— Тук ли си, кралски шпионино? — разнесе се от дясната ни страна злобния и подигравателно изтънял глас на Дулчибени.
Един трясък отдясно ни накара да изтръпнем от ужас и ние мигновено се проснахме на земята. Дулчибени бе стрелял по нас.
Поредица от сухи пукоти на няколко крачки от нас, отново ни принуди да подскочим. Приближих се на четири крака и намерих, наполовина строшен поради тежкото падане, пистолета на Дулчибени.
— Два пъти пропуснах, колко жалко. Кураж, Мелани, сега сме равни по оръжие.
Подадох пистолета на Ато, който погледна замислено в посоката, откъдето падаше гласът на Дулчибени.
— Има нещо, което ми убягва — измърмори той, докато се приближавахме до точката, от която бяха дошли и гласът, и оръжието.
И на мен нещо не ми бе ясно. Още докато се изкачвахме по голямото стълбище, бях изпаднал в плен на немалко съмнения. Защо Дулчибени ни бе въвлякъл в това необичайно преследване на лунна светлина, между руините на Колизея, губейки ценно време и с риск да бъде заловен на място от стражите? Защо имаше такова силно желание да привлече абат Мелани чак догоре с обещанието, че ще му разкрие всичко онова, което Ато искаше да знае?
Междувременно, докато изкачвахме, останали почти без дъх, древните стъпала, разрушени от времето, бяхме чули ехо от далечни викове, сякаш войнствената глъчка на отряди, които се стичат на мястото на сбора.
— Знаех си — бе коментирал Ато задъхано. — Невъзможно беше да не се появят и стражи, и някои от разбойниците, които се крият тук. С това препускане Дулчибени не можеше да се надява да мине незабелязан.
С подигравателните си подвиквалия нашата плячка бе улеснила издирването. Но веднага ми стана ясно, че щеше да е много трудно да стигнем до него. Всъщност Дулчибени се беше изкачил на върха на една от поддържащите стъпалата стена; от коридора, в който се намирахме, стената се издигаше отвесно до едно прозорче в ограждащия арената стенен пояс, което се намираше почти на върха на Колизея.
Стоеше си там, удобно седнал в рамката на прозорчето, облегнат с гръб на стената, здраво стиснал в ръце вързопчето с пиявиците. Останах смаян от ловкостта, с която трябваше да е успял да се добере догоре: по отвесната стена, по чийто ръб бе вървял имаше един зловещ и изключително опасен издаден участък, падането от който предвещаваше грозен край за всекиго. Отвъд прозорчето имаше пропаст, дълбока колкото два двореца, но това сякаш по никакъв начин не смущаваше Дулчибени. По този начин около преследвания се разтваряха цели три внушаващи страх вселени — огромната арена на Колизея, ужасяващата бездна отвъд фасадата и звездното небе, което увеличаваше тържествената и грандиозна драма, която се разиграваше тази нощ.
Под Колизея впрочем като че ли се чуваха гласове и чуждо присъствие — по всяка вероятност стражите бяха пристигнали. От нашата плячка ни разделяше, по въздушна линия, пространството на една средно широка градска улица.
— Ето ги, спасителите на лихваря с тиара, на ненаситния звяр от Комо — и Дулчибени избухна в смях, който ми се стори пресилен и неестествен, плод на нездравото съчетание между бяс и еуфория.
Ато хвърли въпросителен поглед към мен и Чаконио. Дулчибени смръкна още веднъж и после пак.
— Бях разбрал, знаеш ли — каза Ато.
— Кажи ми, кажи ми, Мелани, кажи ми какво си бил разбрал — извика Дулчибени, като седна отново.
— Тютюнът не е тютюн…
— Ама колко си ми умничък! Знаеш ли какво ще ти кажа? Имаш право. Много неща не са това, което изглеждат.
— Ти смъркаш от ония странни сухи листа, как им беше името… — настоя Ато.
— Мамакоката! — извиках.
— Каква прозорливост, възхитен съм! — отвърна иронично Дулчибени.
