— Забрави го. Можем да прекараме векове над тези листове, без да успеем да извадим и една сричка от тях. Не ни остава друго, освен онова, което видяхме и чухме днес: това рондо, само слушането му, спасява от чумата. Нека то ни бъде достатъчно. По какъв начин успява — това не ни е дадено да разберем: „На полетялата фантазия тук силата не стигна“ — изрецитира абатът, цитирайки още веднъж поета, своя земляк, и завърши — Този побъркан Атанасиус Кирхер все пак беше велик човек на науката и вярата, и със своето рондо ни даде урок по смирение. Никога не забравяй това, момчето ми.
Отпуснат на малкото си легло очаквах съня, подмятан във вихрушката на разкритията и изненадите. Бях плячка на безкрайни размишления и душевни терзания. Чак на края на разговора с Ато бях разбрал двойнствената и неразгадаема магия на това рондо: не случайно
Освен това ме бе развълнувал бащинският тон, с който Ато ме бе назовал „момчето ми“. От тази мисъл се разнежих дотолкова, че чак на прага на съня се досетих: абатът, независимо от своите хубави слова и от успокоението, които ми бе дал, все още не ми беше обяснил как така предния ден бе произнесъл насън думите
Не знам колко часа прекарах в сън в стаичката си. Когато се събудих, в странноприемницата „При оръженосеца“ цареше пълна тишина. Странноприемницата, след утихването на тържеството, изглежда също бе изпаднала в летаргия: наострих уши, но не чух нито Девизе да свири, нито Бреноци да се лута, тормозейки останалите наематели. А и Кристофано не беше дошъл да ме потърси.
Още беше рано да се приготвя вечерята, но така или иначе реших да сляза в кухнята: исках да отбележа по достойнство хубавата новина за оздравяването на Бедфорд и завръщането на надеждата за свобода така, както бях сторил на обед, та даже и повече. Щях да сготвя вкусни малки дроздове с подправки. По стълбите срещнах Кристофано, когото попитах за новости относно англичанина.
— Добре е, много добре — отговори лекарят със задоволство. — Само дето малко го боли, хм, заради рязането на циреите — добави после с нотка на смущение.
— Мислех да приготвя дроздове за вечеря: мислите ли, че ще бъдат добра храна и за Бедфорд?
Лекарят млясна с уста:
— Повече от добра. Месото на дроздовете е с отличен вкус, питателно и хранително, лесно смилаемо и отлично също така за възстановяващите се и за всички ония, които имат затруднения поради слабост. А и сега им е най-хубавото време. Защото зиме идват от планините на Сполето и Терни и са доста тлъсти, тъй като тогава се хранят с тревиста мирта и хвойна. От друга страна, когато са хранени със зрънца от мирта, помагат много против дизентерия. Но ако наистина имаш намерение да ги готвиш — каза той с видимо нетърпение, — добре е да побързаш — приготовлението им изисква време.
Когато слязох на приземния етаж, открих, че останалите наематели вече бяха долу и се забавляваха кой с игри на карти, кой в разговори, кой разхождайки се насам-натам. Сякаш нямаха желание да се върнат в стаите, където всички се бяхме страхували, че ще умрем от заразата.
Посрещна ме с празнична усмивка моята Клоридия:
— Отново сме живи! — извика тя щастлива. — Липсва само Помпео Дулчибени, струва ми се — и ме погледна въпросително.
Мигновено помръкнах — ето че отново се възвръщаше интересът на Клоридия към възрастния благородник.
— Всъщност липсва и абат Мелани — отвърнах сухо, като многозначително й обърнах гръб и се отправих към зимника, за да извадя нужните ми неща.
