на мъртвец“ помисли си той. Лорд Калоф повтори въпроса си, като добави нещо за „възнаграждение“. Очевидно бе решил, че колебанието му се дължи на нежелание да поеме отговорност.
— Не, милорд. — Елфът прекъсна размишленията си. — Не искам и не е нужно никакво възнаграждение. Ако спася хората, това ще ми бъде достатъчна награда. Колкото до това, че сме от различни раси — той отново погледна Танис, — може би научих достатъчно, за да разбера, че това няма никакво значение. И никога не е имало.
— Кажи ни какво да правим? — попита нетърпеливо.
— Първо, бих искал да поговоря с Танис — каза Гилтанас като видя, че полуелфът се готви да тръгва.
— Разбира се. Зад вратата вдясно има малка стая, където можете да поговорите насаме.
Двамата влязоха в богато обзаведена стая и дълго стояха в неловко мълчание. Никой не поглеждаше към другия. Гилтанас пръв наруши тишината:
— Винаги съм презирал хората — каза бавно той, — а сега поех отговорността да ги защитавам. — Той се усмихна. — И се чувствам добре — добави тихо и за пръв път погледна Танис.
Очите им се срещнаха. Мрачното лице на полуелфа за миг се проясни, макар да не отвърна на усмивката му. После отново сведе поглед и се намръщи.
— Отиваш в Нерака, нали? — попита Гилтанас след още една дълга пауза.
Танис кимна безмълвно.
— А приятелите ти? Ще дойдат ли с теб?
— Някои от тях. Всички искат да дойдат, но… — Той усети, че не може да продължи, спомняйки си тяхната преданост.
Гилтанас погледна украсената с дърворезба маса и разсеяно прокара ръка по блестящото дърво.
— Трябва да тръгвам — каза Танис и се отправи към вратата. — Имам още много работа. Планираме да тръгнем в полунощ, след залеза на Солинари…
— Чакай. — Гилтанас сложи ръка на рамото му. — Аз… аз искам да ти се извиня… за това, което казах сутринта. Не, не си тръгвай, изслушай ме. Не ми е лесно да го кажа… Научих много за себе си и уроците бяха трудни. Забравих ги… когато чух за Лорана. Бях ядосан, изплашен и исках да нараня някого. Ти беше най- близо до мен. Каквото и да е направила сестра ми, направила го е от любов към теб. Научих много неща и за любовта… или се опитвам да ги науча. Най-вече се уча на болка. Но това си е мой проблем.
Сега Танис го гледаше. Ръката на Гилтанас още беше на рамото му.
— След като размислих — продължи тихо елфът, — разбрах, че Лорана е постъпила правилно. Трябвало е да отиде, иначе любовта й щеше да бъде безсмислена. Имала ти е доверие, вярвала ти е достатъчно, за да тръгне, когато е разбрала, че умираш, макар това да е означавало да отиде на онова ужасно място…
Главата на Танис клюмна. Гилтанас го стисна за раменете.
— Веднъж Терос Айрънфелд каза, че през целия си живот не е виждал нещо, извършено от любов да е предизвикало зло. Това, което правиш сега също е от любов. И боговете ще те благословят.
— Нима благословиха Стърм? — попита Танис дрезгаво. — И той обичаше.
— А не са ли? Ти откъде знаеш?
Танис поклати глава. Много му се искаше да вярва. Звучеше красиво, прекрасно, като приказките за дракони. Като дете искаше да вярва, че има и дракони…
Той въздъхна и се отдръпна от елфа. Ръката му беше на резето, когато Гилтанас отново проговори.
— Сбогом, братко.
Приятелите се срещнаха до стената при тайната врата, която знаеше само Тас. Тя водеше нагоре по стената и надолу към равнината. Разбира се, Гилтанас можеше да им даде разрешение да минат през главните порти, но Танис смяташе, че колкото по-малко хора знаят за това злокобно пътуване, толкова по- добре.
Те стояха в малката стая на върха на стълбите. Солинари точно потъваше зад далечните планини. Танис, който беше застанал встрани от останалите, наблюдаваше как последните сребърни лъчи докосват укрепленията на ужасяващата цитадела, надвиснала над тях. Виждаше светлини в нея и тъмни силуети, които се движеха край тях Кой живееше в това страховито място? Силите на Черните магьосници и Жреците на Мрака, които я бяха изтръгнали от земята и я караха да се носи между купищата плътни, сиви облаци? Зад себе си чуваше останалите тихичко да разговарят. Всички освен Берем. Вечният, наблюдаван внимателно от Карамон, стоеше настрани, а очите му бяха широко отворени и изпълнени със страх.
