— Сега не е време за това — прекъсна я нетърпеливо Танис. — Трябва да вървим. Ставай, старче — обърна се той към Физбан, който тъкмо се беше настанил удобно.
— Знам едно заклинание — възрази старецът, докато Тас го буташе и ръгаше да стане. — Ще види сметката на тези натрапници. Пуф!
— Не! В никакъв случай. С моя късмет сигурно ще ги превърнеш в троли.
— Чудя се дали бих могъл… — Лицето на Физбан просветна.
Следобедното слънце започваше да се спуска по небето, когато пътеката, която следваха нагоре в планините, внезапно се разклони в две противоположни посоки. Едната водеше към планинските върхове, а другата обикаляше по склона. „Може би между върховете има проход, който можем да отбраняваме, ако се наложи“, помисли си Танис. Но преди да каже и дума, Физбан тръгна по пътеката, която се виеше около планината.
— Оттук — каза той и се затътри напред, като се подпираше на жезъла си.
— Но… — опита да възрази Танис.
— Хайде, хайде, оттук! — настоя Физбан, обърна се и ги изгледа под бухналите си бели вежди. — Онзи път стига до задънена улица в много отношения. Бил съм там и преди. А този води до една дълбока клисура. Над нея има мост. Можем да минем по него, а после да се бием с драконяните, ако ни последват.
Танис се намръщи, чудейки се дали може да се вярва на думите на лудия старец.
— Според мен планът е добър — каза бавно Карамон. — Явно е, че по някое време ще трябва да се бием с тях. — Той посочи драконяните, които изкачваха планинската пътека след тях.
Танис се огледа. Всички бяха изтощени. Лицето на Тика бе пребледняло, очите й — безжизнени. Тя се облягаше на Карамон, който дори беше оставил копията си на пътеката, за да облекчи товара си.
Таселхоф му се усмихна весело, но и той се задъхваше като малко кученце и накуцваше с единия крак.
Берем изглеждаше както винаги — навъсен и уплашен. Но Танис се тревожеше най-много за Флинт. По време на изкачването джуджето не беше казало дума. Спазваше темпото им без да протестира, но устните му бяха сини, а дъхът — накъсан. Танис забеляза, че от време на време, когато смяташе, че никой не го гледа, то слагаше ръка на гърдите си или разтриваше лявата си ръка сякаш го болеше.
— Добре — реши полуелфът. — Води ни, магьоснико. Макар че сигурно ще съжалявам за това — добави той под носа си, докато останалите забързаха след Физбан.
Малко преди залез спряха. Стояха на тесен каменен корниз, който се намираше на три-четвърти от пътя към върха. Пред тях се простираше дълбока, тясна клисура. На дъното й се виждаше река, която се виеше като блестяща змия. „Сигурно е дълбока над сто метра“ — пресметна Танис. Пътеката, по която следваше планинският склон, беше оградена от отвесна скала от едната страна и дълбока пропаст от другата. Имаше само един път през клисурата.
— Този мост — обади се Флинт и това бяха първите му думи от часове насам — е по-стар и от мен… и в по-лошо състояние.
— Издържал е години наред! — възмути се Физбан. — Оцелял е дори след Катаклизма.
— Сигурен съм в това — каза искрено Карамон.
— Поне не е много дълъг — опита се да прозвучи обнадеждаващо Тика, но гласът й трепереше.
Мостът имаше уникална конструкция. Огромни стволове от валенови дървета бяха забити в планинските склонове от двете страни на клисурата и образуваха X, върху който беше разположена платформата. Някога това сигурно е било архитектурно откритие, но сега дървените талпи бяха изгнили и нацепени. Ако е имало парапет, явно отдавна е пропаднал в бездната. Докато го гледаха, дървото пукаше и потреперваше под пронизващия вечерен вятър.
Изведнъж чуха зад себе си груби гласове и дрънчене на стомана по скалите.
— Няма връщане назад — промърмори Карамон. — Трябва да преминем един по един.
— Да се надяваме, че боговете са с нас — изправи се Танис. — Не ми е приятно да го кажа, но Физбан е прав. Щом минем отвъд, лесно ще спрем драконяните. Ще бъдат отлични мишени, докато са на моста. Аз ще мина пръв. Дръжте се плътно след мен. Карамон, ти си последен. Берем, върви зад мен.
