е оцапал… О, все едно не съм го казал — поправи се Ато, досещайки се че мръсотията бе естествен елемент от двамата корписантари.
Чаконио бе успял да се спусне без много трудности в кухненската камина на приземния етаж. Тук, следвайки гласовете, бе намерил Тиракорда и Дулчибени в кабинета, заети в приказки за някакви неща, напълно неясни нему.
— Гърворели са си на енигмически тематичности, отгадателски… може би шмекерлатански — обясни Угонио.
— Гфъррррлъбх — потвърди Чаконио, кимвайки утвърдително, видимо разтревожен.
— Но не, не, недей се страхува — прекъсна го Ато с усмивка, — били са само гатанки.
Чаконио бе чул енигмите, с които Тиракорда обичаше да прекарва времето си с Дулчибени, и ги беше сметнал за загадъчни кабалистически церемонии.
— В разгърворенето докторантецът се кривопуснал, че, след преизтичването нощновременно, ще се запомъкне на Монте Кавало, за да терапизира светулническата самоличност — добави Угонио.
— Разбрах: нощес ще иде на Монте Кавало, сиреч в папския дворец, за да лекува тази личност, този изключително важен прелат — преведе Ато, като ме погледна многозначително.
— И после?
— В последователност са изглътнали алкохолизми magnocumgaudio151 и докторантецът се е съноотдал.
Значи Дулчибени отново беше донесъл със себе си напитката, която толкова се услаждаше на лекаря и го бе приспал.
Тук започна най-интересната част от разказа на Чаконио. Едва Тиракорда преминал в света на сънищата, Дулчибени извадил от един шкаф някаква ваза, украсена със странни рисунки, по чиито страни били налице множество дупки за въздух. После измъкнал от джоба си една ампула, от която изцедил във вазата на Тиракорда няколко капки течност. Ато и аз се спогледахме разтревожени.
— Дордето извършвувал капкоизкапването, понашепнал: „За нея.“
— „За нея.“… Интересно. И после? — подкани го Ато.
— В последователност се е плътокръвно проявила фурийницата.
— Фурията? — попитахме в един глас.
В кабинета на Тиракорда извършила пробив с щурм съпругата Парадиза, която по този начин изненадала съпруга в плен на бакхусовите изпарения, а Дулчибени в притежание на омразните спиртни напитки.
— Много се разквакала по начин беснояден и яднобесен — обясни Угонио.
Доколкото разбрахме, Парадиза започнала да обсипва съпруга си с ругатни и да го замеря многократно с чашките, сервирани за наздравицата, с оръжията на труда на злочестия лекар и всичко онова, което й попаднало под ръка. За да избегне този обстрел, Тиракорда трябвало да се скрие под масата, докато Дулчибени набързо успял да върне на място украсената ваза, в която бе изсипал капките от загадъчната течност.
— Женище оскърбителище: не подобавалище за докторантеца, който терапизира, за да излезе повече добродеятел, отколко злодеятел — поклати глава Угонио, докато Чаконио кимаше смутено, но важно.
За жалост именно в този момент, така продължи разказът, мисията на Чаконио претърпяла неочакван обрат. Докато Парадиза излизвала своята омраза към вината и ракиите срещу беззащитния Тиракорда, а Дулчибени си стоял кротко настрана в един ъгъл в очакване да свърши беснеенето, Чаконио се възползвал от случая, за да задоволи своите низки щения. Всъщност, още преди да дойде жената, на някаква полица в кабинета на Тиракорда, бил хвърлил око на един предмет по негов вкус.
— Гфъррррлъбх — изгрухтя той със задоволство, като разтвори мантията и ни показа, лъскав и сякаш току-що измит, един великолепен череп, снабден дори с долна челюст, който Тиракорда най-вероятно беше използвал по време на лекциите със своите студенти.
