друго отивахме там.
Приятелите спаха на ръба на водата, за да си отпочинат преди пътешествието, което според Аполета щеше да бъде дълго и напрегнато.
— Как ще пътуваме? С лодка ли? — запита Танис, докато гледаше как Зебюлах съблича червената си роба и се гмурка във водата.
Аполета погледна съпруга си, който с лекота плуваше до нея.
— Ще плувате. Не сте ли се чудели как ви доведохме тук? Нашите магически умения и тези на съпруга ми ще ви надарят със способността да дишате във водата така, както сега дишате въздух.
— В риби ли ще ни превърнете? — ужаси се Карамон.
— Предполагам, че така ще изглеждате — отвърна Аполета. — Ще дойдем за вас при отлив.
Тика стисна ръката на Карамон и Танис, който ги видя да си разменят таен поглед, изведнъж се почувства облекчен от товара си. Какъвто и ураган да бушуваше в душата на воина, той беше открил добре защитено пристанище, което щеше да го предпази от бурните води.
— Никога няма да забравим това красиво място — прошепна Тика.
Аполета само се усмихна.
Глава 8
Тъмни приливи.
— Татко! Татко!
— Какво има, Малки Роджър?
Свикнал с възбудените крясъци на малкия си син, стигнал възрастта, в която откриваш чудесата на света, рибарят не вдигна глава от работата си. Тъй като очакваше да чуе какво ли не — от морска звезда, изхвърлена на брега, до изгубена обувка, полузаровена в пясъка, — той продължи да кърпи мрежата си, докато момченцето тичаше към него.
— Татко! — извика то и настойчиво се вкопчи в коляното му, като междувременно успя да се оплете в мрежата. — Една хубава дама! Удавила се е!
— Така ли? — попита разсеяно рибарят.
— Хубава дама. Удавена — каза важно момченцето, сочейки с пръстче зад гърба си.
Рибарят преустанови работата си и го погледна. Това беше нещо ново.
— Хубава дама? Удавена?
Детето кимна и отново посочи надолу по плажа.
Бащата присви очи срещу палещото обедно слънце и се взря в брега. После отново погледна сина си и веждите му се събраха в строго изражение.
— Това още една от измислиците на Малкия Роджър ли е? Защото ако е така, пак ще вечеряш прав.
Детето поклати глава с широко отворени очи.
— Не. — То потърка пухкавото си задниче, припомняйки си последното наказание. — Честна дума.
Рибарят се намръщи и отново погледна към морето. Предишната нощ имаше буря, но не беше чул нищо, което да показва, че някой кораб се е блъснал в скалите. Може би някой гражданин с глупавата си лодка за разходка е излязъл вчера в морето и след залез е заседнал на брега. А можеше и да е по-лошо — убийство. Това нямаше да е първото тяло, изхвърлено на брега с нож в сърцето.
Той извика най-големия си син, който миеше дъното на рибарската лодка, остави работата си и се изправи. Канеше се да изпрати момченцето при майка му, но се сети, че то трябва да ги води.
— Заведи ни при хубавата дама — каза рибарят силно и хвърли многозначителен поглед на другия си син.
Малкият Роджър тръгна нетърпеливо по плажа, докато баща му и по-големият му брат пристъпваха бавно, уплашени от онова, което можеха да намерят.
Бяха изминали съвсем малко разстояние, когато рибарят видя нещо, което го накара да се затича. Големият син го последва.
— Явно е имало корабокрушение. Проклети сухоземни плъхове! Кой ги кара да излизат в морето с тези яйчени черупки!
На брега лежеше не една хубава дама, а две, а до тях — четирима мъже. Всички бяха добре облечени. Счупени греди плаваха наоколо, очевидно останките от малка лодка.
— Удавили са се — каза момченцето и се наведе да погали една от хубавите дами.
— Не, не са! — изсумтя рибарят, като потърси пулса на шията на жената.
Един от мъжете вече се раздвижваше, най-възрастният, на вид около 50-годишен. Той седна и объркано се заоглежда. Като видя рибаря, извика ужасен, пропълзя на четири крака и започна да разтърсва един от още несвестилите се спътници.
— Танис, Танис! — извика той и стресна брадатия мъж, който рязко се изправи.
— Не се плашете — каза рибарят като видя тревогата му. — Ще ви помогнем колкото можем. Дейвид, доведи майка си. Кажи й да донесе одеяла и шишето с бренди, което пазя от Зимния празник. Спокойно, госпожо — каза той нежно и помогна на една от жените да седне. — Ще се оправите. Странна работа — промърмори на себе си, докато я прегръщаше и успокоително я потупваше. — Изглежда, никой от тях не е нагълтал вода…
Заведоха корабокрушенците, увити в одеяла, в малката къща на рибаря близо до плажа. Дадоха им да пийнат бренди и всякакви лекове, които семейството смяташе, че помагат при удавяне. Малкият Роджър ги гледаше гордо, защото знаеше, че „ловът“ му ще бъде основна тема на приказките в селото следващата седмица.
— Още веднъж благодарим за помощта — каза Танис признателно.
— Радвам се, че бях тук — отвърна мъжът дрезгаво. — Просто бъдете внимателни. Следващият път, когато излезете с някоя от онези малки лодки, се насочете към брега при първия признак на буря.
— Да, да, разбира се — обърка се Танис. — А сега, ако ни кажете къде се намираме…
— Северно от града — каза рибарят и махна с ръка. — На около 2–3 мили. Дейвид ще ви закара с каруцата.
— Много мило от ваша страна. — Танис се поколеба и погледна приятелите си. Карамон сви рамене. — Знам, че звучи странно, но ние… се отклонихме от курса. До кой град се намираме?
— Каламан, разбира се. — Рибарят ги погледна подозрително.
— О! — засмя се Танис и погледна Карамон. — Нали ти казах, че не сме се отклонили чак толкова, колкото мислеше.
— Какво? — попита воинът с недоумение. — А, да, не сме — добави бързо, когато Тика заби лакът в ребрата му. — Предполагам, че съм сбъркал както обикновено. Нали ме познаваш, никога не мога да се ориентирам…
— Не преигравай! — промърмори Речен вятър и Карамон млъкна.
— Странна дружинка сте — каза рибарят. — Не помните как сте се разбили, а сега излиза, че не знаете и къде сте. Сигурно сте били пияни, но това не е моя грижа. Ако послушате съвета ми, никой от вас не трябва повече да се качва на лодка пиян или трезв. Дейв, докарай каруцата!
Той им хвърли последен, изпълнен с отвращение поглед, качи малкия си син на раменете и се върна на работа. По-голямото момче изчезна, за да докара каруцата.
Танис въздъхна и огледа приятелите си.
— Знае ли някой от вас как попаднахме тук? — попита тихо той. — И защо сме облечени така?
Всички поклатиха отрицателно глави.
— Спомням си Кървавото море и водовъртежа — каза Златна Луна. — Но после все едно съм сънувала…
— Спомням си Райст… — обади се и Карамон. Лицето му потъмня, но Тика сложи ръката си в неговата и изражението му се смекчи. — Спомням си и…
— Не беше сън — промърмори момичето и опря буза в ръката му. Воинът целуна червените й къдрици.
— Аз също си спомням някои неща — Танис мрачно погледна Берем, — но всичко е откъслечно. Не мога да го подредя в ума си. Е, няма смисъл да мислим за миналото, трябва да гледаме напред. Ще отидем в
