След няколко мига на основателно замайване, се изправих на крака. Бях замаян, но не и ранен. Каретата лежеше на една страна. Едното от колелата все още се въртеше в празното пространство, предвещавайки не особено приятни последствия за пътниците си. Страничните факли бяха загаснали и само димяха.
Вече знаехме, че сивкавото петно, изхвърчало малко по-рано от нашия екипаж, трябваше да беше бедният Чаконио, който Дулчибени по всяка вероятност бе изхвърлил от препускащата карета. Но нашето внимание мигновено бе привлечено от нещо друго. Ато ми посочи вратичката на каретата, останала отворена и насочена към небето. Разбрахме се на мига: без излишно бавене, се хвърлихме през глава към вътрешността на каретата, където лежеше по гръб Тиракорда, стенещ и полужив. По-пъргав от Ато, аз измъкнах от ръцете на лекаря едно тежко кожено вързопче, подсигурено с железни пластини, чието дрънкане издаваше наличието на керамичен съд. Без никакво съмнение това трябва да бе същата ваза, която бяхме видели Чаконио да краде: хранилището на здравия херметизиран съд, който служи на лекарите да пренасят пиявиците.
— Вече е наш! — извиках тържествуващ. — Сега да бягаме!
Но едва успях да завърша изречението, когато нечия мощна хватка ме измъкна от вътрешността на каретата, като ме запрати безмилостно на твърдия паваж, където болезнено се пльоснах подобно на вързоп парцали. Беше Дулчибени, вероятно дошъл на себе си в този миг. Сега се опитваше да ми издърпа вързопчето, но аз, стискайки го здраво в ръце с всичката сила, която тялото ми притежаваше, се бях свил около плячката, като я пазех с ръце, тяло и крака. Така че всеки опит на Дулчибени свършваше с това да вдигне мен и заедно с мен скъпоценния ми товар, без обаче да успее да ни раздели.
Докато Дулчибени се измъчваше така, смазвайки ме с цялата си тежест и нанасяйки ми множество болезнени удари, абат Мелани се опитваше да се противопостави на беснеенето на обезумелия янсенист. Но напразно: Дулчибени сякаш притежаваше силата на цели сто мъже. И тримата паднахме на земята, вплетени в хаотична и ожесточена схватка.
— Остави ме, Мелани — крещеше Дулчибени. — Не знаеш какво правиш, не знаеш!
— Наистина ли си стигнал дотам, да искаш да убиеш папата заради дъщеря си? Заради едно копеле, при това наполовина негърче?
— Ти не можеш… — изпъшка Дулчибени, докато Ато успя за няколко мига да му извие ръката, от което дъхът му секна.
— Дъщерята на някаква турска уличница ли те докара дотук? — натякваше подигравателно Ато, който, кашляйки отчаяно от усилието, бе отпуснал хватката на ръката на Дулчибени.
Помпео му удари един юмрук право в носа, от което абатът изстена мъчително, и се просна на земята, примрял от болка.
Щом се обърна към мен, Дулчибени ме завари все още свит около вързопчето. Скован от страх, не дръзнах дори да се помръдна. Хвана ме за китките и след като почти ги раздроби, освободи от хватката ми хранилището на вазата. После тръгна тичешком отново към каретата.
Проследих го с поглед под лунната светлина. Малко след това той излезе от каретата, и скочи чевръсто на земята. Държеше вързопчето в лявата си ръка.
— Дай ми другата. Да, браво, там отзад е — каза, обърнат към вътрешността на возилото.
После пъхна дясната си ръка през вратичката и извади, ако очите не ме лъжеха, един пистолет. Вместо да презарежда първото оръжие, с право бе предпочел да се въоръжи с втори пистолет, вече готов за употреба. Ато междувременно се бе изправил и тичаше през глава към каретата.
— Абат Мелани — каза Дулчибени в нещо средно между подигравка и заплаха — щом като толкова ти харесва да преследваш, сега можеш да завършиш делото си.
После се обърна и започна да тича в посока към Колизея.
— Спри! Дай ми това вързопче — извика Ато.
— Но, синьор Ато, Дулчибени… — възразих аз.
