Но ето пак тези ръце! Влачеха го към далечната повърхност. Караха го да диша палещия въздух. Не, пуснете ме!
А после други ръце, силни и настойчиви, които се подаваха от кървавочервената вода, го затеглиха надолу. Пропадаше… навътре… в милостивия мрак. Шепот на магически думи го успокои, той дишаше… дишаше вода… и очите му се затвориха. Водата бе топла и приятна… Той отново беше дете.
Но не съвсем. Близнакът му липсваше.
Не! Пробуждането беше агония. По-добре да остане завинаги в този мрачен сън. По-добре отколкото острата, горчива болка.
Но ръцете отново се вкопчиха в него. Гласът го повика.
— Карамон, имам нужда от теб…
Тика!
— Не съм лечител, но смятам, че ще се оправи. Нека поспи малко.
Тика преглътна сълзите си, опитвайки се да изглежда силна.
— Какво… какво му имаше? — наложи си да попита спокойно, макар че не успя да потисне една тръпка. — Бил ли е ранен, когато корабът… влезе в-във водовъртежа? Така е от четири дни. Откакто ни открихте.
— Ако беше ранен, морските елфи щяха да го излекуват. Това е нещо в душата му. Кой е този Райст, за когото говори?
— Близнакът му — поколеба се Тика.
— Какво стана с него? Умря ли?
— Не съм сигурна какво точно стана. Карамон много го обичаше, а… Райстлин го предаде.
— Разбирам. — Мъжът тържествено кимна. — Това често се случва горе. А вие се чудите защо съм избрал да живея тук.
— Ти спаси живота му, а аз дори не те познавам… не знам името ти.
— Зебюлах — усмихна се мъжът. — И не аз му спасих живота. Той се върна от любов към теб.
Тика сведе глава и червените къдри скриха лицето й.
— Надявам се. Толкова го обичам. Готова съм да умра, за да го спася.
Сега, когато разбра, че Карамон ще се оправи, тя съсредоточи вниманието си върху този странен човек. Забеляза, че е на средна възраст, гладко обръснат, а очите му бяха големи и искрени като усмивката му. Носеше Червена роба и от пояса му висяха торбички.
— Ти си магьосник — внезапно каза Тика. — Като Райстлин.
— А, това обяснява всичко. Докато не беше съвсем на себе си, той ме видя и очевидно се е сетил за брат си.
— Но какво правиш тук? — Тя за пръв път огледа обстановката по-подробно.
Разбира се, беше я видяла, когато мъжът я доведе тук, но тогава имаше други грижи. Сега осъзна, че се намира в стая в някаква рушаща се сграда. Въздухът беше топъл и задушен. Растения цъфтяха буйно заради влагата.
Имаше някакви мебели, но те бяха стари и занемарени като стаята, в която бяха безразборно нахвърлени. Карамон лежеше на едно трикрако легло, а за четвърти крак му служеха купчина стари, плесенясали книги. Тънки струйки вода като малки блестящи змийчета се стичаха по влажната каменната стена. Всичко блестеше от влага, която отразяваше бледозелената призрачна светлина, излъчвана от мъха, покриващ стените. Всичко беше обрасло с мъх в най-различни видове и цветове — тъмнозелен, златистожълт, кораловочервен. Той се изкачваше по стените и се стелеше по куполообразния покрив.
— Какво правя тук? — промърмори тя. — И къде е това тук.
— Тук е… ами, просто тук — отвърна мило Зебюлах. — Щяхте да се удавите, но морските елфи ви спасиха и ви доведоха.
— Морски елфи? Никога не съм чувала за тях. — Тика се огледа с любопитство, сякаш някоя от тях се криеше в гардероба. — Не си спомням елфи да са ме спасявали. Помня само една огромна, добра риба…
— Не е нужно да ги търсиш, защото няма да ги видиш. Те се боят и не вярват на КрияКУЕКХ — „тези, които дишат въздух“ на техен език. Рибите са били морски елфи и това е единствената форма, в която позволяват на КрияКУЕКХ да ги видят. Наричате ги делфини.
