— Не, проклетнико, разпятието не, тук има една реликва…
Умолителният глас на лекаря отекна жалостиво в нощта. След краткото спречкване сянката слезе на земята от противоположната страна. Фатална грешка: тук го чакаше Помпео Дулчибени. Чухме жестоко и сухо как изплющява камшикът, с който този път се бе въоръжил и с който Дулчибени закачи краката на грабителя, като го накара да падне на земята. Докато безуспешно се опитваше да се изправи в прахта, на светлината на едната от двете факли, разпознах гърбавата и разкривена фигура на Чаконио.
Приближихме се още малко с риск да бъдем разкрити. Погледите ни бяха отчасти възпирани от все още отворената вратичка, но чухме камшика да изплющява пак, и после за трети път, придружен от невъзможното за объркване грухтене на Чаконио, този път с ясен оттенък на негодувание.
— Гнусни псета — каза после Дулчибени, докато поставяше нещо във вътрешността на каретата, затваряше вратичката и с един скок се качваше на капрата, подкарвайки конете.
Още един път бързата последователност на събитията не ми позволи да взема предвид доводите на предпазливостта и разума, нито пък тези на страха от Бога, които щяха да ме посъветват да се измъкна от опасното въздействие на абат Мелани и да не се намесвам в безразсъдни, престъпни и насилствени деяния.
Ето защо, все още опиянен от дръзката идея да спася живота на Нашия Господар Инокентий XI, не дръзнах да се дръпна назад, когато абат Мелани, извличайки ме от прикритието на сянката, ме поведе към каретата, която точно в този миг започваше да набира скорост, отдалечавайки се.
— Сега или никога — каза той и след кратко преследване, скочихме на задната капра за лакеите.
Едва успяхме да се заловим за големите дръжки, когато усетих трето тупване върху задната капра и грабливи ръце, които се залавяха за мен с риск да ме свлекат на улицата. Почти зашеметен от поредната изненада, се обърнах и видях пред себе си ужасяващата, беззъба и дяволска, разкривена усмивка на Чаконио. Той държеше в ръка разпятието, на което висеше нещо.
Натоварена допълнително с третия натрапен пътник, каретата междувременно се бе наклонила силно на една страна.
— Гнусни псета, всички ви ще избия — извика Дулчибени, докато камшикът плющеше безспирно.
Каретата зави наляво, като пое по улица „Панико“, докато от другата страна безредната сбирщина от корписантари наблюдаваше безпомощно отклонението и после бягството на нашето возило. Като не бяха видели Чаконио да се връща, те очевидно пак бяха излезли на повърхността. Трима или четирима от тях се впуснаха в преследване, а в това време ние завивахме още веднъж надясно, близо до площад „Монте Джордано“ в посока към канала „Света Лучия“. Поради засадата, Дулчибени не бе могъл да поеме по улицата към Монте Кавало и сега изглежда продължавахме да се движим наслуки.
— Пак направи някаква глупост, нали, животно? — изкрещя абат Мелани на Чаконио, докато каретата набираше скорост.
— Гфъррррлъбх! — оправда се Чаконио.
— Разбра ли каква я свърши? — попита ме Ато. — Понеже победата не му стигаше, взе, че се върна обратно, за да открадне от каретата и разпятието с реликвата, която Угонио вече се бе опитал да отмъкне първия път, когато влязохме в конюшнята на Тиракорда. Така обаче Дулчибени си върна пиявиците.
Корписантарите не се отказваха от преследването, макар че вече започваха да изостават. Точно тогава (бяхме завили още веднъж наляво) чухме треперещия и уплашен глас на Тиракорда, който се бе подал от прозорчето:
— Помпео, Помпео, преследват ни, и тук отзад има някой…
Дулчибени не отвърна. Един неочакван и мощен трясък ни оглуши, облак прах ни лиши за момент от зрение, а ушите ни бяха пронизани от разкъсващ и жесток писък.
— Долу! Има пистолет! — извика ни Ато, като клекна на задната капра.
Повторих движението му, а каретата още повече ускори ход. Нервите на бедните коне, вече изопнати от нападението на корписантарите, не бяха издържали на внезапния взрив.
