Зебюлах мълчаливо изучаваше Златна Луна, застанала сред развалините на Ищар с коса, блестяща като слънцето, което никога вече нямаше да докосне разрушените сгради. Класическата красота на лицето й беше белязана от спомена за тъмните пътища, които бе изминала. Но вместо да я намалят, линиите, издълбани от страдание и отчаяние, я бяха шлифовали. В очите й имаше мъдрост, изместена сега от огромната радост, която идваше от знанието за новия живот, който носеше в себе си.
Погледът на магьосника се отправи към мъжа, който я прегръщаше нежно. И неговото лице носеше белезите на дългите, мъчителни пътища, които беше извървял. Макар сурово и стоическо, силната му любов към тази жена ясно личеше в тъмните му очи и нежността на докосването.
„Може би съм допуснал грешка като останах толкова дълго под водата, помисли си Зебюлах, почувствал се внезапно стар и тъжен. Може би щях да им помогна, ако бях останал горе и бях използвал гнева си, както тези двамата, за да им помогна да открият отговорите. А вместо това аз го оставих да ръфа душата ми, защото ми се стори по-лесно да се скрия тук долу.“
— Не трябва да се бавим повече — каза рязко Речен вятър. — Карамон скоро ще тръгне да ни търси, ако вече не го е направил.
— Да. — Зебюлах прочисти гърлото си. — Трябва да вървим, макар че се съмнявам да са тръгнали нанякъде. Изглеждаше много слаб…
— Ранен ли е? — попита загрижено Златна Луна.
— Физически не — отвърна Зебюлах, когато влязоха в една полусъборена сграда на страничната улица. — Душата му е ранена. Разбрах го преди момичето да ми каже за близнака му.
Дълбока бръчка се появи между изящно очертаните вежди на Златна Луна и устните й се свиха.
— Извини ме, момиче — Зебюлах леко се усмихна, — но виждам закаляващия огън, за който говореше, да блести в очите ти.
Златна Луна се изчерви.
— Казах ти, че още съм слаба. Трябваше да приема безусловно Райстлин и онова, което стори на брат си. Трябваше да имам вяра, че всичко това е част от нещо по-велико, което не мога да си представя. Но се боя, че не мога да го направя. Само се моля боговете да го държат настрани от пътя ми.
— А аз не — каза Речен вятър с дрезгав глас. — Аз не — повтори той мрачно.
Карамон лежеше и се взираше в мрака. Сгушена в прегръдките му, Тика бързо беше заспала. Той усещаше как сърцето й бие, чуваше тихото й дишане. Понечи да прокара ръка през заплетените червеникави коси, които се стелеха на рамото му, но момичето се размърда при докосването му и той спря, уплашен да не я събуди. Трябваше да си почине. Само боговете знаеха откога е будна и бди над него но знаеше, че никога няма да му каже. Когато я беше попитал, само се беше засмяла и го подразни, че хърка. Но и през смеха се усещаше как потрепва гласът й и не иска да го погледне в очите.
Карамон нежно я потупа по рамото и тя се сгуши още по-близо до него. Почувства се спокоен, когато разбра, че спи дълбоко и въздъхна. Само преди няколко седмици й беше заявил, че никога няма да приеме любовта й, ако не може да й отдаде тялото и душата си. Още чуваше думите си: „Първото ми задължение е към брат ми. Аз съм неговата сила.“
Сега Райстлин го нямаше, открил собствената си сила и както беше казал на Карамон: „Нямам нужда от теб.“
„Би трябвало да се радвам, каза си воинът, загледан в мрака. Обичам Тика и знам, че и тя ме обича. Сега, когато сме свободни да изразим тази любов, мога да се обвържа с нея и тя да заеме първо място в мислите ми. Тя обича и се раздава. Заслужава да бъде обичана.
С Райстлин не беше така. Или поне така смятаха всички. Колко пъти съм чувал Танис да пита Стърм, когато мислеше, че не ги чувам, защо се примирявам със сарказмите, обвиненията и надменните му команди. Виждал съм ги да ме гледат със съжаление. Знам, смятат, че понякога мисля бавно и са прави. Аз съм волът, който се движи тежко по пътя и носи товара си без оплакване — така мислят за мен, но не разбират. Те нямат нужда от мен. Дори Тика не се нуждае от мен така, както брат ми. Те никога не са го чували да се буди с писъци през нощта, когато беше малък.
