Печатът

Главатарят на корписантарите ме беше взел за едно от ония демончета, които, според техните чудновати вярвания, обитават подземните тъмнини и които търсачите на реликви никога не бяха виждали, но в чието съществуване бяха напълно убедени. Угонио ми обясни, че на подобни създания, за които се предполагало, че населяват обширни подземни области, бяха дали подробно описание Никифор, Гаспаре Ското, Фортунио Личето, Йоан Евзебий Нерембергиус и самият Кирхер, който надълго и нашироко бе обсъждал не само природата и нравите на daemunculi subterranei, но и на циклопи, гиганти, пигмеи, еднокраки, тритони, сирени, сатири, кучеглави и безглави.

Сега обаче не трябваше да се страхувам от нищо: Угонио и Чаконио гарантираха за мен и Ато. Ето защо набързо ни бяха представени останалите корписантари, които отговаряха (в подробностите паметта може би ми изневерява) на необичайните имена Галонио, Стелонио, Маронио, Салонно, Плафонио, Скаконио, Груфонио, Полонио, Светонио и Антонио.

— Каква чест — каза иронично Ато, едва удържайки отвращението си.

Угонио обясни, че именно Баронио бе повел групата, която му се притекла на помощ, когато нашата лодчица се бе обърнала, оставяйки ни на милостта на Клоака Максима. А сега главатарят на корписантарите по някакъв потаен начин бе усетил (може би по силата на същото това чудодейно обоняние, с което разполагаше Чаконио, или на някакви други необикновени способности), че Угонио възнамеряваше да се срещне с него и бе дошъл да го посрещне от дълбоките земни недра; или по просто по тунела, който водеше от Пантеона в подземните проходи.

В общи линии между корписантарите сякаш съществуваше силна връзка на братство и християнска съпричастност. Посредством един кардинал, запален по реликви, те бяха помолили по неофициален път папата да създадат свое Върховно братство, но понтифексът („всестранно що“, бе коментирал Угонио) все още не беше отговорил.

— Крадат, ограбват, занимават се с контрабанда, а после се преструват на набожни — прошепна ми Ато.

След това Угонио млъкна, за да даде думата на Баронио. Най-накрая затихна непрекъснатото шумолене на корписантарската свита, вечно заета да се чеше, изтръсква, покашля, а освен това да предъвква, гризе и смуче невидими и гнусни огризки.

Баронио изпъчи гърди, вдигна строго нагоре разкривения си показалец и издекламира:

— Гфъррррлъбх!

— Невероятно — отвърна ледено Ато — говорим, тъй да се каже, един и същ език.

— Не е езичие, ами е обетие — намеси се Угонио малко намръщен, усещайки, че Ато се подиграваше тънко с неговия предводител.

Така разбрахме, че ограничените речеви способности на корписантарите не се дължаха на тъпота или на липса на образованост, ами на един благочестив обет.

— Дордето се не найде Свещена вещност, се не продумва — каза Угонио, който обясни, че е освободен от обета, за да може да поддържа взаимоотношенията между общността на корписантарите и останалия свят.

— А така ли? И каква трябва да е тази Свещена вещ, която издирвате?

— Ампулинка с Истинската Кръвчица на Нашия Господ — каза Угонио, докато останалата част от свитата едновременно се прекръстваше.

— Вашата задача е благородна и свята — каза усмихнато Ато на Баронио.

— Моли се никога да не разпуснат обета — прошепна ми после, без да го чуват другите — иначе в Рим всички ще почнат да говорят като Угонио.

— Невъзможностно е — отвърна неочаквано Угонио — тъй щото понеже долуподписалищният е германианец.

— Немец ли си? — смая се Ато.

— Произидващ от Виндобона — уточни гордо корписантарят.

— А, роден си във Виена — преведе абатът. — Ето защо говориш по такъв начин…

— …властовладея италианическата речевост като маминческа — побърза да завърши Угонио — и съм благодарен на всевашата решителненост за повъзхвалата, която ми се възправя.

