говорех!
— Говорил си за Нерака. Знаеш, че големият храм на Кралицата на Мрака е там! — каза сурово Аполета.
— Така ли? — Берем погледна право към нея със сините си невинни очи. — Кралицата на Мрака, Храм в Нерака? Не, там няма нищо освен едно малко село. Моето село… — Внезапно се хвана за стомаха и се преви сякаш от болка. — Не ми е добре. Оставете ме на мира — изхленчи той като дете и се затътри към мраморната настилка до ръба на водата. Седна там, притиснал стомаха си и се взря в мрака.
— Берем! — вбеси се Танис.
— Не ми е добре — промърмори мъжът нацупено.
— На колко години каза, че е? — попита Аполета.
— Над триста, или поне така твърди той — каза Танис с отвращение. — Но дори и да е на половината, пак са сто и петдесет, което също не е правдоподобно, дори при хората.
— Знаеш ли — каза замислено Аполета, — Храмът на Кралицата при Нерака е загадка за нас. Той се появи внезапно след Катаклизма, поне доколкото ние знаем, а сега откривам този човек, чиято история е свързана със същото време и място.
— Странно… — Танис отново погледна Берем.
— Да, може да е само съвпадение, но ако следваш достатъчно дълго съвпаденията, ще откриеш, че са свързани със съдбата, както казва съпругът ми — усмихна се Аполета.
— Съвпадение или не, не си представям как ще вляза в Храма на Кралицата на Мрака и ще питам защо претърсва света за мъж, в чиито гърди е враснал зелен камък — заяви Танис и отново седна до водата.
— Сигурно си прав, но ми е трудно да повярвам, че е станала толкова силна. Какво правеха добрите дракони през цялото това време?
— Добрите дракони! — повтори Танис удивен. — Какви добри дракони?
Сега Аполета го погледна учудено.
— Ами, добрите дракони. Сребърните, златните, бронзовите. И драконовите копия. Вероятно сребърните дракони са ви дали онези, които пазеха…
— Никога не съм чувал за сребърни дракони, освен в старите песни за Хума. Също и за драконовите копия. Търсихме ги дълго, но не открихме и следа. Според мен не съществуват освен в детските приказки.
— Това не ми харесва. — Аполета отпусна брадичка върху ръцете си, лицето й изглеждаше бледо и изтощено. — Нещо не е наред. Защо добрите дракони не се борят? Отначало не вярвах на слуховете, че морските дракони са се върнали, защото знаех, че добрите дракони никога няма да го позволят. Но щом те са изчезнали, както разбирам от думите ти, боя се, че морските елфи наистина са в опасност. — Тя повдигна глава и се ослуша. — Ето, идва съпругът ми с приятелите ви. — Тя се отдръпна от ръба. — С него ще отидем при другите елфи и ще обсъдим какво да направим…
— Чакай! Трябва да ни покажете как да се махнем от това място. Не можем да останем тук!
— Но аз не знам пътя — каза Аполета, докато ръцете й описваха кръгове във водата. — Нито Зебюлах. Никога не ни е интересувало.
— Можем да бродим из тези руини седмици наред! А може би завинаги. Не сте сигурни, че някои хора са избягали от това място, нали? Може би просто са умрели.
— Както казах — студено повтори тя, — това никога не ни е интересувало.
— Ами тогава заинтересувайте се! — ядоса се Танис.
Гласът му зловещо отекна над водата. Берем го погледна и стреснато се отдръпна. Очите на Аполета се присвиха гневно. Полуелфът прехапа устни, внезапно засрамен.
— Съжалявам… — започна той, но в този момент Златна Луна пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.
— Танис? Какво има?
— Нищо. — Той въздъхна и погледна покрай нея. — Намерихте ли Карамон и Тика? Добре ли са?
— Да, намерихме ги — отвърна тя и погледът й проследи неговият. Двамата слизаха по стълбите след Речен вятър и Зебюлах. Тика се оглеждаше учудено, а Карамон гледаше право напред. Когато видя лицето му, полуелфът отново се обърна към Златна Луна.
— Не отговори на втория ми въпрос — каза тихо той.
