През един от тези проходи очевидно бе преминал Дулчибени. Абатът веднага започна да проучва близката част от стената в търсене на някакъв проход.
— Ела, ела, Мелани — присмиваше ни се междувременно гласът на Дулчибени, все по-далечен.
— Проклятие, не го… ето го! — извика Ато.
Ставаше дума не за истинска дупка, а по-скоро за обикновено разширение на един от процепите в опасващата стена, на височината на колана на човек с нормален ръст. Вмъкнахме се в пролуката, помагайки си взаимно. Докато се спусках във вътрешността на арената, усетих да ме разтърсва мощен трепет: нечия ръка отвън ме бе хванала за рамото. Изпълнен с ужас, си помислих за престъпниците, които бродеха нощем наоколо, и се канех да изпищя, когато един добре познат глас ме подкани да замълча:
— Гфъррррлъбх.
Чаконио ни бе намерил и сега бързаше да ни окаже съдействие в трудното залавяне на Дулчибени. Докато корписантарят също се спускаше през стената, си отдъхнах от облекчение и съобщих новината на Ато.
Абатът вече бе тръгнал на издирване. Намирахме се в един от многобройните коридори между стенния пояс на Колизея и централното пространство, чийто пясък, преди много векове, се е смесвал с кръвта на гладиатори, лъвове и християнски мъченици, пожертвани всички заедно на делириума на езическите безумия.
Вървяхме един зад друг между дълги каменни стени, снижаващи се към средата на Колизея, които служеха за рамка на централната арена и които някога — както лесно можеше да се предположи — трябва да са поддържали стъпалата, върху които е сядала публиката. Нощният час, влагата и гнилият мирис на рамката от стени, арки и полуразрушени мостове, шумолящият и безцелен полет на прилепите, правеха обстановката мрачна и заплашителна. Миризмата на плесен и изпражнения пречеше дори на Чаконио да определи със своето чудодейно обоняние в коя посока трябваше да дирим Дулчибени. Видях корписантарят неколкократно да насочва големия си нос нагоре и да вдишва с учестено и животинско настървение, но напразно. Единствено лунното сияние, което се отразяваше върху белия камък на най-горните редове на Колизея, предлагаше скромно утешение за духа и ни позволяваше да вървим напред, макар и лишени от светилник, без да паднем в многобройните пролуки, които се разтваряха сред развалините. След поредното безполезно оглеждане, Ато спря изнервен.
— Дулчибени, къде си? — изкрещя той.
Отвърна му само неспокойното мълчание на руините.
— Да опитаме да се разделим? — предложих.
— Не си го и помисляй — отговори Ато. — Впрочем какво стана с твоите приятелчета? — попита той Чаконио.
— Гфъррррлъбх — отвърна корписантарят, като с жестове ни накара да разберем, че остатъкът от корписантарските пълчища, макар и пеша, щеше да пристигне възможно най-скоро.
— Добре. Имаме нужда от подкрепления, за да уловим… — Робе на короната, няма ли да ме хванеш?
Дулчибени ни подтикна отново към действие. Този път гласът идваше без никакво съмнение отгоре, над главите ни.
— Глупав янсенист — каза тихо Ато, видимо раздразнен от предизвикателството, после извика: — Приближи се, Помпео, искам само да си поприказвам с теб.
В отговор се разнесе звучен смях.
— Добре тогава, ще дойда аз — отвърна абатът.
В действителност това беше по-лесно за казване, отколкото за вършене. Вътрешността на Колизея, заключена между централната арена и фасадата, представляваше непроходим лабиринт от рухнали стени, осакатени архитрави и обезглавени колони, в който трудността да се ориентираш и малкото светлина се добавяха към варварските и безредни форми на развалините.
В течение на векове Колизеят първоначално е бил изоставен, а после лишен от внушителни количества мрамор и камък от многобройни папи за съграждането (справедливо и свято) на множество църкви; както казах, от старите стълбища, снижаващи се към арената, бяха останали единствено поддържащите стени. Те се издигаха лъчеобразно от арената до върха на външния стенен кръг. Паралелно на тях минаваха тесните пасажи за връзка между многобройните концентрични околовръстни коридори, които изцяло обгръщаха стадиона. Всичко това образуваше неразгадаемата плетеница, в която сега се движехме.
