пусна меча и той издрънча на пода.
Китиара се изправи на крака и с движение на ръката накара подчинения си да освободи Ариакас. Лордът се извъртя и вдигна ръка да призове магия, която би я изпепелила, но изведнъж спря. Той се запрепъва назад, задушавайки се, а магическото заклинение, което искаше да произнесе, изскочи от ума му.
Видя фигура, не по-висока от самия него, облечена в броня на Соламнийски рицар, по-стара от Катаклизма. Символът на Ордена на Розата, гравиран отпред, едва се виждаше, заличен от времето. Воинът не носеше нито шлем, нито оръжие и въпреки това, когато го погледна Ариакас отстъпи още една крачка. Това не беше жив човек! Лицето на създанието беше прозрачно и той виждаше през него отсрещната стена. Бледа светлина просветваше в празните очни кухини. То гледаше право пред себе си, сякаш също виждаше през Ариакас.
— Мъртъв Рицар! — прошепна Ариакас със страхопочитание.
Лордът разтърка китката си, изтръпнала от студа на онези, които бродят в светове, отдалечени от топлината на живата плът. По-уплашен отколкото осмеляваше да си признае, той се наведе да вземе меча си, мърморейки заклинание, което да го предпази от последствията на това смъртоносно докосване. Когато се изправи, той хвърли горчив поглед на Китиара.
— И това… това същество ти служи? — попита Ариакас дрезгаво.
— Нека приемем, че сме се договорили да си служим взаимно — сви рамене тя.
Лордът я гледаше с нарастващо възхищение. Като хвърли бегъл поглед към Рицаря на Смъртта, той прибра меча си в ножницата.
— И винаги ли обитава спалнята ти?
— Идва и си отива, когато реши. — Китиара придърпа гънките на робата плътно около себе си, повече заради студения пролетен въздух, отколкото от свян. — Все пак това е неговият замък.
Ариакас зарея поглед, докато умът му прехвърляше древните легенди.
— Лорд Сот! — извика и се обърна към фигурата. — Рицар на Черната Роза.
Рицарят кимна утвърдително.
— Бях забравил древната история на замъка Дааргард — промърмори Ариакас, като гледаше замислено Китиара. — Ти имаш повече кураж, отколкото дори аз предполагах, лейди, щом си се заселила в тази прокълната сграда. Според легендата, Лорд Сот командва армия от воини-скелети…
— Много ефективни в битка — прозя се Китиара. Тя отиде до малка масичка при камината и взе кристална гарафа. — Достатъчно е само да те докоснат — усмихна се тя на Ариакас. — Е, ти знаеш какво прави докосването им с онези, които нямат магически умения, за да се защитят. Искаш ли вино?
— Благодаря — отвърна Лордът, с очи вперени в прозрачното лице на рицаря. — Ами черните елфи и жените-банши, които го следват според легендата?
— Ами те са… някъде тук. — Кит потръпна и вдигна чаша. — Сигурно скоро ще ги чуеш. Дамите помагат на Лорда да издържи дългите часове на нощта.
Тя вдигна чашата с вино към устните си, но внезапно пребледня и я остави недокосната. Ръката й леко трепереше.
— Не е приятно — каза тя кратко, после се огледа и попита: — Какво направи с Гарибаниус?
Ариакас изпи на един дъх чашата и направи неопределен жест.
— Оставих го… долу, на стълбите.
— Мъртъв? — Китиара му наля нова чаша.
— Може би. Има ли значение?
— Намирах го за… забавен. Заместваше Бакарис в много отношения.
— Да, Бакарис… — Лордът изпи и втората чаша. — Значи твоят командир се е оставил да го пленят!
— Той беше идиот — каза студено Китиара. — Опита се да язди дракон, въпреки че още не се бе излекувал.
— Чух… Какво стана с ръката му?
— Лорана го простреля със стрела. Вината си беше негова и сега си плаща. Отнех му командването и го направих свой телохранител. Но той настоя да се реабилитира.
— Изглежда не тъжиш за загубата му — констатира Ариакас, вперил поглед в Китиара. Робата, завързана само с две панделки на врата, не скриваше гъвкавото й тяло. Кит се усмихна.