— Тика е добре. Колкото до Карамон… — Тя поклати глава.
Танис отново погледна воина и едва се въздържа да не възкликне от ужас. Никога не би познал веселия добродушен Карамон в този мъж с мрачно, набраздено от сълзи лице и блуждаещи, потъмнели очи.
Като видя изненадата му, Тика отиде до Карамон и мушна ръка под лакътя му. При докосването й воинът сякаш се пробуди от мрачните си мисли и й се усмихна, но в усмивката му имаше някаква неясна нежност и тъга, които по-рано не съществуваха.
Танис отново въздъхна. Още проблеми. Ако древните богове се бяха върнали, какво се опитваха да направят? Да видят колко тежък може да стане товарът, преди да паднат под него? Забавно ли им се струваше това да си затворен под морето… Защо просто не се откаже? Защо да се тормози да търси път нагоре? Ще остане тук и ще забрави всичко. Ще забрави драконите… Райстлин… Лорана… Китиара…
— Танис… — Златна Луна нежно го разтърси. Всички стояха около него и чакаха да им каже какво да правят. Като прочисти гърлото си, той започна да говори, но гласът му пресекна и се закашля.
— Не е нужно да ме гледате! Нямам отговор на въпросите ви. Очевидно сме затворени тук и няма път навън.
Те продължиха да го гледат и вярата и доверието в очите им не угаснаха. Танис яростно изкрещя:
— Престанете да очаквате от мен да ви водя! Аз ви предадох! Не разбирате ли? За всичко съм виновен аз! Намерете някой друг… — Той се обърна да скрие сълзите, които не можеше да спре и се взря в тъмната вода, като се бореше да се овладее. Не разбра, че Аполета го наблюдава, докато не го заговори.
— Може би все пак мога да ви помогна — каза бавно тя.
— Аполета, какво говориш? — Зебюлах забърза към водата. — Помисли…
— Помислих. Той каза, че трябва да сме загрижени за това, което става със света. Прав е. С нас може да се случи същото като с братовчедите ни от Силванести. Те се отрекоха от света и позволиха на злите създания на мрака да бродят из земите им. Предупредени сме навреме. Още можем да се преборим със злото. Идването ви тук може би ни е спасило — обърна се тя към Танис. — Дължим ви нещо в замяна.
— Помогнете ни да се върнем в нашия свят. Аполета мрачно кимна.
— Ще го направя. Къде искате да отидете?
Танис въздъхна и поклати глава. Не беше в състояние да мисли.
— Предполагам, че няма значение — каза уморено.
— В Палантас — внезапно се обади Карамон и дълбокият му глас проехтя над спокойните води.
Останалите го погледнаха в неловката тишина. Речен вятър се намръщи.
— Не! — Аполета пак доплува до стълбите. — Не мога да ви отведа там. Границите ни се простират само до Каламан. Не смеем да плаваме по-надалеч от там. Особено ако това, което казвате е истина, защото отвъд Каламан се намира древният дом на морските дракони.
Танис изтри очите си и се обърна към приятелите си.
— Други предложения?
Те мълчаха и го наблюдаваха. Накрая Златна Луна пристъпи напред.
— Да ти разкажа ли една история, полуелфе? — попита тя и сложи нежната си ръка върху неговата. — История за мъж и жена, изгубени, самотни и уплашени. Понесли огромен товар, те стигнали до един хан. Жената изпяла песен, синият кристален жезъл извършил чудо, но тълпата ги нападнала. Един мъж ги защитил и поел нещата в свои ръце. Един непознат мъж казал: „Ще минем през кухнята“. — Тя се усмихна. — Спомняш ли си, Танис?
— Спомням си — прошепна той — завладян от ласкавия израз на лицето й.
— Чакаме, Танис — каза тя простичко.
Сълзи отново замъглиха погледа му. Той примигна бързо и се огледа. Суровото лице на Речен вятър се беше отпуснало. Полуусмихнат, той сложи ръка на рамото му. Карамон се поколеба за миг, после пристъпи и обгърна Танис в мечешката си прегръдка.
— Заведи ни в Каламан — обърна се полуелфът към Аполета, когато отново можеше да диша. — И без
