща. После си спомни къде е. Въздъхна, но остана да лежи неподвижна и отново затвори очи. Надяваше се да разберат, че спи и ще я оставят на мира.
Отново се почука, този път по-настоятелно.
— Лорана…
— Спя, Тас — отвърна тя, опитвайки се да не издаде раздразнението си.
— Важно е. И Флинт е с мен. Лорана чу шумолящ звук зад вратата.
— Хайде, кажи й…
— Няма! Ти си виновен!
— Но той каза, че е важно и аз…
— Добре, идвам! — въздъхна Лорана. Стана с мъка от леглото, потърси опипом ключа на масата и отвори вратата.
— Здравей — каза весело кендерът, докато влизаше. — Какво прекрасно празненство! Досега не бях ял печен паун…
— Какво има, Тас?
Като видя бледото й, изпито лице, Флинт сръга кендера в гърба. Тас му хвърли укорителен поглед, бръкна в джоба на мъхестия си елек и извади свитък пергамент, завързан със синя панделка.
— Един духовник, или нещо такова, каза да ти дам това.
— И затова ме будиш? — попита Лорана раздразнено, изтръгвайки пергамента от ръката му. — Сигурно е предложение за женитба. През последната седмица получих поне двайсет, без да броим предложенията от по-интересен характер.
— О, не. — Тас внезапно стана сериозен. — Не е нищо такова. То е от… — Той млъкна.
— Откъде знаеш от кого е? — Елфата го прониза е поглед.
— Ами… попрегледах го — призна си Тас, — само защото не исках да те занимавам с нещо, което не е от значение.
Флинт изсумтя.
— Благодаря ти — каза Лорана.
Тя разви свитъка и отиде до прозореца, където лунната светлина беше достатъчно силна, за да може да се чете на нея.
— Е, ние ще тръгваме — промърмори Флинт и забута протестиращия кендер към вратата.
— Не! Чакайте! — задави се Лорана. Флинт се обърна и тревожно я загледа.
— Добре ли си? — Той бързо се отправи към нея, когато видя как се отпусна на близкия стол. — Тас, повикай Силвара.
— Не, не, не води никого. Аз съм… добре. Знаеш ли какво пише тук? — попита тя шепнешком.
— Опитах се да му кажа — каза Тас обидено, — но той не ми позволи.
С трепереща ръка Лорана подаде свитъка на Флинт. „Танис Полуелфът беше ранен в битката при Вингаард. Макар в началото да смяташе, че раната му е лека, тя се влоши и сега дори Черните магьосници не могат да му помогнат. Наредих да го доведат в крепостта Даргаард, за да грижа за него. Той иска да му позволиш да бъде с теб, за да може да ти обясни всичко и да умре спокоен.
Предлагам ти следното. Ти държиш в плен моя офицер Бакарис, който беше заловен близо до Вингаард. Ще го разменя за Танис. Размяната ще стане утре призори в горичката извън градските стени. Доведи Бакарис. Ако не ми вярваш, доведи Флинт Файърфордж и Таселхоф Бърфут, никой друг! Приносителят на тази бележка чака пред адските врати. Срещни се с него утре при изгрев. Ако той оцени, че всичко е наред, ще те заведе при Полуелфа, ако не, никога няма да го видиш жив. Правя го, защото и двете сме жени и се разбираме. Китиара“
Настъпи неловка тишина, после Флинт изсумтя и нави ръкописа.
— Как може да си толкова спокоен! — извика Лорана и го изтръгна от ръката му. — А ти — очите й
