Печатът

истината е, че след Корбета и преди да стане притежание на Мария Тереза, това рондо е минало през ръцете на Фуке, Лозюн и Мадмоазел.

— Едно нещо не ми е ясно, синьор Ато: нали подозирахте, че Лозюн е бил затворен в Пинероло, близо до Фуке, за да му измъкне тайната?

— Може би Лозюн е служил на двама господари. Вместо да държи под око и да предаде Фуке, е предпочел да му говори открито, не на последно място защото Катеричката бе дарена с голяма проницателност. Така Лозюн му е помогнал да уговори с краля собственото си освобождение в замяна на secretum morbi. Но, и това му прави чест, добре се е погрижил да не разкрие на Негово Всехристиянско Величество, че Фуке притежава и secretum vitae, сиреч рондото. Даже той и Мадмоазел са се възползвали от случая, за да си отмъстят на краля и да съдействат скъпоценната противоотрова срещу заразата да се озове в ръцете на враговете на Негово Величество. Като се почне, колкото и да ми е неприятно да го кажа, с кралицата, неговата съпруга, Мария Тереза, Бог да прости душата й.

Останах в плен на размишления, като мислено извървявах всичките пътища, които Ато ми бе предначертал.

— Всъщност има нещо странно в тази музика — отбелязах, следвайки отново нишките на паметта си — като че… тръгва и се връща, винаги еднаква и винаги различна. Не успявам да го обясня добре, но ме кара да мисля за онова, което Кирхер бе написал за чумата: болестта се отдалечава и се завръща, отдалечава и завръща, и накрая умира, точно когато стигне до своя връх. Като че ли… тази музика говори за това.

— Така ли? Още по-добре тогава. Че в това рондо има нещо загадъчно и неопределено всъщност мислех и аз, докато го слушах през изминалите дни, още преди затварянето.

В потока на размишлението напълно бях забравил повода, поради който бях отишъл при абат Мелани: да изискам обяснение относно думите, произнесени от него в съня. Но Ато още веднъж не ме остави да говоря.

— Слушай ме добре. Остават ни още два неразрешени проблема: преди всичко, на кого служи противоотровата secretum vitae срещу secretum morbi и следователно срещу Негово Всехристиянско Величество. Второ: каква мрежа плете Дулчибени, който пътуваше с Девизе и Фуке, преди моят беден приятел — и тук гласът на Ато още веднъж се огъна под тежестта на вълнението, — да угасне в твоята странноприемница.

Канех се да му напомня, че трябваше също да открием на кого или какво се дължеше странната смърт на Фуке и къде бяха отишли моите перлички, когато, повдигайки бащински брадичката ми с ръка, той продължи:

— Сега те питам: ако аз знаех на чия врата да почукам, за да намеря arcanae obices, споменати от Кирхер, щях ли да загубя цялото това време, само за да се наслаждавам на твоята компания?

— Ами, може би не.

— Със сигурност не: щях направо да ида и да изтръгна от Девизе тайната на неговото рондо. Вероятно щях да успея без особено затруднение: може би Девизе изобщо не знае какво точно се крие в рондото Les Baricades misterieuses. И тогава — много поздрави на Корбета, Лозюн, Мадмоазел и на цялата тази дяволски заплетена история.

Точно в този миг очите ни се срещнаха.

— Не, момче. Трябва да го кажа: наистина си ми безценен помощник, но никога не съм възнамерявал да те заблуждавам, за да спечеля услугите ти. Сега обаче абат Мелани трябва да те помоли за една последна жертва. Ще ми се довериш ли още веднъж?

Отговорът ми бе спестен от ехото на един вик: веднага разпознах гласа на Кристофано.

Оставих абат Мелани и незабавно изтичах към стаята на Бедфорд.

— Триумф! Чудо! Победа! — повтаряше на всички посоки лекарят, задъхан, с лице зачервено от вълнение, с ръка на сърцето, опрян на стената, за да не падне.

Младият англичанин Едуардус Бедфорд, стоеше седнал на ръба на своето легло и кашляше шумно.

— Мога ли да получа чаша вода? — попита той с пресипнал глас сякаш сега се бе събудил от дълъг сън.

