в прегръдките си. — Съжалявам, Тика. Прости ми. Просто… аз… — Той поклати глава.
— Разбирам. — Тя облегна глава на гърдите му и му разказа за Зебюлах и морските елфи. Карамон слушаше и примигваше объркано, докато осъзнаваше чутото.
— Жалко, че не бях в съзнание — промърмори той. — Този Зебюлах сигурно знае как да се измъкнем оттук. Щях да го накарам да ни покаже.
— Не съм много сигурна. Той е магьосник като… — но като видя болката в очите му, замълча, сгуши се до него и го погали по лицето.
— Знаеш ли, скъпи, в известен смисъл той е прав. Можем да сме щастливи тук. Осъзнаваш ли, че за пръв път сме сами? Наистина сами. А и тук е толкова красиво и спокойно. Тлеещата светлина от мъха е мека и приятна, а не заслепяваща като слънцето. Чуй как водата ромоли, сякаш ни пее. А и тези стари, стари мебели, това смешно легло…
Тика замълча, когато ръцете на Карамон се затегнаха около нея и устните му докоснаха косите й. Любовта към него я заля и сърцето й замря от болка и копнеж. Тя го прегърна, притисна го към себе си и почувства как сърцето му бие до нейното.
— О, Карамон! — прошепна задъхано тя. — Искам да сме щастливи! Моля те! Знам, че по някое време ще трябва да намерим останалите и да се върнем на горния свят. Но сега нека бъдем сами… заедно!
— Тика! — Карамон я притисна силно, сякаш искаше да слее телата им в едно-единствено живо същество. — Обичам те! Аз… казах ти веднъж, че не мога да те направя своя, докато не съм в състояние напълно да ти се отдам. Все още не мога да го направя!
— Напротив, можеш! — извика яростно Тика, измъкна се от обятията му и го погледна в очите. — Райстлин го няма и трябва да помислиш за собствения си живот!
Воинът поклати глава.
— Брат ми е част от мен, както и аз винаги ще съм част от него. Можеш ли да разбереш това?
Не, не можеше, но кимна и главата й клюмна.
Карамон се усмихна, сложи ръка под брадичката й и повдигна главата й. Очите й, зелени с кафяви пръски, блестяха от сълзи. Кожата й имаше загар от живота на открито и беше по-луничава от всякога. Тези лунички я притесняваха. Тика би дала седем години от живота си за гладка кожа като на Лорана. Но Карамон обичаше всяка луничка, както и къдравата й, бухнала коса.
Момичето видя любовта в очите му и затаи дъх. Той я притегли към себе си и сърцето му заби ускорено, когато прошепна:
— Ще ти дам каквото мога от себе си, ако си съгласна на това. Заради теб ми се иска да е повече.
— Обичам те! — Тя го прегърна през шията.
— Тика… — започна воинът, защото искаше да е сигурен, че го е разбрала.
— Не говори, Карамон…
Глава 6
Аполета.
След дълго преследване из улиците на града, чиято порутена красота изглеждаше ужасяваща на Танис, те влязоха в един от красивите дворци в центъра. Преминаха през мъртва градина, озоваха се в някакъв коридор, завиха зад ъгъла и спряха. Мъжът с червената роба не се виждаше.
— Стълби! — извика Речен вятър.
Когато очите му се приспособиха към странната светлина, Танис видя, че стоят на най-горната площадка на стръмно мраморно стълбище и затова бяха изгубили от погледа си мъжа. Когато погледнаха надолу, отново видяха червената роба да се развява.
— Дръжте се в сенките до стената — предупреди Речен вятър и посочи стълбището, което беше толкова широко, че петдесет души можеха да слизат по него един до друг.
Избледнелите и напукани стенописи бяха все още изящни и Танис имаше странното чувство, че нарисуваните хора са по-живи от самия него. Навярно някои от тях са стояли на същото това място, когато ужасяващата планина е поразила Храма на Върховния жрец…
Те слязоха тичешком по стъпалата и стигнаха до широка площадка, украсена със статуи, изработени от злато и сребро в естествен ръст. Оттук стълбите продължаваха надолу към друга площадка, следваха още стълби и така, докато останаха без дъх. Но червената роба продължаваше да се развява пред тях.
