от приближаването на пчела. Те викаха и сочеха нагоре. Капитанът на нощната стража пристигна бързо на укрепленията и погледна надолу. Ято червени дракони тъкмо кацаха и един от тях носеше офицер, съдейки по бронята му. Капитанът наблюдаваше притеснен как мъжът скочи от седлото на дракона, преди още да е кацнал. Чудовището яростно замаха с криле и облаци прах се издигнаха към осветените от луната облаци, докато мъжът вървеше през двора към вратата. Черните му ботуши отекваха по паважа като погребални камбани.
Капитанът въздъхна, когато разпозна офицера и от бързина едва не се препъна в един драконянин. След като го наруга, хукна из крепостта да търси командира Гарибаниус.
Бронираният юмрук на лорд Ариакас удари по дървената врата толкова силно, че се разхвърчаха трески. Драконяните се спуснаха да му отворят, след което бързо се отдръпнаха, когато нахлу вътре, заедно с порив студен вятър, който угаси свещите и накара пламъците на факлите да трепнат.
Като хвърли бърз поглед иззад забралото на драконовия си шлем, Ариакис видя, че се намира в огромен кръгообразен коридор със сводест, куполообразен таван. Две гигантски извити стълбища се издигаха от двете страни на входа и водеха до балкон на второто ниво. Докато се оглеждаше, без да обръща внимание на раболепните драконяни, видя Гарибаниус да се появява от една врата на горната площадка на стълбите, нахлузвайки ризата си през глава. Капитанът на стражата вървеше до него и бръщолевеше нещо, сочейки Господаря.
Ариакас веднага се досети на чия компания се е наслаждавал командирът. Очевидно заместваше отсъстващия Бакарис в повече от едно отношение.
„Ето къде е тя!“, помисли Лордът доволно и с бързи крачки изкачи стълбите, като взимаше по две наведнъж. Драконяните се разбягаха от пътя му като плъхове, а капитанът на стражата побърза да се скрие. Аракиас беше изкачил стълбището до половината, преди Гарибаниус да се опомни и да се обърне към него.
— Л-лорд Аракиас — заекна той накрая, като тъпчеше ризата в панталоните си и бързаше надолу по стълбите. — Това е н-неочаквана чест за нас.
— Или по-скоро, непредвидена? — попита меко Аракиас и гласът му отекна със странен металически тембър иззад драконовия шлем.
— Може да се каже — отвърна Гарибаниус с нервен смях. Ариакас продължи да се изкачва с очи, приковани във вратата горе. Осъзнавайки намеренията му, Гарибаниус застана пред него.
— Милорд — каза той извинително, — Китиара се облича. Тя…
Безмълвно, без дори да намали хода, Ариакас замахна и го удари в гръдния кош. Чу се свистене, сякаш издавано от духало, после звук от счупени кости и накрая безчувственото тяло на младежа се удари в стената срещу стълбите. Трупът се свлече на пода, но Лордът дори не го забеляза, защото очите му бяха вперени във вратата.
Лорд Аракиас, главнокомандващ драконовите армии, пряко подчинен на Кралицата на Мрака, беше талантлив човек, направо военен гений, и владееше почти изцяло континента Ансалон. Дори вече се наричаше „Император“. Кралицата се гордееше с него и наградите му бяха многобройни и щедри. Но сега той виждаше красивата си мечта да се изплъзва между пръстите му като дим от есенни пожари. Беше получил съобщения, че силите му са разбити при Палантас и бягат ужасени към крепостта Вингаард, изоставили плановете за обсада на Каламан. Елфите се съюзили с армиите на хората в Северен и Южен Ергот, а планинските джуджета били изпълзели от подземния си дом Торбардин и, според съобщенията, се съюзили с древните си врагове — джуджетата от хълмовете и група хора — като заедно се опитвали да прогонят драконовите армии от Абанасиния. Силванести била освободена, а един Драконов Господар бил убит на Ледената Стена. И ако можеше да се вярва на слуховете, група джуджета-земерови държали Пакс Таркас.
Лорд Ариакас изпадна в бяс, докато мислеше за това. Малцина оцеляваха от лошите му настроения, но никой не оставаше жив, ако го е ядосал.