Подир четвърт час цялата странноприемница се трупаше около смаяния Девизе, пред прага на Бедфорд. Тържествуващи и останали без дъх поради щастливата изненада, наемателите на „Оръженосеца“ се бяха стекли, подобно на буен поток, по коридора на първия етаж и сега се засипваха взаимно със смаяни възгласи и въпроси, на които изобщо не очакваха да получат отговор. Все още не дръзваха да се приближат до Кристофано и възвърналия се към живота англичанин — всъщност лекарят, върнал самообладанието си, извършваше най-старателен оглед на пациента. Съвсем скоро дойде и заключението:

— Добре е. Много е добре, по дяволите. Бих казал, че никога не е бил по-добре — каза накратко Кристофано и се отдаде на освободителен смях, който зарази всички.

Бедфорд, обратно на синьор Пелегрино, моя господар, веднага се беше съвзел напълно. Попита какво се е случило и защо сега се намира целия превързан по този странен начин и всичките му крайници го болят толкова — рязането на бубоните и раните от кръвопускането бяха изтощили младото му тяло.

Не си спомняше нищо. На всеки въпрос, който му се задаваше, най-вече от Бреноци, отвръщаше унесено, като потъркваше очи и поклащаше уморено глава.

Като разгледах групата, забелязах, че не всички бяха в едно и също настроение. На радостта на Робледа, Бреноци, Стилоне Приазо и на моята Клоридия (която ми дари една прекрасна усмивка) се противопоставяха развълнуваното мълчание на Девизе и восъчната бледност на Дулчибени. Видях Ато Мелани замислено да пита нещо Кристофано. После абатът се отдалечи и се качи нагоре по стълбите.

Чак тогава, сред всеобщото увеселение, Бедфорд най-накрая разбра, че е имал чума и че в продължение на дни е бил смятан за неизлечимо болен. Той пребледня и възкликна:

— Но тогава видението…

— Какво видение? — попитаха всички в хор.

— Ами… стори ми се, че съм се озовал в ада.

Така разказа, че от своята болест си спомнял само как внезапно бил изпитал усещане за необикновено дълго падане надолу, към някакъв огън. След незнайно колко време пред него се явил не кой да е, а Луцифер. Демонът, със зелена кожа, мустаци и малка брадичка (точно като тези на Кристофано, каза той и го посочи) и му наврял в гърлото едно от своите червени пипала, от което излизали огнени езици и се опитал да му изтръгне душата. Понеже не успял, Луцифер размахал тризъбеца си и го промушил многократно, оставяйки го почти обезкръвен. После нечестивият звяр грабнал бедното му, вече безжизнено, тяло и го запратил в кипящия катран; и на това място Бедфорд се кълнеше, че всичко му се бе сторило зловещо истинско и че никога не би повярвал, че може да се изпитва такава болка. И в оня катран младият мъж останал доста време, гърчейки се от мъки, и бе поискал прошка Богу за всички грехове и за колебливата си вяра, и най-разпалено бе помолил Всевишния да го изтръгне от този зловещ ад. После настанал мрак.

Бяхме изслушали всичко в благоговейна тишина, но сега гласовете на наемателите се съревноваваха кой по-силно да вика „чудо“. Отец Робледа, който по време на разказа неколкократно се бе прекръстил, предпазливо излезе напред от групата, отиде към Бедфорд и развълнувано благослови въздуха с кръстен знак. При което неколцина паднаха на колене и на свой ред се прекръстиха.

Единствено лицето на лекаря бе помръкнало. Знаеше добре, както знаех и аз, откъде водеше началото си видението на Бедфорд: то беше чисто и просто трескав спомен за жестоките лечителски методи, на които Кристофано го бе подложил, докато лежеше в плен на чумата. Дяволското пипало, което щяло да му изтръгне душата, не можеше да е друго, освен топчетата двуароматен цяр, с които Кристофано го бе накарал да повърне; докато в зловещия тризъбец на Луцифер бяхме разпознали без затруднения инструментите, с които лекарят бе извършил кръвопускането; и накрая врящият катран — така бедният Бедфорд бе видял димящия казан, над който го бяхме разположили за парната баня.

Бедфорд бе гладен, но същевременно се оплакваше от силно парене в стомаха. Тогава Кристофано ми