Каламан и ще разберем какво става. Дори не знам кой ден сме, камо ли пък кой месец. После…
— Палантас — довърши Карамон. — Отиваме в Палантас.
— Ще видим — въздъхна Танис. Дейвид се връщаше с каруцата, карана от дръглив кон. Полуелфът погледна към воина. — Наистина ли искаш да намериш брат си? — попита тихичко.
Карамон не отговори.
Приятелите пристигнаха в Каламан късно сутринта.
— Какво става? — попита Танис Дейвид, докато младежът караше каруцата из града. — Празник ли има?
Улиците бяха изпълнени с хора. Повечето магазини бяха затворени и със спуснати капаци. Всички стояха на малки групички и разговаряха оживено.
— Прилича повече на погребение — обади се Карамон. — Сигурно някоя важна личност е умряла.
— Това повече ми прилича на война — промърмори Танис.
Жените плачеха, мъжете изглеждаха тъжни или гневни, децата стояха край тях и ги гледаха уплашено.
— За бога, сигурно сте били пияни, щом не помните — изгледа ги удивено момчето. — Златният Генерал и добрите дракони…
— О, да — каза припряно Танис.
— Ще спра тук, на рибния пазар, за да разбера какво става. — Дейвид скочи на земята.
— Ще дойдем с теб. — Полуелфът махна на останалите.
— Какви са новините? — извика момчето на група мъже и жени, застанали пред магазин, ухаещ на прясна риба.
Неколцина мъже се обърнаха и заговориха едновременно. Танис, който го следваше, долови само откъслеци от оживения разговор.
— Златният Генерал е заловен!… Градът е обречен… Хората бягат… Злите дракони…
Колкото и да се опитваха, спътниците не разбираха нищо. Хората се притесняваха да говорят пред непознати, хвърляха им мрачни, недоверчиви погледи, особено когато забелязаха богатото им облекло.
Приятелите поблагодариха още веднъж на Дейвид, че ги е докарал в града и го оставиха при приятелите му. След кратко обсъждане решиха да отидат на пазара, където се надяваха да разберат повече подробности за онова, което се беше случило. Докато вървяха, тълпата ставаше все по-гъста и накрая трябваше със сила да си пробиват път през претъпканите улици. Хора тичаха насам-натам и разпитваха за последните слухове, клатейки отчаяно глави. От време на време виждаха граждани, набързо събрали вещите си във вързопи, да вървят към градските порти.
— Трябва да си купим оръжие — каза мрачно Карамон. — Новините явно не са добри. Кой мислите е този Златен Генерал? Явно много го ценят, щом изчезването му ги хвърля в такова объркване.
— Вероятно някой соламнийски рицар — предположи Танис. — Прав си, трябва да си купим оръжие. — Той посегна към пояса си. — По дяволите! Имах кесия със странни на вид златни монети, а сега я няма! Сякаш си нямаме други проблеми…
— Чакай малко! — изрева Карамон, опипвайки пояса си. — Какво по… Кесията ми беше тук преди миг! — Той се завъртя рязко и забеляза дребна фигурка, която изчезваше сред тълпите с износена кожена кесия в ръката. — Ей! Ти! Това е мое! — изрева воинът.
Той разблъска хората като вятър слама и хукна след дребния крадец. Бързо го настигна, сграбчи го с огромната си ръка за развяния елек и издърпа гърчещото му се тяло от тълпата.
— Веднага ми върни… Таселхоф!
— Карамон! — възкликна кендерът.
Воинът го пусна удивен. Тас се огледа объркан.
— Танис! — извика той, като видя полуелфа да се промъква през тълпата. — О, Танис!
Кендерът изтича и го прегърна, после зарови лице в пояса му и избухна в сълзи.
Гражданите на Каламан отново се бяха наредили по градските стени. Само преди няколко дни те пак стояха там, но настроението им беше празнично, докато наблюдаваха триумфиращата процесия от рицари, златни и сребърни дракони. Сега бяха тихи, потънали в отчаяние. Гледаха към равнината, докато слънцето се издигаше към зенита си в небето. Беше почти обяд, но те чакаха мълчаливо.