Ариакас наследи поста на баща си, висш духовник на Кралицата на Мрака, доста млад, след като той умря преждевременно в ръцете му. Когато Ариакас беше на две години, стана неволен свидетел как баща му брутално убива майка му, защото се бе опитала да избяга с малкия си син, преди да бъде покварен от злото, обсебило съпруга й.
Аракиас винаги да се отнасяше към баща си с показно уважение, но никога не забрави убийството на майка си. Работеше усърдно и изпъкваше със знанията си, което правеше баща му необикновено горд. Много хора се чудеха дали се е гордял с него и когато деветнайсетгодишният му син го прониза с нож, за да отмъсти за майка си и да седне на трона му.
За Кралицата на Мрака това не беше голяма трагедия, защото скоро откри, че Ариакас е повече от достоен заместник на любимия й духовник. Младежът нямаше особени таланти, но значителните му магически умения привлякоха на негова страна Черните магьосници и си спечели похвалите на злите мъдреци, които го бяха обучавали. Въпреки че премина ужасните Изпитания в Кулата на Висшата Магия, не обичаше магията. Практикуваше я рядко и никога не обличаше Черната роба, която символизираше положението му на магьосник на злите сили.
Истинската страст на Ариакас беше войната. Именно той създаде стратегията, която помогна на Драконовите Господари и техните армии да завладеят почти целия континент Ансалон. Той се погрижи да не срещнат почти никаква съпротива, защото се придвижваше бързо и нападаше хора, елфи и джуджета, преди да имат време да се обединят. Планът му беше през лятото да завладее напълно Ансалон. Драконовите Господари от другите континенти на Крин се отнасяха към него с неприкрита завист и страх, защото той нямаше да се задоволи с един континент. Очите му вече се обръщаха на запад, през морето Сирион.
Но сега беше настъпил пълен крах.
Когато опита да отвори вратата на спалнята на Китиара, се оказа, че е заключена. Той произнесе студено една магическа дума и тя се отвори широко. С ръка на меча главнокомандващият премина през дъжда от искри и сини пламъци, които обгръщаха вратата.
Кит беше в леглото, но при вида му се надигна и прикри гъвкавото си тяло с копринена роба. Дори и заслепен от гняв. Лриакас се възхити от жената, на която беше свикнал да разчита най-много от всичките си военачалници.
Макар пристигането му да я беше заварило неподготвена и да съзнаваше, че е позволила да бъде победена, тя го погледна студено и спокойно. Нито искрица страх, не се появи в кафявите й очи, нито звук не излезе от устните й.
Това го ядоса още повече. Без да каже нищо, той свали драконовия шлем и го хвърли по едно украсено с дърворезба ковчеже, което се разби като стъкло. Като видя лицето му, Китиара за миг изгуби контрол и се отпусна в леглото, нервно играейки си с панделките на робата.
Малко бяха тези, които можеха да гледат Ариакас в лицето без да трепнат. То беше лишено от всякакви човешки чувства. Дори гневът му се проявяваше само в трепкащите мускули около челюстта му. Имаше дълга черна коса, еднодневна брада, а очите му бяха черни и студени като замръзнали езера.
Ариакас за миг стигна до леглото и разкъса балдахина. След това сграбчи късата къдрава коса на Китиара, извлече я от леглото и я хвърли върху каменния под.
Тя падна тежко, от устните й се откъсна вик на болка, но бързо се съвзе и тъкмо се надигаше като котка, когато гласът му я смрази.
— Застани на колене, Китиара — каза той като умишлено бавно извади меча от ножницата, — и наведи глава, както правят осъдените на ешафода, защото аз съм твоят палач. Така заплащат моите командири за провала си.
Тя остана коленичила, но вдигна очи към него. Като видя искрите на омраза в кафявите й очи, Ариакас изпита благодарност, че държи меч, но въпреки това й се възхити. Дори пред лицето на смъртта, в погледа й нямаше страх, а само предизвикателство.
Той вдигна ръка, но удар не последва.
Костеливи студени пръсти стиснаха китката му.
— Мисля, че първо трябва да чуеш обяснението на Господарката — прошепна дрезгав глас.
Лорд Ариакис беше силен човек. Можеше да хвърли копие и да прониже тялото на кон, но сега усети, че не можеше да се освободи от студената хватка, която бавно смазваше китката му. Най-накрая, агонизиращ,
