— Но не го мислеше — измърмори Карамон и потърка очи с ръка. — А дори и да е било така, не го е интересувало. Понякога неговата… любов към магията замъглява мислите му.
— Любов? Не. — Пар-Салиан се усмихна тъжно. — Не можем да го наречем любов.
— Каквото и да е — тихо каза Карамон — той не е разбрал какво ще правите с него. Не е знаел, че е толкова сериозно…
— Разбира се. Какво би станало с теб, войнико, ако влезеш в битка без да знаеш как да въртиш меча?
— Не се опитвай да хитруваш…
— Какво ще стане? — настоя Пар-Салиан.
— Ще ме убият — отговори воинът с търпението на човек, който разговаря с вдетинил се старец. — А сега…
— Не само ти ще умреш, а и другарите ти, които са разчитали на теб.
— Да — съгласи се нетърпеливо Карамон, готов да продължи с тирадата си, но внезапно замълча.
— Сега разбираш, ли за какво говоря? Не изискваме от всички, които владеят магия да преминат тези Изпитания. Много хора, притежаващи Дарбата, изживяват живота си като използват първите елементарни заклинания, които са научили в училище. Те са достатъчни, за да им помагат във всекидневния живот, а те искат само това. Но понякога се появява човек като брат ти. За него дарбата е повече от възможност да си живее живота. Тя е самия живот! Той търси знания и сила, които могат да бъдат опасни не само за него, но и за околните. Затова принуждаваме всички магьосници, които ще преминат в световете, където може да бъде придобита истинска сила, да се подложат на Изпитанията. Така отстраняваме неспособните…
— Направихте всичко възможно да отстраните Райстлин! — изръмжа Карамон — Той не е неспособен, но е болнав, а сега е ранен и може би умира.
— Не, не е неспособен, точно обратното. Брат ти се справя много добре, войнико. Победи всички си врагове. Държа се професионално. Дори твърде професионално. — Пар-Салиан се замисли. — Чудя се дали някой не е проявил интерес към него.
— Не знам и не ме интересува. Искам само това да спре веднага!
— Няма да ти позволят. Той не умира…
— Не можеш да ме спреш! — заяви студено Карамон. — Магия! Фокуси за деца! Истинската сила! Глупости! Не си заслужава да умреш за това…
— Брат ти смята, че си заслужава — каза меко Пар-Салиан. — Да ти покажа ли колко вярва в магията си? Да ти покажа ли Истинската сила?
Без да обръща внимание на магьосника, Карамон пристъпи напред, за да сложи край на страданията на брат си, но това беше последната му стъпка — поне за известно време. Внезапно замръзна на място, сякаш краката му бяха залепнали за пода. Обзе го страх. Усещането да си напълно в нечия власт беше по- ужасяващо, отколкото да застанеш лице в лице с шест размахващи брадви таласъми.
— Гледай! — Пар-Салиан започна да напява тъжни странни думи. — Ще ти покажа нещо, което би могло да се случи…
Карамон се видя да влиза в Кулата на Висшата Магия и примигна изненадано. Влизаше през врати, вървеше по призрачни коридори. Видението беше толкова ясно, че той погледна тялото си, за да се увери, че не се намира там. Изглежда, се намираше на две места едновременно. Истинската сила! Воинът започна да се поти, после потръпна от студ.
Карамон — онзи в кулата — търсеше брат си. Скиташе нагоре и надолу по пустите коридори, викаше името му и накрая го намери легнал на студения под. Кръв се стичаше от устата му. До него лежеше тялото на черен елф, погубен от магията му. Карамон изтича при брат си, вдигна крехкото му тяло на ръце и без да обръща внимание на слабите му протести да го остави на мира, го понесе към изхода на ужасната Кула. Щеше да го отведе от това място, дори да беше последното нещо в живота му! Но точно когато стигна външната врата, пред тях се появи дух. „Още един изпит“, помисли мрачно Карамон. Е, поне него Райстлин нямаше да държи. Той остави внимателно брат си на земята и се обърна към последното си предизвикателство.