Така, докато Парадиза се развихряла, Чаконио се промъкнал с котешка стъпка в кабинета, заобикаляйки масата, под която се спотайвал Тиракорда, и успял да отмъкне черепа, без да го забележат. Случаят обаче пожелал един голям свещник, запратен от Парадиза към Тиракорда, да улучи точно Чаконио. Обиден и пронизан от болка, корписантарят бил скочил върху масата и отвърнал на огъня, издавайки, подобно на боен вик, единствения звук, на който устата му бе способна.
При неочакваната гледка на това мръсно и безформено същество, което на всичкото отгоре се канело на свой ред да я замери със свещника, Парадиза изкрещяла с всичкия дъх, който имала в дробовете си. Дулчибени останал вкаменен на мястото си, а Тиракорда още повече се снишил под масата.
Като чули вика на Парадиза, прислужничките дотичали през глава на горния етаж тъкмо навреме да се намерят лице в лице с Угонио, който тръгвал да търчи по стълбите към кухнята. Корписантарят, озовал се пред три млади и свежи девойки, не бе устоял на изкушението да тури ръчищата си върху тази, която му била най-удобна.
Бедничката, като усетила мазния допир на чудовището точно там, дето нейната плът била най-мека и деликатна, на мига загубила съзнание; втората девица получила истерична криза, а третата пъргаво избягала на втория етаж.
— Не е дадено да се знае дал се пропишкотила — уточни Угонио, като почна да се хили по доста просташки начин заедно със своя другар.
Превивайки се от подигравателен смях заради неочакваното забавление, Чаконио впрочем бил успял да стигне до кухнята и до камината, от която влязъл и в която чевръсто (и честно казано, по неразбираем начин) се изкачил, за да излезе отново на покрива на къщата на Тиракорда, намирайки най-накрая свободата.
— Невероятно — коментира Ато Мелани — тези двамата имат повече животи от саламандъра.
— Гфъррррлъбх — уточни Чаконио.
— Какво каза?
— Че във вазището не били саламандарини, ами кръвопийчици.
— Моля? Може би искаш да кажеш… — заекна абат Мелани.
— Пиявици — изпреварих го, — ето какво има в съда на Тиракорда, който толкова интересува Дулчибени…
Внезапно се спрях: мигновен проблясък бе пронизал мислите ми.
— Разбрах, разбрах всичко! — изкрещях накрая, докато гледах как Ато не откъсва поглед от устните ми. — Дулчибени… ох, Боже мой!…
— Кажи ми, говори — замоли ме Мелани, като ме хвана за раменете и започна да ме тресе, докато корписантарите ни гледаха стреснати и с любопитство подобно на два бухала.
— …иска смъртта на папата — успях да изпъшкам най-накрая.
Четиримата седнахме, сякаш смазани от непоносимата тежест на това откровение.
— Въпросът е: каква е течността, която Дулчибени излива тайно във вазата с пиявиците? — каза Ато.
— Нещо, което трябва да е приготвил на своя остров — отговорих с готовност, — в работилницата, където изкормва плъховете.
— Точно така. Изкормва ги и после ги обезкръвява. Това са болни плъхове, при това — добави Ато, — толкова болни, че срещнахме някои умиращи и някои умрели, помниш ли?
— Разбира се, че си спомням: бяха все с кръвоизливи през муцуната! А Кристофано ми каза, че именно така се случва с плъховете, болни от чума — отговорих възбудено.
— Следователно плъховете са били чумави — подкрепи ме Ато. — С тяхната кръв Дулчибени е приготвил някаква заразна смес. После е отишъл при Тиракорда и го е приспал с напитката. Така е могъл да излее чумната зараза във водата на пиявиците, които са станали преносители на болестта. С тези пиявици нощес Тиракорда ще направи кръвопускане на Инокентий XI — заключи Ато с глас, разтреперан от вълнение — и ще го зарази с чума. Може би сме дошли прекалено късно.
— Въртим се около това дни наред, синьор Ато. Дори чухме Тиракорда да казва, че папата трябва да бъде лекуван с пиявици! — намесих се развълнувано.
— Пресвети небеса, имаш право! — отговори Ато помръкнал, след като се замисли за миг. — Беше
