Печатът

смъртоносна мощ, за да изчезне впоследствие напълно. Отиваше си загадъчно така, както бе дошла. Morbus crescit sicut mortales, senescit ex abrupto… болестта расте както смъртните и внезапно остарява. Не бяха ли това същите думи, които абат Мелани бе прочел в налудничавото писмо на Кирхер, открито в гащите на Дулчибени?

Веднага щом изядох набързо обяда си на тезгяха в кухнята, намерих Ато в трапезарията. Разбрахме се с поглед — щях да отида при него при първа възможност.

Отидох да занеса обяда на Пелегрино, който можеше да се смята за излекуван, ако не беше силната болка в главата. Дойде лекарят и ми съобщи, че самият той щял да се погрижи да занесе бульона на младия англичанин.

— Синьор Кристофано, не може ли да накараме Девизе да посвири малко и в стаята на моя господар, за да стане той жизнен като преди? — възползвах се от случая да го попитам.

— Не вярвам, че това ще свърши работа, момче. За съжаление нещата не се развиха така, както си мислех — Пелегрино няма да се дойде на себе си толкова скоро. Изучих тези дни процеса на подобрението му: сигурен съм, че не е ставало дума нито за петна, и в никакъв случай за чума, както дори и ти си разбрал.

— Но тогава какво му е? — прошепнах, натъжен от унесения, безразличен поглед на ханджията.

— Съсирена кръв в главата поради падането по стълбите. Бучка съсирена кръв, която много, много бавно ще се размие отново. Вярвам, че това ще стане, преди да излезем всички оттук, живи и здрави. Но не се безпокой: господарят ти си има жена, нали?

И с тези думи си отиде. Докато хранех Пелегрино, си помислих със свито сърце за неговата злощастна участ, когато строгата му съпруга го свареше в това безпомощно състояние.

* * *

— Спомняш ли си какво прочетохме? — започна Ато, веднага щом влязох в стаята му. — Според Кирхер чумната болест се ражда, расте, остарява и умира точно както хората. Когато се кани да умре, се въздига и достига до върха си, за да угасне след това.

— Точно същото каза преди малко Кристофано.

— Да. И знаеш ли какво означава то?

— Може би, че Бедфорд е оздравял от само себе си, а не благодарение на рондото? — предположих.

— Разочароваш ме, момче. Нима не разбираш? Чумата в тази странноприемница е била в зародиша си: тук трябваше да стане същинска гробница, преди болестта да започне да губи смъртоносния си заряд. А пък изобщо не стана така. Никой друг от нас не се разболя. И знаеш ли какво мисля? Откакто Девизе, принуден да стои затворен в стаята си, започна да свири рондото все по-често, тези ноти, разнасяйки се из странноприемницата, са ни предпазили от чумата.

— Наистина ли смятате, че ако не сме имали други чумави, то се дължи именно на тази музика?

— Удивително е, знам. Но помисли само: докъдето стига паметта на човешкия род, никога не е било достатъчно застрашените от чума просто да се уединяват в някаква стаичка. А що се отнася до предпазващите лекове на Кристофано… по-добре да не говорим — изсмя се абатът. — После, фактите говорят ясно: лекарят всеки ден отиваше при бедния Бедфорд, а после навестяваше поред всички останали. Но не се разболя нито той, нито който и да е от нас. Как си го обясняваш?

Ами да, помислих си: ако аз бях недосегаем за чумната зараза, това изобщо не можеше да се каже за Кристофано.

— Не само това — продължи Ато. — Щом бе изложен на прякото въздействие на нотите на рондото, самият Бедфорд, точно когато се канеше да предаде Богу дух, се събуди и болестта буквално бе изчезнала.

— Сякаш… отец Кирхер е открил тайната, която ускорява у заболелите естествения цикъл на болестта, довеждайки я чисто и просто до изчезване. Тайна, която обаче е способна също така да предпазва здравите от заразата!

— Браво, сам стигна до извода. Secretion vitae, скрита в рондото, действа точно така.

Бедфорд, обобщи Ато като се настани на леглото, почти бе възкръснал, след като Девизе беше свирил за него. Идеята бе дошла на отец Робледа, убеден в резонансния магнетизъм на музиката. В началото обаче френският музикант бе свирил дълго без да се случи нищо.

— Забелязал си, че след оздравяването на Бедфорд, останах да си поприказвам с лекаря: той ми обясни, че чак след като Девизе бе започнал рондото и го бе повтарял до безкрай, англичанинът почнал да дава признаци на живот. Запитах се: какво в крайна сметка се крие в тези благословени Baricades misterieuses?

— И аз си бях помислил същото, синьор Ато: тази мелодия трябва да има загадъчни сили…

— Именно. Като че ли в нея Кирхер наистина е скрил някаква лечебна тайна, но тя е едно цяло с музиката, така че може да излъчва своето могъщо и благотворно въздействие единствено при слушането на рондото. Разбра ли добре сега?

Кимнах, но съвсем не убедено.

— Но не можем ли да узнаем повече? — реших се да попитам. — Можем да се опитаме да дешифрираме рондото: вие разбирате от музика, аз ще намеря начин да измъкна от Девизе интаволатурите му и след това можем да опитваме. Може би ще успеем дори да научим нещо от самия Девизе…

Абатът ме спря с един жест.

— Не мисли, че той знае повече от нас — отвърна с бащинска усмивка. — И после, какво ни интересува вече това? Силата на музиката — ето я истинската тайна. През тези дни и нощи постоянно разсъждавахме логично — искахме да узнаем всичко и на всяка цена. Твърде самоуверено искахме да затворим кръга. И най-вече аз:

Какъвто е геометърът, който на всичко се спира,
за да измери кръга, но все не намира,
в мислите оня принцип, от който кръгът се нуждае,
при таз нова гледка и в мен така е,

както казва поетът.

— Това думи на сеньор Луиджи, вашия учител ли са?

— Тези не, дело са на един мой съотечественик, божествен поет отпреди няколко века, който днес за жалост не е вече на мода. Онова, което искам да ти кажа, е, че много си блъскахме главите, но не използвахме сърцето.

— Тогава значи погрешно сме разбрали всичко, синьор Ато?

— Не. Това, което разкрихме, усетихме или извлякохме по някакъв начин, е съвсем точно. Но е непълно.

— Сиреч?

— Със сигурност в това рондо е шифрирана някаква, не знам каква, формула на Кирхер срещу чумата. Но това не е всичко, което Кирхер е искал да ни каже. Secretum vitae, тайната на живота, е нещо повече. Тя е онова, което не може да бъде изказано — не ще го намериш нито в думите, нито в числата — а в музиката. Ето посланието на Кирхер.

Ато, все още отпуснат на леглото, бе облегнал глава на стената и гледаше замечтано някъде над главата ми.

Бях разочарован: обяснението на абата не задоволяваше любопитството ми.

— Но няма ли начин да се дешифрира мелодията на „Baricades misterieuses“ Така ще можем най-накрая да прочетем тайната рецепта, която спасява от чумата — настоях аз.