Като се движеше толкова бързо, колкото смееше, той стъпи на моста. Талпите трепереха и вибрираха под него. Далече долу реката бързо се носеше между стените на каньона, остри скали стърчаха над бялата й, пенеста повърхност. Танис затаи дъх и бързо отмести поглед.
— Не гледайте надолу — предупреди той останалите, почувствал празнота в стомаха си.
За миг не можа да помръдне, но се овладя и пристъпи напред. Берем вървеше след него. Страхът от драконяните беше по-силен от всички други ужаси, които можеха да се изправят пред него.
Таселхоф го следваше с типичната за кендерите пъргавина и гледаше с учудване надолу. След него идваше ужасеният Флинт, подкрепян от Физбан. Накрая Тика и Карамон стъпиха на разклатените греди, като нервно хвърляха погледи зад гърба си.
Танис почти беше стигнал средата на моста, когато част от платформата пропадна под краката му. В пристъп на ужас той отчаяно се вкопчи в ръба. Но дървото се разтроши в ръката му, пръстите му се изплъзнаха и… Една ръка здраво сграбчи китката му.
— Берем! — въздъхна облекчено Танис. — Дръж се! — Той си наложи да не мърда, защото знаеше, че всяко движение ще попречи на мъжа да го задържи.
— Издърпай го! — чу се рева на Карамон. — Никой да не мърда! Целият мост ще се срути!
С изопнато от напрежение лице Берем затегли. Танис видя как мускулите на ръката му се издуват и вените сякаш щяха да изскочат през кожата. Агонизиращо бавно Вечният го издърпа до ръба на счупения мост. Танис се свлече и треперещ от страх, здраво се вкопчи в дървото.
Тогава чу вика на Тика. Вдигна глава и с мрачно удивление установи, че са го спасили, само за да умре по друг начин. Около трийсет драконяни се появиха на пътеката зад тях. Танис се обърна към зеещата дупка в средата на моста. Отсрещната част на платформата още стоеше. Можеше да прескочи голямата дупка и да се спаси, това важеше за Берем и Карамон, но не и за Тас, Флинт, Тика или стария магьосник.
— Отлични мишени, както каза! — промърмори воинът и извади меча си.
— Направи магия, старче! — сети се Таселхоф.
— Какво? — примигна Физбан.
— Магия! — извика кендерът и посочи драконяните, които, виждайки ги приклещени на моста забързаха да ги довършат.
— Тас, достатъчно сме го загазили — каза уморено Танис, заслушан в скърцането на моста под краката си.
Като пристъпваше бавно, Карамон застана с лице към драконяните.
Полуелфът сложи стрела в тетивата и стреля. Един драконянин се хвана за гърдите и с писък падна от канарата. Отново стреля и пак улучи. Драконяните в центъра на редицата се поколебаха и объркано се засуетиха. Нямаха прикритие, където да се скрият от смъртоносната точност на полуелфа. Първите все пак тръгнаха към моста.
Физбан започна заклинанието си.
Чувайки го да припява, Танис почувства, че сърцето му изстива. Но след това си каза, че и без това положението им е критично. До него Берем наблюдаваше драконяните със стоическо спокойствие, което го изненада, докато не си спомни, че той не се бои от смъртта, защото отново ще се върне към живота. Танис отново стреля и още един драконянин изрева от болка. Той така се беше съсредоточил в прицелването, че забрави за Физбан, докато не чу Берем да хлъцва от удивление и проследи погледа му. Това, което видя в небето така го порази, че за малко да изпусне лъка си.
Блестящ в лъчите на залязващото слънце, от облаците се спускаше златен свод. Насочван от ръката на стария магьосник, той се намести и запълни дупката в дървената платформа. Танис бързо се осъзна. Огледа се и видя, че за момента драконяните също са вперили в златния мост блестящите си очи.
— Побързайте! — изкрещя той, сграбчи Берем и го повлече след себе си върху златната връзка, която се издигаше малко над дупката. Вечният го последва, като се препъваше тромаво. Дори когато стъпиха на нея, тя продължи да се спуска, забавена от движението на магьосника.
Сводът все още беше на няколко сантиметра над платформата, когато Таселхоф с див крясък скочи върху него дърпайки изненаданото джудже След себе си. Драконяните внезапно осъзнаха, че плячката ще им се измъкне изреваха яростно и вкупом скочиха на дървения мост Танис застана в края на златния свод и