Вечерята, която последва, бе най-успешната след кравешките вимета и си заслужи — нека ми се прости нескромността — бурни и всеобщи овации. Както вече бях видял да прави моя господар, приготвих дроздовете по начини, вдъхновени от най-чистата и свободна фантазия. Някои панирах и запържих с парченца шунка и сланина, после ги покрих с връхчета от броколи, сготвени в хубава мас и напоени с лимон; други — напълних с нарязани дробчета, зрънца от ягорида, билки, шунка, подправки и сланина. Трети пък изпекох, след като хубаво разпалих огнището, заедно с наденички, лимонови и портокалови резени. Някои сварих в солен бульон, покрити с копър и сърцевина от маруля, залети с яйца, като после ги сервирах обвити в мрежичка или в лозови листа и плодов сок.
Докато готвех тези, изпекох останалите на шиш: слепени или разделени с резени сланина и лаврови листа, залети с хубав зехтин и поръсени с настърган хляб. Накрая имаше и дроздове, приготвени по любимата рецепта на Пелегрино: шпиковани, с парченца сланина и шунка, с карамфил и кралски сос отгоре и после завити в мрежичка или в тиквен лист. Един по-големичък дрозд приготвих варен половината от нужното време и после разрязан на две и изпържен. Сервирах всичко с пържени зеленчуци, полети само с карамел и лимонов сок, без канела.
През последните мигове от готвенето бях ограден от възторжените лица на наемателите, които сами се погрижиха да се обслужат и да си разпределят различните гозби. Клоридия, за голяма изненада, ми поднесе моята порция: беше я наредила в голяма чиния, която не бе пропуснала да украси очарователно с магданоз и лимонови корички. Лицето ми пламна, но тя не ми остави време да кажа каквото и да било и с усмивка се присъедини към останалите на масата.
Междувременно бе слязъл и абат Мелани. Дулчибени още никакъв не се виждаше. Качих се да почукам да вратата на стаята му, за да го попитам дали има апетит. Дори и да имах намерението да измъкна нещо от него, нямаше как да намеря начин. Той каза иззад вратата, че изобщо не сещал нито глад, нито желание да приказва с някого. За да избегна подозренията му, не настоях. Докато се отдалечавах от неговата врата, чук един вече доста познат звук, нещо като бързо и ненадейно шумолене.
Дулчибени отново ровеше в своята табакера.
Девета нощ
19 срещу 20 септември 1683
— Спешническо, опасническо и светулническо — увери ни Угонио с необичайно разтревожен глас.
— Светулническо? Какво значи това? — попита абат Мелани.
— Гфъррррлъбх — обясни Чаконио, като се прекръсти.
— Когато дума за светено делодеяние или пък то макар и реч да иде за един представителствувател църкосветски, или светен или всеважен, задоволявайки задължението за да се науголеми на кръстения радостността, Чаконио трябва да го наизрича поименно с почитаемостта подобаваща му се, признателствуваща му се и послагаща му се.
Ато и аз се спогледахме смаяни. Корписантарите изглеждаха необикновено възбудени и се опитваха да ни обяснят нещо за някой член на Курията, или нещо подобно, към когото сякаш изпитваха не малко страхопочитание.
Нетърпеливи да узнаем резултата от проникването на Чаконио в къщата на Тиракорда, Ато и аз ги бяхме издирили в Архива, суетящи се както обикновено около тяхната противна купчина от кости и мръсотии. Придавайки достойнството на словото на Чакониевото грухтене, Угонио веднага ни бе поставил нащрек: в дома на лекаря-приятел на Дулчибени щеше да се случи нещо опасно, което трябваше спешно да се предотврати и което имаше някаква връзка с личност от висок ранг, може би някой прелат, чиято самоличност обаче все още не беше ясна.
— Кажи ми преди всичко как успя да влезеш при Тиракорда? — попита Ато.
— Гфъррррлъбх — отвърна Чаконио с хитра усмивчица.
— Възпуснал се е в каминическото отводище — обясни Угонио.
— От камината? Ето защо не го интересуваше изобщо къде се намират прозорците. Но сигурно целият се