Танис застана до Флинт и го прегърна. Старото джудже едва не обезумя при вида на приятеля си.
Срещата им беше тъжна. С приглушени и прекъсващи гласове двамата подред разказаха какво се беше случило, откакто се разделиха в Тарсис преди месеци. Когато единият се изтощеше, другият подхващаше историята. Така приятелите разбраха за откриването на драконовите копия, унищожаването на драконовото кълбо и смъртта на Стърм.
Танис сведе глава, изпълнен с мъка. Не можеше да си представи света без благородния си приятел. Флинт продължи разказа си с дрезгав глас и описа славната му победа и покоя, който беше намерил в смъртта.
— Сега той е герой в Соламния — завърши джуджето. — Вече разказват легенди за него, както за Хума. Огромната му жертва спаси рицарството, или поне така разказват. Той не би искал нищо повече.
Танис кимна безмълвно и се опита да се усмихне.
— Продължавай. Какво направи Лорана, когато пристигна в Палантас? Още ли е там? Ако е така, ние мислехме да отидем…
Флинт и Тас размениха погледи. Главата на джуджето клюмна, а кендерът отмести поглед встрани, като подсмърчаше и духаше малкия си нос в кърпичка.
— Какво има? — попита Танис и сам не можа да познае гласа си. — Кажете ми!
Флинт бавно разказа какво се бе случило.
— Съжалявам, Танис. Аз я предадох…
Джуджето захлипа толкова жално, че сърцето на полуелфа се изпълни със съжаление и той силно прегърна приятеля си.
— Вината не е твоя, Флинт — каза с глас, предрезгавял от сълзи. — Ако някой е виновен, това съм аз. Заради мен е рискувала живота си, и много повече…
— Ако започнеш да търсиш виновния, ще свършиш проклинайки боговете — обади се Речен вятър и сложи ръка на рамото му. — Така казват в моето племе.
Танис не се успокои.
— По кое време ще дойде… Черната дама?
— На обяд — прошепна Тас.
Беше почти обяд и Танис застана при гражданите на Каламан в очакване на Китиара. Гилтанас стоеше на известно разстояние от него и явно го пренебрегваше. Полуелфът не го обвиняваше. Принцът знаеше защо е заминала Лорана и каква примамка е използвала Черната дама, за да вкара сестра му в капан. Когато студено го запита дали е истина, че е бил с Китиара, Танис не отрече.
— Тогава ще те държа отговорен за онова, което ще се случи с Лорана — каза Гилтанас с треперещ от гняв глас. — И всяка нощ ще се моля на боговете каквато и жестока съдба да я постигне, твоята да бъде сто пъти по-ужасна.
— Съгласен съм с това, стига да я върна обратно! — извика изтерзан Танис, но елфът му обърна гръб.
Хората започнаха да сочат нагоре и да си говорят тихичко. В небето се появи тъмна сянка — син дракон.
— Това е нейният дракон — обяви тържествено Таселхоф. — Видях го при Високите Кули на Клерикалите.
Синьото чудовище закръжи бавно над града и кацна леко на един изстрел с лък от градските стени. Настъпи мъртва тишина, когато ездачката му се изправи в стремената. Тя свали шлема си и гласът й прониза чистия въздух.
— Навярно вече знаете, че залових вашия Златен Генерал — извика Китиара. — Ако ви трябват доказателства, ето ги! — Тя вдигна ръка и Танис видя слънцето да проблясва върху изкусно изработен сребърен шлем. — В другата си ръка, макар и да не можете да видите оттам, държа кичур от косата й. Ще оставя двете неща тук, когато си тръгна, за да имате какво да си спомняте от вашия „генерал“.
Сред хората се понесе дрезгав шепот. Китиара млъкна за момент и ги изгледа студено. Втренчил поглед
