хвърлиш някакво петно върху честта на Одескалки. Накратко казано, изнудваш ги.
Дулчибени замълча още веднъж и този път, както никога, това мълчание изглеждаше като потвърждение.
— Липсва ми само датата — додаде Ато. — Кога са отвлекли дъщеря ти?
— През 1676 — отговори ледено Дулчибени. — Беше само на дванайсет години.
— Малко преди конклава, така ли? — каза Ато, като направи още няколко крачки напред.
— Мисля, че си разбрал.
— Готвели са се за избора на новия папа, а кардинал Бенедето Одескалки, който беше загубил на косъм предния конклав, сега бе решен да победи. Но с твоето изнудване, ти си го държал изкъсо — ако една определена новина стигнеше до ушите на останалите кардинали, щеше да се развихри страхотен скандал и — сбогом, папски престол. Прав ли съм?
— Не би могъл да бъдеш по-прав — каза Дулчибени, без да крие изненадата си.
— Какъв беше скандалът, Помпео? Какво бяха направили Одескалки?
— Първо завърши твоята историйка — подкани го Дулчибени иронично.
Нощният вятър, по-осезаем на тези височини, брулеше всички ни безпощадно; треперех, без да знам дали е от студа или от страх.
— С удоволствие — рече Ато. — Вярвал си, че с изнудването ще попречиш на продажбата на дъщеря ти. Но вместо това си подписал смъртната си присъда. Ферони, може би със съдействието на самите Одескалки, отвлича щерка ти и така ти затваря устата за времето, необходимо на Бенедето да бъде избран за папа. След което се опитваш да намериш момиченцето. Но не успяваш.
— Обиколих цяла Холандия надлъж и нашир. Един Бог знае, че повече не можех да направя! — изръмжа Дулчибени.
— Не намираш щерка си, но ставаш жертва на странен инцидент: някой те блъска от прозореца или нещо от този род. Но си оцелял някак.
— Долу имаше един плет, имах късмет — довърши Дулчибени. — Продължавай.
Ато се поколеба пред поредната подкана на Дулчибени. Запитах се какво го спираше.
— Избягал си в Рим, преследван и уплашен до смърт — продължи Мелани. — Останалото вече е ясно: посветил си се на янсенизма и в Неапол си срещнал Фуке. Обаче има друго нещо, което не разбирам: защо си отмъщаваш чак сега, след толкова години? Може би защото… о, мили Боже, разбрах.
Видях абат Мелани да се пляска по челото в знак на изненада. Междувременно беше изкачил, умело пазейки равновесие, още една част от стената и се приближаваше все повече до Дулчибени.
— Защото сега се водят сражения пред Виена, а ако убиеш папата, християнският съюз ще се разпадне, турците ще победят и ще опустошат Европа. Нали така? — извика Ато с глас, треперещ от учудване и възмущение.
— Европа вече е опустошена, и то от собствените си крале — отвърна Дулчибени.
— О, проклети безумецо! — извика Ато. — Ти би искал… ти искаш… — и тогава започна да киха — три, четири, пет пъти, с необичайна сила, рискувайки да отслаби хватката си и да падне от стената в бездната.
— Проклятие — изрече после той сприхаво. — Някога само едно нещо ме караше да кихам — холандските платове. Сега, най-сетне разбрах защо кихам толкова, откакто съм в тази прокълната странноприемница.
И аз осъзнах: вината беше на старите холандски облекла на Дулчибени. Все пак, дойде ми внезапно наум, понякога Ато бе кихал и при моето идване. Сигурно е било, защото току-що съм се връщал от стаята на янсениста. Или пък…
Но моментът изискваше да отложа своите размишления за по-късно. Забелязах Дулчибени да се движи по ръба на фасадата на амфитеатъра, първо наляво, а после надясно, като продължаваше да държи под око каретата на Тиракорда.
— Ти криеш още нещо, Помпео — извика Ато, след като кихавиците спряха и той възстанови равновесието си, застанал на четири крака върху стената. — С какво успя да изнудиш Одескалки? Каква е тайната, с която държеше изкъсо кардинал Бенедето?