Внезапно Танис усети промяна във въздуха — стана по-влажен и мирисът на море се засили. Когато се вслуша, дочу леките плисъци на вода върху камък. Речен вятър го хвана за ръката и го издърпа обратно в сенките. Наближаваха края на стълбището. Мъжът с червената роба беше застанал най-долу и се взираше в басейн с тъмна вода, който се намираше в огромна, изпълнена със сенки пещера.
След малко коленичи и тогава Танис забеляза друга фигура — във водата. Косата й, осветена от факлите, имаше зеленикав оттенък, а нежните бели ръце се подпираха на каменните стълби. Останалата част от тялото беше под водата. Мъжът с червената роба протегна ръка и нежно докосна фигурата.
— Чаках те — каза тя и в гласа й се долови укор.
Танис рязко си пое дъх — говореше езика на елфите. Вече виждаше лицето й, огромните блестящи очи, заострените уши, изящните черти…
Морска елфа!
Приказки от детството нахлуха в главата му, докато се опитваше да следи разговора на мъжа с червената роба и елфата, която му се усмихваше с обич.
— Съжалявам, любима — каза магьосникът успокояващо и седна до нея. — Ходих да видя младежа, за когото беше толкова загрижена. Вече е дооре, макар че се измъкна на косъм. Беше права. Той искаше да умре. Нещо свързано с брат му, магьосник, който го предал.
— Карамон! — промърмори Танис.
Речен вятър го погледна въпросително, защото не разбираше какво си говорят, но той поклати глава, за да не пропусне разговора.
— КуиаКИ’ИчКийкс — каза тя с презрение. Танис беше озадачен, елфите нямаха такава дума.
— Да! — намръщи се мъжът. — След като се убедих, че двамата са в безопасност, отидох да видя някои от другите. Един от тях, полуелф, ми се нахвърли, сякаш искаше да ме изяде! Останалите, които успяхме да спасим, са добре.
— Погребахме мъртвите с почести — каза елфата и Танис долови в гласа й вековната жалба за погубения живот.
— Бих искал да ги попитам какво правеха в Кървавото море на Ищар. Не познавам капитан на кораб толкова глупав, че да посмее да влезе във водовъртежа. Момичето каза, че горе има война. Може би не са имали избор.
Елфата игриво го пръсна с вода.
— Горе винаги има войни! Ти си прекалено любопитен, любими. Понякога си мисля, че ще ме напуснеш и ще се върнеш в твоя свят. Особено, след като говори с тези КрияКУЕКХ.
Танис долови в гласа й загриженост, макар че продължаваше игриво да го пръска.
Мъжът се наведе и я целуна по мократа коса, която проблясваше на светлината на пращящата факла над тях.
— Не, Аполета. Не ме интересуват техните войни и братя, които предават братята си. Нека си имат своите буйни полуелфи и глупавите си морски капитани. Докато магията ми служи, ще живея под водата…
— Като стана дума за буйни полуелфи… — прекъсна го Танис на езика на елфите и бързо се спусна по стълбите.
Речен вятър, Златна Луна и Берем го последваха, макар че нямаха представа какво казва.
Мъжът стреснато се обърна, а Аполета изчезна във водата така бързо, че Танис за миг се замисли дали не си е въобразил съществуването й. Нито вълничка върху тъмната повърхност не показваше къде е била. Когато стигна края на стълбището, той хвана магьосника за ръката, точно когато се канеше да я последва във водата.
— Чакай! Няма да те изям! Съжалявам, че се държах така. Може би ти се струва ужасно, че се промъкнахме след теб, но нямахме друг избор! Знам, че не мога да те спра, ако решиш да направиш заклинание или нещо подобно. Бил съм край магьосници. Но поне ме изслушай. Чух те да говориш за двама
