бе твърде висок. Берем държеше ключа, отговорът беше скрит в него и в Нерака. Как точно щяха да го открият, още не знаеше, макар че наченките на някакъв план вече се прокрадваха в ума му.
Някъде далеч пронизителен звук на рогове разкъса нощния въздух. Оранжева светлина проблесна на хоризонта. Драконяните палеха някое село. Танис плътно се уви с наметката си. Макар че Пролетният празник отмина, въздухът още беше хладен.
— По-бързо! — каза тихо той, докато наблюдаваше как един по един приятелите му притичват през откритото поле и се спотайват в сенките на горичката. Там бързолетни медни дракони ги очакваха, за да ги заведат в планините.
„Всичко може да свърши още тази вечер“, помисли нервно Танис, наблюдавайки как Таселхоф подскача в мрака като мишка. Ако открият драконите, или ако наблюдаващите очи от цитаделата ги видеха, всичко щеше да бъде свършено. Берем щеше да попадне в ръцете на Кралицата и Мрака ще обгърне страната.
Тика с бързи крачки следваше Тас, а след нея Флинт подтичваше, задъхвайки се. На Танис му хрумна, че може да не се чувства добре, но знаеше, че той никога не би се съгласил да остане тук. В това време Карамон претича в мрака с подрънкваща броня като стискаше здраво Берем и го влачеше със себе си.
„Мой ред е, осъзна Танис, виждайки, че останалите без проблеми са стигнали горичката. Време е. За добро или зло историята приближава края си.“ Той вдигна поглед и видя Златна Луна и Речен вятър, които ги наблюдаваха от малкия прозорец на стаята в кулата.
За добро или зло.
„Какво ще стане, ако мракът победи? — за пръв път се зачуди Танис. — Какво ще стане със света? Какво ще стане с онези, които оставям след себе си?“
Той се взря в тези двама души, които му бяха скъпи като семейството, което никога нямаше да види. Златна Луна запали свещ и за кратък миг пламъкът освети лицата им. Те вдигнаха ръце в прощален жест, след това угасиха пламъка, за да не го съзрат неприятелски очи.
Танис си пое дълбоко дъх, обърна се и затича.
Мракът може и да победи, но той никога няма да угаси надеждата. И макар една или много свещи да проблеснат и угаснат, от тях ще бъдат запалени нови.
Така пламъкът на надеждата ще гори вечно, пронизвайки мрака до идването на деня.
Книга 3
Глава 1
Старецът и златния дракон.
Той беше много стар златен дракон, най-старият от своя вид. На млади години беше свиреп воин — белезите от победите още личаха върху набръчканата му златиста кожа. Някога името му бе толкова известно, колкото и победите му, но отдавна не го помнеше. Някои от по-младите и непочтителни дракони го наричаха галено Пайрит — Златото на Глупака — заради честия му навик да забравя за настоящето и да живее в миналото.
Почти нямаше зъби. Бяха минали еони, откакто бе разкъсвал вкусно парче сърнешко или таласъм. От време на време можеше да сдъвче с венците си заек, но се прехранваше главно с овесена каша. Зрението му отслабваше, въпреки че отказваше да го признае, и беше глух като пън.
Когато Пайрит живееше в настоящето, беше интелигентен. Умът му работеше бързо. В разговор все още сечеше като бръснач — така се говореше между драконите. Просто рядко обсъждаше същите теми като останалите от компанията.
Но когато се върнеше в миналото, златните дракони се изпокриваха в пещерите си, защото все още можеше да прави заклинания, а пламъците, които излизаха от устата му, бяха унищожителни.
Този ден Пайрит не беше нито в миналото, нито в настоящето. Лежеше в Равнините на Естуайлд и дремеше под топлото пролетно слънце. До него седеше един старец и правеше същото, положил глава върху хълбока на дракона. Вехта и безформена шапка засенчваше очите му от слънцето, под нея се стелеше дълга бяла брада. Ботушите му стърчаха под дългата, мишосива роба.