— …е въоръжен, знам го добре — отвърна абат Мелани, като предпазливо се приведе към земята. — Но заради това не ще ни избяга.
Бях сразен от решителния тон на Ато и в един изпепеляващ миг почувствах това, което бушуваше в неговото сърце и неговите мисли. Разбрах защо тази нощ беше скочил неканен, без никакви колебания, отзад на каретата на Тиракорда, излагайки се на смъртния риск да преследва Дулчибени.
Естествената склонност на Ато да се забърква в потайни интриги, а и гордостта, с право го караше да издува гърди, когато успееше да залови престъпника. Всичко това, което той чувстваше, искаше и таеше в своята природа, все още не бе намерило удовлетворение. Разкритията за Дулчибени, останали недовършени, бяха увлекли Мелани в своя водовъртеж. И сега абатът нито можеше, нито пък искаше да се измъкне на сухо. Трябваше да знае всичко и докрай. Ато не тичаше, за да отскубне от Дулчибени заразените с чума пиявици: искаше да узнае неговите тайни.
Докато такива мисли минаваха през ума ми със скорост, хилядократно по-голяма от тази на каретата на Тиракорда, Дулчибени бягаше към Колизея.
— Да го следваме, но да тичаме приведени — посъветва ме Ато.
Без да се осмелявам да възразя, съзнаващ прекрасно безразсъдната задача, която бяхме предопределени да изпълним, се прекръстих и го последвах.
Дулчибени бе изчезнал за миг в тъмния портик на Колизея. Като ме хвана за дрехите, Ато ме повлече надясно, сякаш искаше да мине по пътя на преследвания, само че извън колонадата.
— Трябва да го изненадаме, преди да презареди пистолета — прошепна ми той.
Приближихме се до арките на Колизея с пълзене. Първо се долепихме до една от огромните носещи колони. После надзърнахме в портика: от Дулчибени нямаше и помен.
Продължихме още няколко крачки, наострили уши. За втори път през живота си, се вмъквах в развалините на Колизея, но знаех, че мястото често бе свърталище — освен на бухали и прилепи на сводници, крадци и злодеи от всякакъв вид, които се криеха там, за да избягат от правосъдието и да продължават своите ненавистни деяния. Тъмнината пречеше почти изцяло на зрението; от време на време различавахме само онова, което бе докоснато от отражението на небето, плахо осветено от луната.
Напредвахме предпазливо в големия портик, внимавайки по-скоро да не се спънем в някоя полузаровена каменна плоча, отколкото да търсим нашата плячка. Ехото на стъпките ни отекваше в тавана на портика и стената от дясната ни страна; последната разделяше вътрешността на амфитеатъра от портика и бе осеяна на равни разстояния от отвесни процепи, позволяващи да се хвърли един поглед на голямата арена. Освен шумът от стъпките и движенията, които не можехме да избегнем, не се чуваше нищо. Именно заради това подскочихме, когато един ясен и непоколебим глас проряза мрака:
— Бедничкият Мелани, роб на своя крал до последно. Ато се спря:
— Дулчибени, къде си? Последва миг тишина.
— Изкачвам се към небето, искам да видя Бог от близо — изсъска Дулчибени от една неясна точка в пространството, сякаш бе едновременно близко и далечно.
Огледахме се безрезултатно наоколо.
— Спри и ще поговорим — каза Ато. — Ако го направиш, няма да те издадем.
— Искаш да знаеш всичко, абате? Добре, ще получиш това, което искаш. Но първо трябва да ме намериш.
Дулчибени се отдалечаваше, но сякаш не бе нито зад, нито пред нас, нито под портика, нито пък извън Колизея.
— Вече е вътре — заключи Ато.
Едва много по-късно, много време след тези събития, щях да разбера, че стената, която изолираше вътрешността на амфитеатъра от портика, през която обаче можеше да се наблюдава голямата арена, постоянно бе нападана от злодеи. Влизането в арената бе разрешено само през големите дървени порти, разположени на срещуположните страни на зданието, които нощем, разбира се, бяха заключени. Така че, за да направят от развалините полезно и тайно убежище, мъже и жени от престъпния свят изкопаваха дупки в защитния пояс, които властите много рядко поправяха навреме.
