Лайняни буламачи — озовал се в кухнята, си спомних, че с тези думи Помпео Дулчибени беше окачествил моите кулинарни усилия, гарнирани със скъпоценната канела.
Възстановил се от отвращението, което гръмогласните и самотни разсъждения на Дулчибени бяха предизвикали в мен, сега се сетих за гаденето, което неволно аз самият бях пораждал досега в стомасите на наемателите на странноприемницата. Реших да поправя нещата.
Слязох в килера. Отидох чак до подземния етаж, доста надолу, и там прекарах, мисля, повече от час, като едва не настинах поради хапещия студ, който владееше винаги на това място. Разучих подробно това пространство с невъзможно нисък таван, като разгледах с помощта на лампата и най-скришните му ъгли — там, където никога досега не се бях спирал и не бях тършувал — най-високите им полици и дупките с пресован сняг почти до дъното му. В едно просторно пространство, скрито зад редици мехове с вино, зехтин и всякакви сортове боб, леща и сушени семена, захаросани плодове, зеленчуци в глинени съдове и чували с макарони, лазаня и бисквити, под късове зебло, или на хладно сред снега, бяха складирани всякакви меса — осолени, пушени, сушени или запечатани в глинени съдове. Там синьор Пелегрино беше скътал на съхранение, подобно на ревнив любовник, пресни езици в сос и малки прасенца-сукалчета, месо от различни животни — момици от елен и козленце; шкембета; крачета, дробчета и мозъчета от таралежи; кравешки и кози цицки; езици от нерез и глиган; овчи и кози бутове; бъбрек, лапи и врат от мечка; бутове, врат и филе от сръндак.
Открих и късове заешко, глухари, варени пилци, див пуяк, пилета, врабци, диви гълъбици, фазани и фазанчета, сиви яребици и кокошки, бекаси, пауни, гъски и диви патици, гъсоци, кралски бекасини, пъдпъдъци, гургулици, дроздове, лещарки, косове, лястовички, прелетничета, кипърски и корсикански черноглавки.
Представих си със силно туптящо сърце как щеше да ги приготви моят господар: варени, запечени, в супи, в яхнии, на шиш, пържени, във фини баници и пайове, на скара, в бульони, на хапки, в солени торти, със сосове, с оцети, с плодове и други украси.
Привлечен от мириса на пушено и сухи водорасли, се впуснах още по-дълбоко в разследванията си; и под още пресован сняг и зебло открих, както и очаквах, запечатани в делви или окачени на малки връзки и в мрежички с кукички, открих: морски игли, кръгли мидички, черни миди, кефали, щуки, охлюви, раци, омари, калмари, лесрери, лангусти, стриди, скариди, обикновени мидички, мерлузи, барбуни, каракуди, филета от риба-меч и хек, сепии, калкан, скумрия, змиорки, морски звезди и таралежи, акула, цаца, моруни, аншоа, чирози, попчета, хамсии, сомове, шарани, херинги, костенурки и рапани.
Насред цялата тази Божия благодат, все повече си давах сметка с какво количество свежи храни ни зареждаха доставчиците всеки път, щом блъснеха вратата на задния вход. По-голямата част от запасите бях виждал само мимоходом при всеки (за жалост рядък) сгоден случай, в който моят господар ми беше възлагал да извадя продукти от килера, и после, когато ми се бе налагало да придружавам долу Кристофано.
Обзе ме едно съмнение — кога и на кого смяташе Пелегрино да поднесе толкова храни? Може би се надяваше да подслони едно от онези пищни пратеничества от арменски епископи, които, както все още се разказваше сред съседите, били гордостта на „При оръженосеца“ по времето на синьора Луиджа, мир на праха й? Заподозрях, че моят господар, преди да го изгонят от мястото на помощник-резач на месо, ловко се бе възползвал от подземието на кардинала относно зарежданията.
Взех едно гърне с вимета от крава и се върнах в кухнята. Изтърсих парчетата месо от солта и ги сварих всичките. После нарязах няколко на тънки резени, овалях ги в брашно, панирах ги и ги изпържих, а после ги залях със сос по свой избор. Още няколко задуших с ароматни треви и подправки в малко гъст бульон и стафиди. Други пък приготвих запечени на пещ с бяло вино, лимонов сок, един-два вида сушени плодове, бадеми и лентички шунка. Други накълцах на парченца, накиснах ги във вино и после ги сложих като пълнеж във втасало тесто с билки, шунка и други осолени меса, резени плодове, с бульон и захар. Останалите сготвих с малко мас, увити в лентички прошарена сланинка и връхчета карамфил, стегнати в мрежичка и набучени на шиш.
Накрая бях уморен до смърт. Кристофано, дошъл в кухнята към края на дългия ми труд, ме завари полужив, потънал в пот, задрямал край печката. Разгледа и помириса ястията на масата подред. Обърна се към мен с бащинско, доволно изражение.
— Аз ще се погрижа за разнасянето, момче. Ти иди да си починеш.
Сит от многократните опитвания, които си бях позволил по време на готвенето, изкачих стълбите до таванското помещение, но не влязох в стаята. Седнах на стълбите и без никой да ме вижда, се насладих на заслужения успех: в продължение на половин час из коридорите на „При оръженосеца“ отекваше доволно тананикане, преглъщане и мляскане. Хорът на стомасите, които връщаха шумно насъбрания въздух, даде знак, че съдовете вече можеха да бъдат прибрани. Удовлетворението извика сълзи в очите ми.
След това се заех да обиколя стаите — не исках да пропусна възможността да получа похвалите на наемателите на „Оръженосеца“. Обаче когато се озовах пред прага на абат Мелани, го чух да припява меланхолично. Бях поразен от жалния тон на гласа му, така че останах да слушам:
Повтаряше строфата по изключително майсторски начин и все в нови и изненадващи мелодични вариации.
Тези думи обаче ме смутиха, защото ми се струваше, че вече съм ги чувал някога и някъде, а и аз самият не се сещах по какъв повод. Внезапно ми просветна: моят господар Пелегрино не бе ли споделил, че старият синьор дьо Муре, сиреч Фуке, преди да издъхне, с последни усилия промълвил една фраза на италиански език? И сега си спомних — умиращият беше изрекъл именно думите от арията, която Ато в момента изпълняваше: „Ах, значи все пак е вярно“.
Защо тогава, запитах се, престарелият Фуке бе произнесъл последните си думи на италиански? Сетих се също така, че Пелегрино беше заварил Ато, наведен над лицето на стареца, да му говори на френски. Тогава защо Фуке бе измърморил тази фраза на италиански?
Чух го да удържа с усилие подсмърчанията си. Разкъсван между неудобството и съчувствието, не смеех нито да се движа, нито да говоря. Почувствах остра и мъчителна болка, обзет от съчувствие към този застаряващ евнух: гаврата, извършена над неговото момчешко тяло заради бащината алчност, му беше дарила слава, но същевременно го бе осъдила на позор и самота. Може би Фуке нямаше нищо общо, помислих си аз. Тази фраза, произнесена от Главния интендант преди смъртта, можеше да е просто възклицание на изумление пред настъпващия преход в отвъдното — нещо, което бях чувал, че не е рядко при умиращите.
Междувременно абатът беше започнал друга ария с доста по-плачевно и тревожно звучене.