Нямаше кой да го чуе в мрака и да го утеши освен мен. Никога не можеше да си спомни тези сънища, но те бяха ужасни. Слабото му тяло се тресеше от страх, а очите му бяха обезумели от ужасите, които само той съзираше. Вкопчваше се в мен и хлипаше, а аз му разказвах приказки или правех смешни фигурки от сенки по стената, за да прогоня ужасите.
Виж, Райст, казвах му, зайчета… Вдигах два пръста и ги мърдах като заешки уши. След известно време той спираше да трепери, но не се усмихваше. Не му се случваше често, дори като малък. Но се успокояваше. Трябва да спя, много съм уморен, прошепваше и здраво стискаше ръката ми. Но ти стой буден. Бди над съня ми. Дръж ги далеч от мен. Не позволявай да ме хванат.
Няма да позволя никой да те нарани, Райст, обещавах аз.
Тогава той почти се усмихваше и изтощен затваряше очи, а аз стоях буден, докато спеше. Беше забавно. Може би наистина ги държах надалеч, защото докато бдях, кошмарите никога не го нападаха.
Дори като възрастен понякога пак викаше в съня си и посягаше към мен и аз бях там. Но какво ще прави сега? Какво ще прави без мен, когато е сам, изгубен и уплашен в мрака?
Какво ще правя аз без него?“
Карамон затвори очи и тихичко заплака, за да не събуди Тика.
Глава 7
Берем.
Неочакваната помощ.
— Това е нашата история — завърши разказа си Танис.
Аполета го беше слушала внимателно, приковала зелените си очи в лицето му. Когато свърши, остана безмълвна. Отпуснала ръце отстрани на стъпалата, които водеха към спокойната вода, тя изглеждаше потънала в мисли. Танис не я обезпокои. Усещането за покой и ведрост, което цареше под водата, го успокояваше и утешаваше и мисълта да се върне в суровия, ослепителен свят на слънцето и оглушителния шум изведнъж му се стори страшна. Колко лесно би било да забрави всичко и да остане тук, скрит завинаги в този спокоен свят.
— Ами той? — попита Аполета накрая и кимна към Берем.
Танис с въздишка се върна към реалността.
— Не знам. — Той и погледна Берем, който се взираше в тъмнината на пещерата. Устните му мърдаха, сякаш повтаряше някакъв напев.
— Според Кралицата на Мрака, той е ключът. „Намерете го, казала тя, и победата е моя“.
— Е, намерили сте го вие. Това не ви ли прави победители?
Танис примигна. Въпросът го изненада. Той почеса брадата си и се замисли. Това не му беше хрумвало.
— Така е… той е при нас, но какво да го правим? Кое е това нещо у него, което гарантира победата за която и да е страна?
— Той не знае ли?
— Твърди, че не знае.
Аполета изгледа намръщено Берем.
— Лъже — отсече тя след миг, — но той е човек, а аз знам малко за странния начин, по който работи човешкият ум. Но има начин да откриете. Трябва да отидете до Храма на Кралицата на Мрака в Нерака.
— Нерака? — повтори Танис стреснат. — Но това е… Прекъсна го вик, изпълнен с такъв див страх и ужас, че той едва не скочи във водата. Полуелфът се обърна рязко, очаквайки да види поне орда дракони, но нямаше никой освен Берем, който го гледаше с широко отворени очи.
— Какво има? — попита раздразнено Танис. — Видя ли нещо?
— Нищо не е видял — каза Аполета, като изучаваше с интерес Берем. — Реагира така, когато споменах Нерака…
— Нерака! — повтори мъжът и диво тръскаше главата си. — Зло! Голямо зло! Не… не!
— Ти си от там — припомни му Танис и пристъпи към него.
Берем поклати глава отрицателно.
— Но ти каза…
— Грешка! — промърмори мъжът. — Не говорех за Нерака. Г-говорех за Такар… Такар! За това