Няколко дълги секунди Танис ги наблюдава и накрая въздъхна. Предстоеше нова раздяла и тя така го натъжи, че се чудеше дали има сили за нея. Обърна се бавно и видя последните сияещи лъчи от угасващата светлина на Солинари да докосват прекрасната сребристо-златиста коса на Златна Луна. Видя лицето й — спокойно и ведро, макар че й предстоеше пътуване сред мрак и опасности. И тогава разбра, че има сили. Той въздъхна, отдалечи се от прозореца и отиде при приятелите си.
— Време ли е? — попита нетърпеливо Таселхоф.
Танис се усмихна и ръката му нежно погали щръкналата му коса. В този непрестанно променящ се свят само кендерите си оставаха неизменни.
— Да, време е. — Той погледна Речен вятър. — За някои от нас.
Когато варваринът срещна твърдия му, нетрепващ поглед, Танис така ясно разчете мислите по лицето му, сякаш гледаше как облаците се носят по нощното небе. Отначало Речен вятър не разбираше, навярно не беше чул думите му. После осъзна какво беше казал и по суровото му, непреклонно лице се разля червенина и кафявите му очи припламнаха. Танис не каза нищо.
Речен вятър погледна жена си, която стоеше обляна от поток сребриста лунна светлина, потънала в мислите си. На устните й играеше ласкава усмивка. Усмивка, която Танис беше забелязал едва напоследък. Навярно си представяше как детето й играе на слънце. Той отново погледна Речен вятър. Видя вътрешната му борба и разбра, че ще предложи, дори ще настои да го придружи, дори това да означаваше да остави Златна Луна сама.
Танис отиде при него, сложи ръце на раменете му и погледна тъмните му очи.
— Работата ти приключи, приятелю. Ти вървя достатъчно дълго по зимните пътеки. Тук пътищата ни се разделят. Нашият води към мрачната пустиня, а твоят — към поляните и цъфналите дървета. Имаш отговорност към детето което ще се появи на този свят. — Той сложи ръка на рамото на Златна Луна и я привлече към тях, виждайки, че се кани да възрази.
— Бебето ще се роди през есента — продължи Танис, — когато валеновите гори са червени и златни. Не плачи, скъпа моя. — Той прегърна Златна Луна. — Валеновите гори отново ще израснат. Ще заведете вашето дете в Солас и ще му разкажете историята на двама души, които толкова се обичали, че донесли надеждата в един свят на дракони.
Той целуна красивата й коса. Тика, която тихичко плачеше, зае мястото му, за да се сбогува със Златна Луна. Полуелфът се обърна към Речен вятър. Суровото изражение на воина се беше стопило и тъгата ясно личеше по лицето му. Самият Танис едва виждаше през сълзите си.
— Гилтанас ще има нужда от помощ, за да организира отбраната на града. — Полуелфът прочисти гърлото си. — В името на боговете, иска ми се това да е краят на мрачната ви зима, но се боя, че тя ще продължи още малко.
— Боговете са с нас, братко мой — каза със задавен глас Речен вятър и го прегърна. — Дано бъдат и с вас! Ще чакаме тук завръщането ви.
Солинари се скри зад планините. Единствените светлини в нощното небе бяха студените проблясващи звезди и омразните светлини в прозорците на цитаделата, които ги наблюдаваха с жълтите си очи. Един по един приятелите се сбогуваха с хората от Равнините. После, следвайки Таселхоф, тихичко прекосиха стената, минаха през друга врата и заслизаха по нови стълби. Тас отвори вратата в подножието им. Като се движеха предпазливо, стиснали оръжията си, приятелите излязоха на открито.
За миг постояха скупчени. Въпреки гъстия мрак имаха чувството, че ги следят стотици очи от цитаделата над тях.
Застанал до Берем, Танис усещаше как мъжът трепери от страх и се радваше, че нареди на Карамон да го наблюдава. След като обяви, че отиват в Нерака, сините очите на мъжа бяха добили отчаян, блуждаещ израз като на животно, уловено в капан. Танис почувства, че го съжалява и ожесточи сърцето си. Залогът
