замъглен поглед.
— Закарай ме по-близо, за да се прицеля в тях. Имам чудесно заклинание — Огнена топка… Само да си спомня как ставаше.
Двама офицери от драконовата армия яздеха сред ято от четири медни дракона. Водеше брадат мъж, чийто шлем изглеждаше твърде голям за него и непрекъснато се смъкваше върху лицето му. Другият офицер яздеше най-отзад. Той беше огромен мъж с черна броня, която сякаш всеки миг щеше да се разцепи по шевовете. Не носеше шлем — може би поради липса на толкова голям, а лицето му беше мрачно и бдително, особено към затворниците, които яздеха в центъра на ятото.
Затворниците бяха странна група — жена, облечена в разнокалибрени доспехи, джудже, кендер и мъж на средна възраст с дълга, невчесана сива коса.
Офицерите и затворниците се отклониха от пътя си, за да не ги разкрие сухопътната войска на Предводителя на драконите. Всъщност една група драконяни ги забеляза и започна да крещи, опитвайки се да привлече вниманието им, но офицерите се направиха, че не ги забелязват. Един прозорлив наблюдател може би щеше да се учуди защо медните дракони се бяха поставили в услуга на Предводителя на драконите. За нещастие нито старецът, нито грохналият дракон бяха прецизни наблюдатели. Криейки се в облаците, те дебнеха нищо неподозиращата група.
— По моя команда ще се стрелнеш надолу — каза старецът, изпаднал в прекомерно веселие при мисълта за битката. — Ще ги нападнем в гръб.
— Къде е сър Хума? — попита Пайрит, взирайки се през облаците.
— Мъртъв е — измърмори старецът, концентрирайки се върху заклинанието.
— Мъртъв! — изрева слисаният дракон. — Тогава много сме закъснели.
— Ох, няма значение — тросна се ядосано мъжът. — Готов ли си?
— Мъртъв… — повтори драконът тъжно. Изведнъж очите му светнаха. — Но ние ще отмъстим за него.
— Да, тихо. Сега… по мой сигнал. Не! Не още! Ти…
Думите му се изгубиха в устрема на вятъра, когато златният звяр излезе от облаците и се спусна вертикално върху четирите мънички дракончета под себе си като копие, изстреляно от небето.
Едрият офицер от драконовата армия в края улови движение над себе си и хвърли бърз поглед. Очите му се разшириха.
— Танис! — извика той разтревожен на офицера отпред. Полуелфът се обърна. Гласът на Карамон го накара да застане нащрек, но в първия момент не видя нищо. Тогава воинът му посочи.
Танис погледна нагоре.
— Какво е това, в името на Бездната? — промълви той.
Стрелвайки се като светкавица от небето и гмурвайки се право към тях, се появи златен дракон. Яздеше го старец с бяла коса, която се развяваше зад него (беше загубил шапката си), а дългата му брада се вееше върху раменете му. Драконът, с широко отворена уста, изглеждаше злонравен въпреки липсата на зъби.
— Мисля, че ни атакуват — каза Карамон със страхопочитание.
Танис също беше стигнал до това заключение.
— Разпръсни се — изкрещя той, ругаейки под нос. Последното нещо, което искаше бе да привлекат вниманието върху себе си, а сега някакъв луд старец унищожаваше всичко. Малко по-надолу от тях цяла дивизия драконяни наблюдаваше въздушната битка с нарастващ интерес.
Четирите дракона чуха командата на Танис и напуснаха строя, но не достатъчно бързо. Блестяща огнена топка избухна вдясно от тях, запращайки замаяните дракони в небето.
Заслепен за момент от блестящата светлина, Танис изпусна юздите и сграбчи с ръце врата на животното, докато то се олюляваше, загубило контрол.
Изведнъж чу познат глас.
— Това свърши работа. Чудесно заклинание, Огнена топка!
— Физбан! — изохка Танис.
Примигвайки, той се бореше да овладее дракона, но явно животното знаеше по-добре как да оправи нещата, отколкото неопитният ездач, и скоро успя да се престрои. Сега полуелфът можеше да вижда и префучавайки, хвърли поглед на другите. Те изглеждаха невредими, но се бяха разпръснали.