Това, което стана после беше невероятно. Наблюдателят Карамон примигна от удивление. Видя как самият той прави заклинание. Като пусна меча и взе някакви странни предмети в ръка, започна да произнася думи, които не разбираше. От ръцете му се посипаха светкавици и духът изчезна с пронизителен писък.
Истинският Карамон погледна Пар-Салиан невярващо, но магьосникът само поклати глава и безмълвно посочи към видението, което плуваше пред очите на младежа.
Райстлин бавно се изправи.
— Как го направи? — попита той, като се подпираше на стената.
Карамон не знаеше как е могъл да направи нещо, което беше отнело на брат му години обучение! Но се чу да изговаря гладко някакво обяснение. Видя също болката и терзанието по лицето на брат си.
— Не, Райстлин! — изкрещя истинският Карамон. — Това е капан! Аз не мога да направя това! Никога не бих откраднал магията ти! Никога!
Но въображаемият Карамон — надут и безочлив — тръгна да „спасява“ малкия си брат от самия него.
Райстлин протегна ръце към него, но не за да го прегърне. Не. Младият магьосник, болен, ранен и преизпълнен с ревност, започна да изрича думите на заклинание, за което имаше сила.
Пламъци рукнаха от ръцете му и магическият огън обгърна брат му.
Карамон наблюдаваше с ужас, твърде потресен, за да говори, как двойникът му гореше… После видя брат му да се свлича върху студения каменен под.
— Не! Райст…
Хладни нежни ръце докоснаха лицето му. Чуваше гласове, но думите им нищо не му говореха. Ако искаше, можеше да ги разбере, но той не желаеше. Очите му бяха затворени, защото ако ги отвореше трябваше да чуе онези думи и болката щеше да стане истинска.
— Искам да си почина — чу се да казва Карамон и отново потъна в тъмнината.
Наближаваше друга Кула. Кулата на Звездите в Силванести. Райстлин пак беше с него, но този път носеше Черна роба. Сега той трябваше да помогне на Карамон, тъй като беше ранен. Кръв обилно се лееше от ръката му, която бе почти отсечена.
— Трябва да си почина — повтори воинът.
Райстлин внимателно го положи на земята, подпря гърба му на студената стена и си тръгна.
— Райст! Недей! Не можеш да ме оставиш, тук!
Той се огледа и видя орди от неживи елфи. Явно ги бяха очаквали, за да ги нападнат от засада. Едно- единствено нещо ги задържаше — магическата сила на брат му.
— Райст! Не ме оставяй!
— Е, как е да си сам и слаб? — попита го Райстлин.
— Райст! Братко…
— Убих го веднъж, мога да го направя пак!
— Райст! Не! Райст!
— Карамон, моля те… — Друг глас, мелодичен. Нечии нежни ръце го докоснаха. — Събуди се! Върни се при мен! Имам нужда от теб!
Карамон отпъди този глас. Отблъсна ръцете. „Не, не искам да се върна. Няма, уморен съм. Боли ме. Искам да си почина.“
Но ръцете го сграбчиха и го издърпаха от дълбините, в които копнееше да потъне.
И сега пропадаше, пропадаше в ужасяващ червен мрак. Костеливи пръсти се вкопчваха в него, лица без очи се въртяха пред погледа му суети, разтворени в безмълвни писъци Пое си дъх и потъна в кръв. Той се бореше и почти задушен, най-накрая успя да изплува на повърхността и да си поеме дъх. Райстлин! Но той си беше тръгнал! Приятелите му. Танис. И него го нямаше. Вълните го отнесоха. И кораба го нямаше. Разцепи се на две. Видя разкъсани моряци, чиято кръв се смесваше с аленото море.
Тика! Тя беше близо до него и той я привлече към себе си, но не можа да я задържи. Водата я изтръгна от ръцете му и го отнесе. Този път не можеше да изплува на повърхността. Дробовете му горяха, щяха да се пръснат. Смърт… покой… сладък и уютен…