Карамон се размърда и простена в съня си. Тика отметна влажната му коса от челото и го успокои.
— Защо тогава са спасили живота ни? — попита тя.
— Познаваш ли някой елф, земен елф? — попита Зебюлах.
— Да — отвърна тихо Тика, като си мислеше за Лорана.
— Тогава знаеш, че за тях животът е свещен.
— Разбирам. И те като земните елфи, предпочитат да отхвърлят света, вместо да му помогнат.
— Правят каквото могат, за да помагат — възрази остро Зебюлах. — Не критикувай онова, което не разбираш.
— Съжалявам — изчерви се Тика. После промени темата. — Но ти си човек. Защо…
— Защо съм тук? Нямам нито време, нито намерение да ти разказвам историята си, защото ти също няма да ме разбереш. Никой не ме разбира.
Тика затаи дъх.
— Има и други? Видя ли други от кораба ни… нашите приятели?
— Зебюлах сви рамене.
— Тук, долу, винаги има други. Развалините обхващат голяма площ и в много от тях има въздушни джобове. Онези, които спасим, откарваме в най-близките жилища. Колкото до приятелите ти, не мога да кажа. Ако са били на кораба с вас, вероятно са мъртви. Морските елфи са ги почели с подходящи ритуали и са изпратили душите им по пътя. — Зебюлах се изправи. — Радвам се, че твоят любим оцеля. Наоколо има много храна. Повечето от растенията, които виждаш, са ядливи. Разходи се из руините, ако искаш. Направил съм заклинание и не можеш да паднеш в морето и да се удавиш. Настанете се удобно. Можеш да намериш още мебели…
— Чакай! — извика Тика. — Не можем да останем тук. Трябва да се върнем на повърхността. Не може да няма някакъв път навън.
— Всички все това ме питат — въздъхна раздразнен Зебюлах. — И, честно казано, съм съгласен, че трябва да има път. Някои хора случайно го намират. Но други, като мен, решават че не искат да заминат. Имам неколцина стари приятели, които са тук от години. Но виж сама. Огледай се. Само внимавай и стой в онази част на руините, която сме подредили. — Той се обърна към вратата.
— Чакай! Не си отивай! — Като подскочи и се спъна в разнебитения стол, на който седеше, Тика затича след магьосника. — Може случайно да видиш приятелите ми. Кажи им, че…
— Съмнявам се — прекъсна я той. — Освен това, без да се обиждаш, разговорът с теб ми омръзна. Колкото по-дълго живея тук, толкова повече КрияКУЕКХ като теб ме дразнят. Те винаги бързат. Никога не са доволни да стоят на едно място. Ти и твоят любим ще бъдете много по-щастливи тук, в този свят, отколкото в горния. Но не, вие ще продължите да търсите обратния път! И какво ви чака там? Предателство! — Той погледна Карамон.
— Там горе има война! — извика страстно Тика. — Хората страдат! Това не те ли интересува?
— Хората там винаги страдат. Нищо не мога да направя и не ме е грижа. Виж докъде те доведе загрижеността! И него! — Зебюлах посочи гневно Карамон, обърна се и си тръгна, затръшвайки паянтовата врата след себе си.
Тика гледаше след него и се чудеше дали да не изтича и да го върне. Той очевидно беше единствената им връзка с там горе. Докато тук долу беше…
— Тика?…
— Карамон! — Тя забрави Зебюлах и отиде при воина, който се мъчеше да се изправи.
— Къде сме, в името на Бездната? — попита той, като се оглеждаше с широко разтворени очи. — Какво стана? Корабът…
— Аз… не съм сигурна — запъна се момичето. — Добре ли си, за да сядаш? Може би трябва да лежиш…
— Добре съм — отсече Карамон, но като я видя да се мръщи на резкия му тон, се протегна и я привлече