И двамата спяха дълбоко. Хълбоците на златния дракон се повдигаха и спускаха ритмично със свистящия му дъх. Устата на стареца беше широко отворена и понякога се събуждаше от чудовищното си хъркане. Тогава рязко се изправяше, събаряйки шапката си на земята (което не спомагаше за добрия й вид) и се оглеждаше тревожно. Като не виждаше нищо обезпокоително, той изръмжаваше раздразнено, слагаше си отново шапката (след като я намереше), смушкваше ядосано дракона в ребрата и отново потъваше в дрямка.
Случайният минувач би се зачудил защо, в името на Бездната, двамата спяха спокойно насред Равнините на Естуайлд. Сигурно щеше да реши, че чакат някого, защото старецът от време на време се събуждаше, сваляше шапката и се взираше тържествено в пустото небе.
Но минувачи нямаше, или поне приятелски настроени, защото равнините на Естуайлд гъмжаха от войските на драконяните и таласъмите. Но ако двамата знаеха, че дремят на опасно място, явно това не ги интересуваше.
Старецът отново се събуди и тъкмо се канеше да смъмри спътника си, че вдига такъв ужасен шум, когато над тях падна сянка.
— Ха! — каза мъжът ядосано и се загледа нагоре. — Дракони с ездачи! Не отиват някъде за добро. — Белите му вежди се сключиха над очите му. — Омръзна ми от тях. Имат наглостта да ми засенчват слънцето. Събуди се! — извика той и сръга Пайрит с очукания си дървен жезъл. Златният дракон промърмори, отвори едно златисто око, погледна го и отново го затвори.
Сенките продължиха да прелитат над тях — четири дракона с ездачи.
— Събуди се, мързелив дебелако! — извика старецът.
Като хъркаше блажено, драконът се претърколи, вирна ноктестите си крака във въздуха и подложи корема си на топлото слънце. Старецът го погледна за миг, после, осенен от внезапно вдъхновение, изтича до голямата му глава.
— Война! — извика той право в ухото му. — Война! Нападат ни…
Ефектът беше потресаващ. Очите на Пайрит рязко се отвориха. Той отново се претърколи и краката му така мощно зариха в земята, че се опръска с кал. Главата му застрашително се надигна, златистите криле се разтвориха и облаци прах и пясък си издигнаха на миля в небето.
— Война! — затръби той. — Война! Призовават ни! Съберете ятата! В атака!
Старецът доста се стресна от тази внезапна промяна, но за секунди бе лишен от възможността да говори, тъй като по невнимание се нагълта с прах. Но като видя, че драконът започва да се издига във въздуха, той се затича напред и размаха шапката си.
— Чакай! — изкрещя, като кашляше и се даваше. — Чакай ме!
— Кой си ти, че да те чакам? — изрева Пайрит и се огледа през вдигналия се пясък. — Ти ли си моят магьосник?
— Да, да — бързо отвърна старецът. — Аз съм… ъъъ… твоят магьосник. Наведи малко крилото си, за да мога да се покача. Благодаря, ти си добро момче. А сега аз… ох! Ах! Не съм се вързал. Внимавай! Шапката ми! Дявол да го вземе, още не съм ти казал да излиташ!
— Трябва да стигнем навреме за битката — изкрещя Пайрит въодушевено. — Хума се бие сам!
— Хума! — старецът изсумтя. — Е, няма да стигнеш навреме за, тази битка! Аз имам предвид тези четири дракона тук, на изток. Трябва да ги спрем!
— Дракони! Ах, да! Виждам ги! — гръмогласно се изсмя Пайрит, връхлитайки яростно върху два крайно подплашени и много обидени орела.
— Не! Не! — изкрещя старецът, ритайки го в хълбоците. — На изток, глупако! Лети две степени по на изток!
— Сигурен ли си, че ти си моят магьосник? — попита Пайрит с дълбок глас. — Той никога не ми е говорил с такъв тон.
— Аз съм… хм, извинявай, стари приятелю, малко съм нервен. Предстоящият конфликт и всичко това…
— В името на Бездната, там има четири дракона! — извика Пайрит с удивление, хвърляйки им бърз