Физбан и неговият дракон преследваха Карамон. Старецът беше протегнал ръцете си, очевидно подготвяйки друго унищожително заклинание.
Карамон викаше и жестикулираше. Той също беше разпознал лудия стар магьосник.
Близо зад стареца летяха Флинт и Таселхоф. Кендерът крещеше от радост и размахваше ръце, докато джуджето, с позеленяло лице, трепереше за живота си.
Но Физбан се беше съсредоточил върху жертвата си. Танис го чу да крещи някакви думи и да протяга ръка. От върховете на пръстите му изскочи светкавица. За щастие целта му се беше отдалечила. Светкавицата се разби край главата на Карамон, принуждавайки го да се наведе, но другите бяха невредими.
Танис изруга толкова грозно, че се стресна от самия себе си. Смушка дракона си и се отправи към стареца.
— Атака! — нареди той на животното. — Не го наранявай, само го разкарай оттук.
За негово учудване драконът отказа. Раздрусвайки глава, той започна да се върти в кръг и най- неочаквано реши да се приземи!
— Какво? Да не си полудял? Ще ни приземиш при драконовата армия!
В този момент Танис видя, че и останалите дракони също се готвят да се приземят.
Берем, който седеше зад Тика, така се вкопчи в нея, че тя едва си поемаше дъх. Очите му бяха приковани в драконяните, които се тълпяха в равнината близо до мястото, на което техните дракони се готвеха да се приземят. Карамон вършееше като обезумял наоколо, опитвайки се да избегне мълнията, която унищожаваше всичко около него. Дори Флинт се беше съвзел и дърпаше като обезумял юздите на дракона, ревящ от гняв, докато Тас продължаваше диво да крещи на Физбан. Старецът ги следваше и подкарваше медните дракони като овце пред себе си.
Приземиха се в подножието на планината Кхалкист. Поглеждайки бързо към равнината, Танис видя драконяните да идват към тях.
„Може и да ги заблудим с това облекло“, мислеше си трескаво той, въпреки че маскировката им беше замислена, за да могат да проникнат в Каламан, а не да измами група недоверчиви драконяни. Но си заслужаваше да опитат. „Дано само Берем помни, че трябва да стои в сянка.“
Но преди Танис да каже нещо, Вечният скочи от гърба на своя дракон и хукна като луд към подножието на планината. Полуелфът видя как драконяните сочат към него и крещят.
„Толкова за стоенето в сянка“ — изруга Танис. Той осъзна безнадежното положение — драконяните можеха да подгонят и много лесно да заловят Берем. Знаеше от Китиара, че всички в Крин имаха описанието му.
Той си наложи да се успокои и да мисли логично, но ситуацията бързо излизаше от контрол.
— Карамон! Тръгни след Берем! Флинт, ти… Не, Таселхоф, върни се тук! По дяволите! Тика, върви след Тас. Не, остани тук. Ти също, Флинт…
— Но Таселхоф тръгна след онзи луд старец…
— И ако имаме късмет, земята ще се отвори и ще погълне и двамата! — Танис погледна бързо назад и изруга дивашки. Берем, подтикван от страха, се катереше по скалите и се промъкваше между шубраците с лекотата на планинска коза, докато Карамон, затруднен от бронята и целия си арсенал от оръжия, се подхлъзваше на всяка втора крачка. Като погледна към равнината, Танис видя съвсем ясно драконяните. Слънчевата светлина се отразяваше от броните, мечовете и копията им. Помисли си, че все още имаха шанс, ако медните дракони ги атакуват. Но точно когато щеше да им нареди да влязат в сражение, старецът дотича от мястото, където беше кацнал със своя древен златен дракон.
— Къш! — извика старецът на медните дракони. — Къш! Махайте се! Върнете се там, откъдето сте дошли!
— Не! Чакай! — Танис искаше да откъсне брадата му, като гледаше как стои между медните дракони и размахва ръце като жена, която подкарва кокошките към курника. Накрая полуелфът спря да кълне. За негова изненада медните дракони се проснаха на земята пред стареца със сивата роба, после разпериха
