Полуелфът скочи и ръката му инстинктивно посегна към меча, който липсваше. Смътно си спомни, че се беше борил да го задържи, но тежестта му го беше повлякла надолу. Като се ругаеше, че не е оставил Речен вятър да пази вратата, той гледаше мъжа в червена роба, който стоеше очертан в рамката й.
— Здравейте — каза той приятелски на общия език.
Червената роба напомни на Танис за Райстлин толкова силно, че погледът му се замъгли. За миг дори помисли, че е той. После очите му се проясниха. Този магьосник беше по-възрастен, много по-възрастен и лицето му изглеждаше добродушно.
— Къде сме? — попита остро Танис. — Кой си ти? Защо бяхме доведени тук?
— Крия КУЕКХ — каза с отвращение мъжът, обърна се и си тръгна.
— По дяволите! — Танис скочи с намерението да го сграбчи и да го върне, но Речен вятър го задържа.
— Успокой се. Той е магьосник. Не можеш да се бориш с него, дори да имаше меч. Ще го последваме, за да видим къде отива. Ако той е омагьосал това място, ще трябва да премахне магията, за да излезе оттук.
Танис си пое дълбоко дъх.
— Прав си, разбира се. Съжалявам, не знам какво ми стана. Чувствам се напрегнат като кожа на барабан. Златна Луна, остани тук с Берем.
— Не! — изкрещя Мъжът със Зеления камък, скочи от стола и се вкопчи в Танис с такава сила, че едва не го събори. — Не ме оставяйте тук! Недейте!
— Няма да те оставим — увери го Танис, като се опитваше да се измъкне от мъртвата му хватка. — Добре, добре, може би е по-правилно да не се разделяме.
Те забързано тръгнаха по мрачния, пуст коридор.
— Ето го! — посочи Речен вятър.
В слабата светлина видяха как крайчето на червената роба изчезва зад ъгъла. Като стъпваха тихо, те го последваха. Коридорът премина в друг, от двете страни на който бяха разположени стаи.
— Това го нямаше преди! — възкликна Речен вятър. — Тук имаше солидна стена!
— Солидна илюзия! — промърмори Танис.
Те тръгнаха по коридора, като се оглеждаха с любопитство. Стаите бяха пълни със същите стари, разностилни мебели. В тях нямаше никой, но въпреки това бяха осветени от същата странна блещукаща светлина. Може би е хан. Ако е така, те явно са единствените му клиенти, и то от стотици години.
Преминаваха през полусрутени коридори и огромни зали с колони, но нямаше време да се оглеждат, защото мъжът с червената роба се оказа забележително бърз. На два пъти помислиха, че са го изгубили, но в последния момент забелязваха робата му да се спуска по кръгло стълбище или да се носи по съседния коридор.
На едно такова разклонение спряха за малко и огледаха двата коридора, чувствайки се изгубени и отчаяни.
— Да се разделим — предложи Танис след малко. — Но не ходете надалеч. — Ще се срещнем пак тук. Речен вятър, ако го видиш, свирни веднъж. Аз ще направя същото.
Мъжът от Равнините и Златна Луна тръгнаха по единия коридор, а Танис, плътно следван от Берем — по другия.
Коридорът водеше до голяма стая, зловещо осветена както останалите в това странно място. Колебаеше се дали да погледне вътре, или да се върне и след кратък размисъл реши да хвърли бърз поглед. Стаята беше празна с изключение на огромна кръгла маса. Когато отиде до нея, видя забележителна карта, покрита с прозрачен кристален купол.
Танис бързо се наведе над нея, надявайки се да разбере къде са и какво е това мистериозно място. Картата беше умалено копие на града и той имаше странното чувство, че градът под него е по-истински от онзи, в който се намира.
„Жалко, че Тас не е тук“ помисли си Танис с копнеж, като си представи какво удоволствие щеше да изпита кендерът.
Сградите бяха построени в античен стил — изящни шпилове се издигаха в кристалното небе и светлината се отразяваше от белите куполи. Каменни арки увенчаваха покритите с цветя булеварди. Улиците бяха разположени подобно на гигантска паяжина, която водеше към центъра на града. Танис почувства, че Берем нервно го дърпа за ръкава и му прави знак да излязат. Макар че можеше да говори, очевидно предпочиташе мълчанието.
— Да, сега — отвърна разсеяно полуелфът, чудейки се дали с помощта на картата могат да се махнат от това място.
Той се наведе над стъклото и се загледа в миниатюрата. Близо до центъра на града имаше големи павилиони и дворци с колони. Стъклени куполи пазеха цветята от зимните снегове. В самия център се издигаше сграда, която му се стори позната, макар никога през живота си да не е бил в този град И все пак я познаваше. Докато я разглеждаше и се опитваше да се сети откъде я помни, космите на врата му настръхнаха.
Беше най-красивата сграда, която някога е виждал, позамайваща от Кулите на Слънцето и Звездите в царството на елфите. Седем кули се издигаха към небето, сякаш възхваляваха боговете за творението им. Централната се извисяваше много по-високо от останалите. Тя не възхваляваше, по-скоро съперничеше на божествата. Разбъркани спомени от думите на учителите му елфи изплуваха в съзнанието му — разкази за Катаклизма, за Върховния жрец…
Танис се отдръпна от миниатюрата и дъхът му изсвистя в тишината. Берем го гледаше с пребледняло лице.
— Какво има? — попита страхливо той и се вкопчи в него.
Полуелфът поклати глава, защото не можеше да проговори. Ужасяващото откритие къде се намират и какво става го заля като алените вълни на Кървавото море.
Объркан, Берем погледна центъра на картата. Очите му се разшириха и той изпищя. Танис никога не беше чувал подобен вик. Мъжът се хвърли върху кристалния купол и го заудря, сякаш искаше да го счупи.
— Градът на Прокълнатите! — стенеше той. — Градът на Прокълнатите!
Танис тръгна към него, за да го успокои, но чу острото изсвирване на Речен вятър, сграбчи Берем и го дръпна от кристала.
— Знам — каза той. — Затова трябва да се махнем оттук. Но как? Как да се измъкнеш от един град, който би трябвало да е изтрит от лицето на Крин? Как да се измъкнеш от град, който лежи на самото дъно на Кървавото море? Как да се измъкнеш от…
Танис избута Берем през вратата и огледа коридора. В ронещия се мрамор бяха издълбани думи. Думи, които Някога бяха описвали едно от чудесата на света. Думи, чиито букви сега бяха покрити с мъх. Но той успя да ги разчете:
Добре дошъл в прекрасния ни град, благородни посетителю.
Добре дошъл в любимия град на боговете.
Добре дошъл в Ищар!
Глава 5
„Убих го веднъж“
— Видях какво правиш с него! Опитваш се да го убиеш! — извика Карамон на Пар-Салиан. Той бе магьосник с най-висок ранг, оглавяващ последната съществуваща Кула на Висшата магия, която се намираше сред далечните и странни гори на Уейрет, и в момента живееше в Крин.
Двайсетгодишният воин можеше да убие с голи ръце сбръчкания старец в снежнобяла роба. През последните два дни бе изтърпял много неща, но търпението му вече се бе изчерпало.
— Ние не се занимаваме с убийства — каза Пар-Салиан с мекия си глас. — Брат ти знаеше пред какво се изправя, когато се съгласи да премине Изпитанията. Разбираше, че ако не успее, ще заплати с живота си.