Вместо да се прикрие, Чаконио, както винаги, избра по-безумния път и се изкачи върху каретата, насочвайки се с котешка стъпка към Дулчибени, като се държеше сякаш по чудо на опасното и подскачащо покривче. Но само след няколко мига плясъкът на камшика го накара незабавно да се откаже от нападението.
С невероятна скорост завихме от улица „Пелегрино“ в Кампо деи Фиори, когато видях Чаконио, все още заплашително увиснал на покривчето, да откъсва реликвата от разпятието и да запраща с всички сили светия кръст към Дулчибени. Лекият страничен наклон на каретата създаде впечатлението, че целта е била улучена. Чаконио отново се опита да продължи напред, може би с намерение да се възползва от положението, преди Дулчибени пак да потърси пистолета.
— Ако Дулчибени не спре това лудешко препускане, ще се разбием в някоя стена — едва чух през трясъка на колелетата по паважа.
Отново изсвистя камшикът; вместо да намалее, скоростта се увеличаваше. Забелязах, че каретата се движеше само направо, сякаш пътят бе лишен от завои.
— Помпео, о, Боже мой, спрете тази карета! — чухме да изплаква Тиракорда от вътрешността с глас, почти изцяло заглушаван от трясъка на колелетата и пукането на осите.
Вече бяхме преминали площад „Матеи“ и даже площад „Кампители“; лудешкият нощен бяг на каретата, която бе оставила от дясната си страна Монте Савело, вече изглеждаше лишен от логика и изход. Докато двойната следа на двете странични факли тържествено прорязваше мрака, редките и случайни нощни минувачи, загърнати в плащовете си, неизвестни никому, освен на луната, наблюдаваха смаяни нашето бясно и шумно препускане. Попаднахме дори на един войник от нощната стража, който нямаше нито време, нито начин да ни спре и да ни разпита.
— Помпео, моля ви! — отново изплака Тиракорда. — Спрете, спрете веднага!
— Но защо не спира и защо кара все напред? — изкрещях на Ато.
Докато прелитахме през площад „Консолационе“, вече не се чуваха нито камшикът на Дулчибени, нито гъргоренето на Чаконио. Предпазливо подадохме глава над покривчето и видяхме Дулчибени, застанал прав на капрата, да си разменя с Чаконио дивашки и хаотични удари, ритници и юмруци. Никой не държеше юздите.
— Боже мой! — извика Ато. — Ето защо никъде не сме завивали.
Точно тогава навлязохме в дългото четириъгълно пространство на Кампо Вачино, където се вижда онова, което е останало от древния римски форум. Пред отчаяно блуждаещите ни очи преминаваха отляво арката на Септимий Север, отдясно руините на храма на Юпитер Статор и после входът на градините Фарнезе; в дъното, все по-наблизо, се издигаше арката на Тит.
Поради варварски неравната повърхност на Кампо Вачино препускането стана още по-рисковано. Като по чудо избегнахме една-две старинни римски колони, паднали на земята. Най-накрая минахме под арката на Тит и полетяхме по следващия наклон, като го преминахме с безумна скорост. Изглежда нищо вече не можеше да ни спре. Чувах гневния глас на Дулчибени:
— Мръсно псе, върви в ада!
— Гфъррррлъбх! — наруга го Чаконио.
Тогава нещо сивкаво и дрипаво изхвърча от каретата и то точно, докато изтощеният екипаж, навлизаше триумфално в широкото пространство, над което господстват от шестнайсет века, великолепни и безразлични, морните руини на Колизея.
Докато се приближавахме до внушителния амфитеатър, чухме под краката си сух пукот. Задната ос бе поддала поради дългото препускане. Нашето возило изпращя заплашително и зловещо се наклони надясно. Преди каретата да се обърне, крещейки от ужас и изненада, Ато и аз се пуснахме и тупнахме, търкаляйки се, на земята, като по чудо избегнахме да свършим, премазани под огромните колела, които се въртяха бясно от двете ни страни; конете рухнаха мъчително на паважа, докато каретата и двамата й пътници буквално се разбиха, изхвърчаха и се приземиха малко по-нататък върху настилка от пръст, камънаци и треви.
