криле и се понесоха грациозно във въздуха.
Забравил в яростта си, че е облечен в драконова броня, Танис изтича през отъпканата трева към стареца, следван от Тас. Физбан ги усети и се обърна с лице към тях.
— Имам намерение да ти измия устата със сапун — мърмореше магьосникът като гледаше заплашително Танис — Сега сте мои затворници, затова елате тук доброволно или ще опитате магията ми!
— Физбан! — извика Таселхоф и го прегърна. Магьосникът се взря в него, след това изумено се дръпна назад.
— Та това е Тасел… Тасел… — заекна той.
— Бърфут. — Кендерът отстъпи назад и се поклони учтиво — Таселхоф Бърфут.
— Велик е духът на Хума! — възкликна Физбан.
— Това е Танис. А това е Флинт Файърфог. Помниш ли го? — бъбреше кендерът, размахвайки малката си ръка към джуджето.
— Ъ… да, разбира се — измърмори магьосникът и лицето му грейна.
— И Тика… и това там горе е Карамон… както и да е, сега не можеш да го видиш. Това там е Берем. Водим го в Каламан и… Физбан, той има зелен скъпоценен камък. Ах, ох, Танис, боли!
Прочиствайки гърлото си, Физбан хвърли мрачен поглед наоколо.
— Вие… хм… не сте ли с… ъ… хм… с драконовата армия?
— Не — каза Танис сурово — не сме! Или най-малкото не бяхме. — Той посочи с ръка зад тях. — Вероятно обаче това ще се промени всеки момент.
— Изобщо не сте с драконовата армия? — Физбан беше изпълнен с надежда. — Сигурни ли сте, че не сте минали на тяхна страна? Измъчваха ли ви? Изтриха ли ви паметта?
— Не, по дяволите! Аз съм Танис, помниш ли…
Физбан засия.
— Танис Полуелфът! За мен е удоволствие да те видя отново. — Той сграбчи ръката му и я раздруса сърдечно.
— Дявол да го вземе! — промърмори Танис раздразнено и изтръгна ръката си от неговата.
— Но вие яздехте дракони!
— Тези бяха добри! — изкрещя Танис. — Трябва да се върнат!
— Никой не ми е казал! — Старецът се задъхваше от негодувание.
— Знаеш ли какво направи? Лиши ни от превоз! Изпрати обратно единственото средство, с което можехме да стигнем до Нерака…
— Ох, знам какво направих — измънка Физбан и погледна през рамо. — Аз, аз… Тези приятелчета май ще спечелят. Не трябва да ни хванат. Е, какво ще правим сега? — той погледна свирепо към Танис. — Ти си водачът! Предполагам, че трябва да се погрижа… Къде ми е шапката?
— Пет мили назад — подсказа му Пайрит с голяма прозявка.
— Ти още ли си тук?
— Къде другаде да бъда? — попита драконът мрачно.
— Казах ти да вървиш с останалите!
— Не искам — изсумтя Пайрит. Малко пламъче избухна от носа му и го накара да трепне. Това беше съпроводено от ужасно кихане. Подсмърчайки, драконът продължи свадливо: — Нямат респект от възрастта тези медни дракони. Постоянно говорят! И се хилят…
— Тогава върви сам! — Като крачеше горделиво, Физбан се втренчи в замъглените очи на дракона. — Отиваме на Дълго пътешествие в опасна страна.
— Ние ли отиваме? — не издържа Танис. — Виж, Физбан, или както ти е името, защо ти и твоят… хм… приятел тук не си вървите? Прав си. Това ще бъде дълго и опасно пътуване и още по-дълго сега, защото загубихме драконите си и…
— Танис! — извика Тика и посочи с очи към драконовата армия.
— Бързо на хълма — нареди Танис и си пое дълбоко дъх, за да овладее страха и яростта си. — Хайде, Тика! Ти и Флинт! Тас! — той го сграбчи.
— Не, Танис! Не можем да го оставим тук! — изстена кендерът.
— Тас! — тонът му съвсем недвусмислено го предупреждаваше, че повече няма да повтаря. Очевидно старецът също го разбра.
— Трябва да вървя с тези хора — обърна се той към дракона. — Те имат нужда от мен. Ти не можеш да се върнеш сам, затова ще трябва да имбецилизираш.
— Изкристализираш — каза драконът възмутено. — Думата е изкристализираш! Никога няма да я запомниш.
— Както и да е! Бързо! Ще те вземем с нас.
— Много добре. Тъкмо ще си почина.
Докато Танис се чудеше какво ще правят с такъв голям дракон, Пайрит каза няколко думи на странен магьоснически език. Появи се светкавица и той изчезна.
— Какво? Къде? — Таселхоф се огледа наоколо. Физбан се наведе и взе нещо от земята.
— Тръгвайте! Веднага! — Танис заблъска Тас и стареца към подножието, следван от Тика и Флинт.
— Ето — каза магьосникът на кендера, докато тичаха. — Дръж го в ръката си.
Тас затаи дъх с благоговение. Направо щеше да се задуши, докато го разглеждаше, ако Танис не го беше хванал за рамото и повлякъл напред.
В дланта му блещукаше тънката златна фигурка на дракона, като всеки детайл беше изящно очертан. Тас имаше чувството, че може да види дори и белезите от рани по крилете му. Два малки червени скъпоценни камъка блестяха в очите и докато Тас наблюдаваше, те примигнаха и златните клепачи се затвориха над тях.
— О, Физбан, това… прекрасно е! Наистина ли мога да го задържа?
— Разбира се, момчето ми! Поне докато това приключение свърши.
— Или то свърши нас — измърмори Танис, катерейки се пъргаво по скалите.
Драконяните приближаваха все повече и повече.
Глава 2
Златният мост.
Бегълците изгубиха пътеката, по която бяха тръгнали Карамон и Берем, но нямаха време да я търсят. Затова се стреснаха, когато внезапно настигнаха воина, който седеше спокойно на един заоблен камък, а до него в безсъзнание лежеше Вечният.
— Какво стана? — попита Танис, като дишаше тежко от дългото изкачване.
— Най-накрая го настигнах. Сбихме се. Доста е силен за старец и трябваше да го ударя. Боя се обаче, че малко прекалих. — Воинът се загледа със съчувствие в безжизнената фигура.
— Страхотно! — Танис беше твърде уморен, дори да изругае.
— Аз ще се оправя с него — предложи Тика и бръкна в кожената си кесия.
— Драконяните отминаха голямата скала — съобщи Флинт, когато се появи. Изглеждаше на края на силите си. Той се строполи на един камък и попи потното си лице с края на брадата.
— Тика… — започна Танис.
— Открих го! — извика тя тържествуващо и измъкна малка стъкленица.
Коленичи до Берем, разви капачката й и я поднесе под носа му. Мъжът си пое дъх и започна да кашля. Тика го потупа по бузите.
— Ставай — каза с тон на келнерка, — ако не искаш драконяните да те хванат.
Берем бързо отвори очи, притисна главатари и седна.
— Това е страхотно, Тика! — възкликна възбудено Тас. — Дай да… — Преди да успее да го спре, той грабна стъкленицата, поднесе я под носа си и силно смръкна.
— Иииии! Аааа! — Кендерът се задави и се запрепъва към Физбан, който се беше появил на пътеката след Флинт. — Уф! Това е… ужасно! — Тас едва говореше. — Какво е?
— Някаква отвара на Отик — усмихна се момичето. — Всички келнерки я носеха със себе си. Върши работа в много случаи, ако ме разбираш. — Усмивката й изчезна. — Горкият Отик. Чудя се какво е станало с него и с хана…