— Нямам какво повече да кажа — отряза го Дулчибени, като отново погледна към возилото на стария лекар.
— А, не, много ти е удобно така! И после, Помпео, историята с дъщерята е неубедителна: прекалено малко, за да решиш да посегнеш на живота на един папа. Как така — първо изобщо не искаш да се ожениш за майка й, а сега, за да отмъстиш за нея, правиш всичко това? Не, някак не ми звучи. А и този папа е добре настроен към вас, янсенистите. Говори, Помпео!
— Това не ти влиза в работата.
— Ти не можеш…
— Нямам какво повече да кажа на един шпионин на Всехристиянския крал.
— Да, но с твоите пиявици самият ти искаше да направиш хубава услуга на Всехристиянския крал: да го освободиш от папата и от Виена с един-единствен удар.
— А ти наистина ли вярваш, че с турците ще победи и Луи XIV? — отговори със злост Дулчибени. — Беден заблуден глупако! Не, отоманската вълна ще отнесе и главата на френския крал. Никаква милост за предателите — това е законът на победителя.
— Значи такъв е твоят план за новия ред, твоята надежда за завръщането на чистата християнска вяра, убедени янсенисте? — отвърна Ато. — Ами хайде, нека унищожим Светата римска църква и християнските владетели, да оставим олтарите да бъдат погълнати от огнените езици. Така ще се върнем във времето на мъчениците: изклани от турците, но по-убедени и силни във вярата! И ти вярваш в това? Кой е заблуденият между нас, Дулчибени?
Междувременно се бях отдалечил от Ато и Дулчибени и бях стигнал до нещо, подобно на малка тераса, близо до стълбата, по която се изкачихме на първия етаж; оттам можех да виждам онова, което се разиграваше пред Колизея и разбрах защо Дулчибени гледаше надолу с толкова интерес.
Група стражи се суетеше около каретата, а в далечината се чуваше гласът на Тиракорда. Неколцина ни наблюдаваха — след малко, предполагах и се опасявах аз, щяха да се качат и да ни приберат.
Ненадейно обаче потръпнах не от нощния хлад, а от един вик, по-скоро някакъв дивашки вой, който се разнесе навсякъде из пространството пред Колизея. Избухна силна шумотевица, която изглежда бе предизвикана от хвърлянето на множество камъни и пръчки.
Ордата на корписантарите (които очевидно бяха организирали нападението) се изсипа с животински крясъци в равнината пред Колизея, въоръжена с тояги и пръчки, като напредваше в бърз бяг, без изобщо да даде време на стражите да разберат какво се случва. Можехме да наблюдаваме сцената благодарение на светлините, държани от стражите.
Нападението бе светкавично, варварско и безмилостно. Група нападатели изскочиха от арката на Константин, друга се спусна от стената, която ограждаше градините, гледащи към руините на Курия Хостилия, трета изникна от развалините на храма на Изида и Серапис. Бойният вик на атакуващата дружина се понесе високо и диво, като хвърли в недоумение жертвите — само петима или шестима стражи, изправени пред двойно повече противници.
Двама стражи, по-отдалечени от групата, вцепенени от изненада, попаднаха първи под ударите, драскането, ритниците и хапането на тримата корписантари, идващи откъм Константиновата арка. Схватката се превърна в хаотична плетеница от крака, ръце, глави, животински напрегнати в първобитно спречкване, лишено от всякакъв ред. Ударите, разбира се, не бяха смъртоносни, защото пострадалите, макар и понатупани, съвсем скоро най-позорно биха отбой и побегнаха към улицата, която води до Порта Сан Джовани. Друга двойка стражи (точно тези, които най-вероятно се канеха да влязат в Колизея, за да ни арестуват), побегнаха ужасени от развилнелите се корписантари, без изобщо да търсят сражение, и се изнесоха с необичайна бързина към склона, извеждащ на „Сан Пиетро ин Винколи“, преследвани от четирима грухтящи нападатели, между които ми се стори, че различавам неповторимите изразни средства на Угонио.
Различно се развиха нещата с двамата стражи, които стояха до каретата на Тиракорда: единият се
