възможности: Угонио и Чаконио ще държат под око галериите
— Не е ли малко множко само за тях двамата?
— Не са двама, трима са: с тях е и носът на Чаконио. Аз и ти, момче, ще изследваме оная част от прохода
— А Дулчибени? — попитах. — Не се ли страхувате, че и той ще се навърта в подземията?
— Не. Той направи всичко, което можеше: зарази пиявиците. Сега е достатъчно Тиракорда да отиде при папата и да му приложи кръвопускане.
Угонио и Чаконио тръгнаха незабавно, почти тичешком, като се вмъкнаха гърбом в прохода
— Синьор Ато, вие сте таен агент на френския крал.
Той ме погледна косо:
— Е, и?
— Вижте, само че… така де, този папа определено не е добър приятел на Всехристиянския крал. А пък вие искате да го спасите, нали?
Той се спря:
— Виждал ли си някога да обезглавяват човек?
— Не.
— Хубаво, тогава знай, че докато главата се търкаля по ешафода, езикът още може да се движи. И да говори. Затова никой владетел никога не е доволен, че някой равен нему умира. Страхува се от тази търкаляща се глава и от този език, който може да каже опасни неща.
— Излиза, че властниците никога не нареждат някой да бъде убит.
— Ами, не е точно така… могат и да го сторят, ако е заложена сигурността на короната. Но политиката, помни, момче, истинската политика се основава на равновесие, а не на нападения.
Огледах го с присвити очи; несигурният глас, бледото лице и отбягващите ме очи издаваха завръщането на страховете на абат Мелани: независимо от неговите думи, добре бях забелязал колебанието му. Корписантарите не му бяха оставили време за размисъл: незабавно бяха взели инициативата и сега организираха спасението на Инокентий XI: един героичен подвиг, с който Ато не се бе заел своевременно и в който сега се чувстваше изненадващо въвлечен. Вече не можеше да се върне назад. Опита да прикрие собственото си неудобство, като забърза крачка и така ми показа само гърба си — скован и напрегнат.
Веднъж стигнали в Архива, напразно търсихме следи от присъствието на Угонио и Чаконио. Двамата трябваше вече да са се стаили в засада, прикрити в някое подземие.
— Ние сме! Всичко наред ли е? — попита Ато на висок глас.
Иззад някаква аркада, погребана в тъмнината, утвърдителен отговор ни даде добре познатото грухтене на Чаконио.
Затова продължихме изследването, и докато се движехме из подземието, продължихме да размишляваме.
И двамата се съгласихме, че беше проява на непростима слепота да не успеем да свържем още през предишните дни изключително ясните улики, които имахме на разположение. За щастие все още бе възможно отново да бъде сграбчен за гривата подивелият кон на истината. Ато се опита още веднъж да обобщи всичко, което знаехме:
— Дулчибени е работел за фамилия Одескалки, като надзорник на сметките или нещо подобно. Имал е дъщеря, Мария, добита от някаква турска робиня. Девойката е отвлечена от бившия търговец на роби Ферони и от дясната му ръка Хюигенс, със сигурност за да задоволи един каприз на последния. Мария най- вероятно е отведена много далеч, някъде на Север. Тогава, за да я намери, Дулчибени се обръща към рода Одескалки, но те не му помагат. Затова Дулчибени ги мрази, така че напълно естествено е да мрази преди всичко могъщия кардинал Бенедето Одескалки, който междувременно е станал папа. Още повече, че след отвличането, се случва нещо странно: Дулчибени е нападнат и хвърлен от един прозорец, вероятно за да бъде убит. Съгласни ли сме?
— Съгласни.
— И тук е първият неясен момент: защо някой, може би изпратен от Ферони или от рода Одескалки, е искал да го очисти?
— Може би, за да му попречи да отиде и да си вземе обратно дъщерята.
— Може би — каза Ато, но съвсем не убедено. — Но и ти чу, че цздирванията на неговите пратеници са се оказали напразни. По съм склонен да вярвам, че Дулчибени е станал опасен за някого.
— Синьор Ато, но защо дъщерята на Дулчибени е била робиня?
— Не чу ли Тиракорда? Защото майка й е била турска робиня, за която Дулчибени никога не пожелал да се ожени. Не познавам добре търговията с негри и неверници, но — според думите на Дулчибени — незаконното дете се считало също за робиня на рода Одескалки. Питам се само защо Хюигенс и Ферони чисто и просто не са я купили?
— Може би Одескалки не са искали да им я, продадат.
— Обаче са продали майка й. Не, мисля по-скоро, че Дулчибени се е възпротивил на продажбата на дъщеря си: затова е била отвлечена, вероятно със съгласието на самите Одескалки.
— Искате да кажете, че подобно отвратително деяние е било подкрепено от фамилията?
— Точно така. Вероятно именно от кардинал Бенедето Одескалки, който днес е папа. Не забравяй, че Ферони е бил невероятно богат и доста могъщ. Човек, на когото нищо не се отказва. Това би обяснило защо Одескалки не са пожелали да помогнат на Дулчибени да издири дъщеря си.
— Но с какви средства Дулчибени е могъл да се противопостави на продажбата, ако момичето е било собственост на Одескалки?
— Добре казваш: с какви средства? В това е проблемът, мисля си: Дулчибени трябва да е намерил някакво оръжие, което е вързало ръцете на Одескалки и може би не им е оставило друг избор, освен да се уговорят за отвличането с Ферони и после да се опитат да накарат Дулчибени да замълчи завинаги.
Ферони: канех се да кажа на абата, че това име ми звучеше доста познато. Но, като не успях да се досетя кога и къде вече го бях чувал, замълчах.
— Оръжие срещу Одескалки. Тайна, може би… кой знае — мърмореше абатът с нов блясък в очите.
Една забранена за изричане тайна от миналото на папата: разбрах, че Ато Мелани, агент на Негово Всехристиянско Величество, би дал живота си, за да я открие.
— Трябва да стигнем до същината, проклятие! — извика той накрая на своите размишления. — Но преди това, нека обобщим отново: Дулчибени е обзет от идеята да убие не кого да е, а самия папа. Определено не може да се надява да получи аудиенция при понтифекса и да му нанесе удар с нож. Как да убиеш човек от разстояние? Можеш да се опиташ да го отровиш; но да се внесе отрова в папските кухни е безумно начинание. Така че Дулчибени изнамира по-хитро решение. Спомня си, че има стар приятел, който идеално подхожда за случая: Джовани Тиракорда, папски лекар. Папа Одескалки винаги е имал проблеми със здравето и Дулчибени знае това. Тиракорда го лекува и Дулчибени може да се възползва от положението. Освен това, точно в този период състоянието на Инокентий XI, обзет от ужас, че християнските войски при Виена могат да бъдат сразени, се влошава. На папата редовно се прилага кръвопускане, кръвопускането се прави с пиявици, които се хранят именно с кръв. И какво прави Дулчибени тогава? Между една гатанка и друга напива Тиракорда. Това не е тежка задача, тъй като жената на лекаря, Парадиза, е набожна и полупобъркана: вярва, че алкохолът води до вечно проклятие за душата. Тиракорда е принуден да пие тайно и следователно е свикнал да излива големи количества в гърлото си. В мига, в който вече се е понапил, неговият приятел Дулчибени заразява пиявиците, предназначени за кръвопускането на папата с чумната течност, която е приготвил на острова. Животинчетата ще се впият в свещената плът на понтифекса, който ще бъде нападнат от заразата.
— Ужасяващо е — отбелязах аз.
— Не бих казал. Чисто и просто това, което е способен да направи един човек, жадуващ за мъст.