— Не, Гарибаниус е… доста добър заместник. Надявам се, че не си го убил. Ще бъде досадно да търся друг, който да отиде утре до Каламан.
— Какво ще правиш в Каламан? И ти ли ще се предадеш на рицарите? — попита горчиво Лорд Ариакас, чийто гняв се беше върнал с виното.
— Не. — Седнала на стола срещу него, тя го изгледа студено. — Ще ги накарам те да се предадат.
— Ха! Да не са луди! Знаят, че печелят и са прави! — Лицето му почервеня. Той взе гарафата и я изпразни в чашата си. — Дължиш на твоя дух живота си, Китиара. Поне тази вечер. Но той няма вечно да бъде край теб.
— Плановете ми се осъществяват по-успешно, отколкото допусках — отвърна кротко тя, без да се притеснява от пламтящите му очи. — Ако съм заблудила теб, милорд, няма съмнение, че съм заблудила и врага.
— И как си ме заблудила? — попита Лордът с мъртвешко спокойствие. — Да не искаш да кажеш, че не губиш по всички фронтове? Че не те изтласкват от Соламния? Че драконовите копия и добрите дракони не ни разбиха позорно? — Гласът му се повишаваше с всяка Дума.
— Не са! — извика Китиара и кафявите й очи блеснаха. Тя се приведе през масата и хвана ръката му, точно когато се канеше да отпие от чашата си. — Колкото до добрите дракони, милорд, шпионите ми докладваха, че завръщането им се дължи на един елф и на един сребърен дракон, които проникнали в храма в Санктион и открили какво става с яйцата. По чия вина? Кой се е провалил? Охраната на този храм беше твоя отговорност…
Ядосан, Ариакас изтръгна ръката си от хватката й, запрати чашата си в стената, изправи се и я погледна.
— В името на боговете, много си позволяваш! — изкрещя той задъхано.
— Престани да позираш — Китиара се изправи и тръгна към вратата. — Ела в щаба ми и ще ти обясня плана си.
Ариакас се втренчи в картата на северен Ансалон.
— Може и да стане — призна той.
— Разбира се, че ще стане — прозя се Кит и бавно се протегна. — Армиите ми бягаха пред тях като подплашени зайци, но рицарите не бяха достатъчно наблюдателни, за да забележат, че винаги се движим на юг. Дори не се зачудиха защо силите ми се стопяват сякаш във въздуха. И сега, докато говорим, армиите ми се събират в една закътана долина на юг от тези планини и след седмица ще са готови да нападнат Каламан. Загубата на „Златния Генерал“ ще снижи духа им и градът вероятно ще се предаде без бой. После ще си върна всички земи, които привидно сме изгубили. Повери ми командването на армиите на онзи глупак Тоде, изпрати летящите цитадели, за които те помолих, и Соламния ще се моли да я беше наказал втори Катаклизъм!
— А тази… Лорана?
— Няма да ни притеснява. Ариакас поклати глава.
— Според мен тук е слабото ти място. Ами Танис Полуелфът? Няма ли да попречи на плановете ти?
— Той няма значение. Важна е Лорана, а тя е влюбена. — Китиара сви рамене. — Тя ми вярва, Ариакас. Сумтиш, но е така. Вярва на мен, а не на него. Така е с влюбените. На този, който обичаме вярваме най-малко. Беше късмет, че Бакарис попадна в плен при тях.
Доловил промяната в гласа й, Лордът я погледна остро, но тя извърна лице. Той веднага разбра, че не е толкова уверена колкото изглежда и осъзна, че го е излъгала. Полуелфът? Какво ставаше с него? Къде е сега? Ариакас беше слушал много за него, но никога не го бе срещал. Помисли си да я разпита, но после се отказа. По-добре да запази тайната за себе си. Тя му даваше власт над тази опасна жена. Нека се крие зад привидната си самонадеяност и да се чувства спокойна. Той умишлено се прозя с безразличие.
— Какво ще правиш с Лорана? — попита той, защото знаеше, че тя очаква този въпрос. Слабостта му