Изминахме един кратък участък от опасващите коридори, опитвайки се да се доближим до точката, от която ни се струваше, че бе дошъл гласът на Дулчибени. Опитът се оказа безполезен. Ато погледна въпросително Чаконио. Корписантарят проучи въздуха с разширените си ноздри, но без резултат.
Дулчибени трябва да бе предусетил нашите трудности, защото почти веднага се обади:
— Абате, караш ме да губя търпение.
Противно на очакванията, гласът съвсем не беше далечен, но ехото, произведено от развалините ни пречеше да определим посоката, от която идваха подигравателните думи на беглеца. Странно, но след като угаснаха звуковите отражения на неговия глас, ми се стори, че чувам леко, повтарящо се доста познато съскане.
— Чухте ли и вие? — попитах с възможно най-тих глас Ато. — Изглежда че… мисля, че смърка от тютюна.
— Интересно — коментира абатът — в момент като този…
— Чух да го прави и тази вечер, когато не поиска да слезе за вечеря.
— Тоест малко преди да тръгне, за да доведе докрай своя план — отбеляза абат Мелани.
— Точно така. Бях го видял да вади тютюна и преди своите речи за коронованите глави — добавих аз — за порочните владетели и така нататък. И забелязах, че след всяка щипка тютюн ставаше все по-бодър и силен. Като че ли си служи с него, за да си изяснява идеите или… за да си дава сила, така де.
— Мисля, че много добре те разбрах — измърмори Ато под носа си, но веднага се прекъсна.
Чаконио ни дърпаше за ръкавите, завличайки ни към средата на арената. Корписантарят се бе отправил извън лабиринта, за да може по-добре да следи мириса на Дулчибени. В мига, в който стигнахме до откритото пространство, той вирна носа си нагоре и подскочи. Каза „Гфъррррлъбх“ и посочи една точка от гигантските и непробиваеми стени, ограждащи Колизея.
— Сигурен ли си? — попитахме го в един глас, леко притеснени, защото мястото ни се виждаше опасно и недостижимо.
Стените, ограждащи стадиона, бяха изградени от три огромни реда арки, разположени един върху друг. Точката, посочена от Чаконио, беше една арка от междинното ниво, издигаща се над земята на височина, може би по-голяма от тази на цялата странноприемница „При оръженосеца“.
— Как ще се качим там горе? — попита абат Мелани.
— Накарай твоите чудовища да ти помогнат — чухме да вика Дулчибени: този път Ато бе говорил, без да понижи достатъчно гласа си.
— Имаш право, това е чудесна идея — изкрещя му Ато на свой ред. — Не си сбъркал — добави после, обърнат към Чаконио — гласът идва оттам.
Междувременно Чаконио с неописуема бързина си проправяше път през лабиринта. Поведе ни към едната от двете големи дървени порти, които денем бяха отворени и позволяваха достъпа до амфитеатъра. Точно пред портата се издигаше едно високо и стръмно стълбище, което се губеше във внушителния корпус на Колизея.
— Трябва да се е качил оттук — прошепна Мелани.
Стълбището всъщност извеждаше на първия етаж на зданието, или иначе казано, на височината на втория ред арки. Когато изкачихме последната площадка, излязохме на открито и се озовахме в един огромен коридор-пръстен, които минаваше по дължината на целия амфитеатър. Тук, доста по-нависоко от нивото на трибуните, светлината на луната се разливаше по-сигурна и щедра. Грандиозна бе гледката на централното пространство, на руините на стъпалата и, над нас, на могъщите стени, които опасваха цялата маса на цирка, врязвайки се внушително в небето. С учестен дъх, поради стръмното изкачване, се спряхме за миг, почти забравили нашата цел, пленени от невероятната гледка.