След като сам поздрави себе си за своя несвързан и западнал начин на изразяване, Угонио обясни на другарите си това, което се случваше: един съмнителен индивид, наемател на нашата странноприемница, бе изработил план да убие Негово светейшество Инокентий XI посредством чумна зараза, и то точно когато при Виена се решаваше съдбата на християнството. Убийственият план щеше да бъде доведен докрай същата тази нощ.

Корписантарите посрещнаха разкритието с изражения на дълбоко възмущение и дори на паника. Начена кратко, но разпалено обсъждане, което Угонио ни преведе в най-общи линии. Плафонио предложи да се оттеглим в молитва и да измолим намесата на Всевишния. Галонио пък се изказа в полза на едно дипломатическо начинание: пратеничество от корписантари щеше да се отправи при Дулчибени и да го помоли да се откаже от своя план. В дискусията се намеси Стелонио, обосновавайки съвсем различно мнение: трябваше да се проникне „При оръженосеца“, Дулчибени да бъде заловен и осъден по бързото правораздаване. Груфонио обаче отбеляза, че подобна изненадваща атака щеше да докара със себе си неприятни последствия, като например пристигането на папската гвардия. Маронио добави, че да се влезе в една странноприемница, заключена поради подозрение за чумна зараза, щеше да донесе още по-големи, непреодолими рискове. Светонио изясни, че такова изненадващо нападение даже изобщо нямаше да послужи, за да спре заговора на Дулчибени: ако Тиракорда отидеше при папата (и тук Груфонио отново се прекръсти), всичко щеше да бъде загубено. Ето защо трябваше Тиракорда да бъде спрян на всяка цена. Тогава цялата група на корписантарите обърна поглед към Баронио, който мъдро сложи точка на разискването: „Гфъррррлъбх!“.

След което сбирщината на Баронио започна да подскача и грухти войнствено и застрашително, а после се изпари пред очите ни в колона по двама, подобно на войсково подразделение, като влезе в прохода С в посоката, която водеше към дома на Тиракорда.

На всичко това Ато и аз присъствахме, безпомощни и объркани; поради което Угонио, който бе останал с нас заедно с вечния си другар, трябваше да ни обясни какво се случва: корписантарите бяха решили да хванат Тиракорда на всяка цена. Щяха да се разпределят из уличките около къщата на възрастния папски лекар, за да спрат каретата му, когато се отправи към папския дворец на Монте Кавало.

— А ние, синьор Ато, ние какво ще сторим, за да спрем Тиракорда? — попитах, обзет от възбуда и желание да дам всичко от себе си, за да спра човека, който посягаше на живота на Христовия наместник.

Но абатът не ме слушаше. Отвърна на обяснението на Угонио с безцветен глас:

— Ах, така ли!

Събитията бяха излезли извън неговата власт и той не изглеждаше особено доволен.

— И тъй, какво ще правим?

— Тиракорда трябва да бъде спрян, това е сигурно — каза Мелани в опит да си възвърне излъчването на решителност. — Докато Баронио и другите държат под око повърхността, ние ще се посветим на подземията. Вижте тук.

Под нашите очи се разгърна един по-нов вариант на картата на подземията, която по-рано бе направил и впоследствие бе изгубил по време на корабокрушението в Клоака Максима. Новата скица включваше и прохода С, заедно с участъка с подземната рекичка, от която се стигаше до острова-работилница и до Клоака Максима. После можеше да се види и продължението на прохода D до отвора в конюшнята на Тиракорда, точно отстрани на „Оръженосеца“.

— За да се залови Тиракорда, не е достатъчен надзорът на улиците около „Улицата на Мечката“ — обясни Ато. — Не можем да изключим напълно, че лекарят, за по-голяма сигурност и от предпазливост, няма да предпочете да мине през подземията, преминавайки подред проходите D, С, А и В, и да излезе на коритото на Тибър.

— И защо?

— Може например да използва за един участък лодка, като изкачи реката до пристана Рипета. Би удължил пътя си, но да го следваме ще е почти невъзможно. Или пък би могъл да се върне на повърхността от някакъв неизвестен нам изход. Добре ще е да си поделим задачите и да предвидим всичките