— Ето защо не се изморяваш нощем — каза абатът. — Обаче после, през деня, си сприхав и имаш нужда от още, затова продължаваш да си тъпчеш ноздрите: и тогава ти се случва да произнасяш цели речи самичък, пред огледалото, като си представяш, че дъщеря ти още е с теб. И когато започваш някое от безумните си излияния за владетелите и короните, се разпалваш и никой не може да те спре, защото тази трева поддържа тялото, но е… как да кажа, замъглява ума и те обсебва. Или греша?
— Виждам, че си се позабавлявал да научиш твоя скъп прислужник на шпионския занаят, вместо да го оставиш на естествената му съдба, за развлечение за принцовете и почуда за зрителите — отвърна Дулчибени с кънтящ смях, насочен отмъстително срещу мен.
Но пък, беше вярно, така или иначе че бях подслушвал зад вратата на янсениста и бях отишъл да съобщя всичко на абата.
После Дулчибени скочи ловко на отвесната стена, забравил за пропастта, която се разтваряше под него, и се провеси на върха на голямата стена на фасадата, чийто ръб бе широк повече от три стъпки.
Сега противникът ни бе отново на крака и тържествено се извисяваше над главите ни. На няколко крачки от него, вдясно, на небесния фон се открояваше огромен дървен кръст, висок повече от човешки бой, поставен на фасадата на Колизея, за да напомня, че монументът е посветен на паметта на християнските мъченици.
Дулчибени хвърли един поглед надолу, от външната страна на Колизея:
— Кураж, Мелани, след малко идват подкрепленията. Там долу има група стражи.
— Тогава кажи ми, преди да дойдат — настоя Ато. — Защо искаш смъртта на Инокентий XI?
— Размърдай си мозъка — каза Дулчибени, отстъпвайки назад по ръба на стенния пояс: точно в този момент Ато успя на свой ред да се покатери на тясната стена, която заобикаляше арената.
— Какво, по дяволите, ти е направил? — настоя Ато със сподавен глас. — Опетнил е християнската вяра, покрил я е със срам и безчестие? Това си мислиш, нали? Кажи си, Помпео, че си обсебен като всички янсенисти. Ти мразиш света, Помпео, защото не успяваш да намразиш себе си.
Дулчибени не отговори. Междувременно Ато, хванал се за голия камък, мъчително се изкачваше по ръба на стената, която водеше нависоко, към неговия събеседник.
— Опитите на острова — продължаваше той, докато се вкопчваше с ръце и крака за стената в поза, будеща смях, — посещенията при Тиракорда, нощите в подземията… Направи всичко това само заради една незаконородена кучка, наполовина неверница, злощастен безумецо! Би трябвало да благодариш на Хюигенс и на оня стар лигльо Ферони, задето са ти оказали честта да й отнемат девствеността, преди да я хвърлят в морето.
Останах без думи пред жестокия и отблъскващ начин на изразяване, който абатът неочаквано бе възприел. После разбрах: Ато предизвикваше Дулчибени, за да го накара да избухне. И успя.
— Мълчи, кастрате, позор за човечеството, ти, дето можеш само да си даваш задника — извика Дулчибени отдалече. — Че ти харесва да се завираш в лайната — това го бях разбрал, ама че с тях е пълен и мозъкът ти…
— Дъщеря ти, Помпео — възползва се незабавно Ато. — Старият Ферони искаше да я купи, нали?
Дулчибени ахна от изненада:
— Давай нататък, хванал си правилния път — ограничи се обаче да каже той.
— Да видим… — изпъшка Ато поради усилието от изкачването, но успявайки все повече да се приближи до Дулчибени — Хюигенс се е грижел за делата на Ферони; затова често си е имал работа с Одескалки, значи и с теб. Един ден зърва твоята дъщеричка и оная работа почва да го сърби. Вдетиненият идиот Ферони, както обикновено, иска да му я осигури на всяка цена. Моли Одескалки да му я продадат, сигурно за да я препродаде, когато омръзне на Хюигенс. Може би я взема точно от Инокентий XI, който по онова време още беше кардинал.
— Взема я от него и от племенника му Ливио, прокълнатите души — поправи го Дулчибени.
— Ти не си могъл да се противопоставиш по законен път — продължи Ато, — защото си бил отказал да се ожениш за майка й, една нещастна турска робиня, и така щерка ти е принадлежала не на теб, а на Одескалки. Тогава си намерил решението: да извадиш от прахта един скандал, да заплашиш, че можеш да
