Тук бе оставена една малка карета с две колела, която разгледахме набързо. Имаше кожен покрив, защитен с навосъчено платно, поставено на метална рамка, украсена с гладки железни топки. От вътрешната страна на покрива бе изрисувано красиво небе в розови оттенъци, а върху седалките, за по- голямо удобство, бяха сложени две възглавнички. Освен това имаше и каляска, по-обикновена, но по- голяма, и тя с кожен покрив. Наблизо стояха мълчаливо, но видимо раздразнени от нашето присъствие, два коня, малко застарели и не в много добро състояние.
Помагайки си със слабата светлина от лампата, промуших глава във вътрешността на каляската и забелязах там, окачено на задната седалка, едно огромно разпятие. От дървения кръст висеше нещо подобно на малка желязна клетка. В нея имаше миниатюрна стъклена сфера, в чиято вътрешност се забелязваше неопределена кафеникава маса.
Ато също се бе приближил, за да освети вътрешността на екипажа.
— Трябва да е някаква реликва — каза той, като приближи лампата. — Но да не губим време.
Навсякъде около нас бяха разхвърляни (и без малко щях да се спъна шумно в тях) ведра за миене на каретите, гребени, чесала и вили за сламата.
Без да се бавим повече от необходимото, открихме една порта, която извеждаше по всяка вероятност във вътрешността на някакво жилище. Побутнах предпазливо портата. Беше заключена.
Обърнах се разочаровано към абат Мелани. Той също изглежда се колебаеше. Не можеше и дума да става да насилим ключалката, защото можеше да бъдем разкрити от обитателите, и да ни осъдят дори два пъти — задето сме избягали от карантината и задето сме направили опит за обир.
И без туй беше голям късмет, че все още не се бяхме сблъска ли с някого, помислих си, когато забелязах една чудовищна ръка със зловещи нокти да се отпуска върху рамото на абат Мелани. Като по чудо се удържах да не извикам, докато Мелани се сви, готвейки се да окаже съпротива на непознатия, който го нападаше в гръб. Заповядах си да хвана нещо — тояга, ведро, каквото и да е — и да ударя нападателя. Много късно — непознатият застана между нас.
Беше Угонио. Видях Ато няколко пъти да сменя цвета на лицето си от преживения ужас, дотам, че му се зави свят и му се наложи да поседне.
— Идиот, без малко да умра от страх! Казах ти да останеш там долу!
— Чаконио е наподушил някъв присъствуващ. Има претендиции да бъде инструктуриран.
— Добре, сега се връщаме долу и… но какво държиш в ръка?
Угонио вдигна рамене и погледна въпросително двете си ръце, като че ли не знаеше за какво говори Ато. В дясната обаче стискаше разпятието, което бяхме видели окачено във вътрешността на каляската.
— Веднага го върни на мястото му — нареди му абат Мелани. — Никой не трябва да разбира, че сме влизали тук.
— После се върни при Чаконио и му кажи, че след малко ще дойдем и ние, защото тук, горе, изглежда ще имаме малко работа — добави той, посочвайки вратата.
След като върна на място разпятието с крайно нежелание, Угонио се доближи до заключената порта и прилепи лице към ключалката, надничайки любопитно през дупчицата.
— Защо по дяволите губиш време, животно такова? Не виждаш ли, че е заключена и от другата страна няма светлина? — скара му се Ато.
— Евентуализирайки, вратището може да се разключи. За да излеза по-благодеятел, отколко лошодеятел, добре разбирам — отговори Угонио без да се смушава, изваждайки като с магия от своята мърлява наметка един огромен железен пръстен, към които бяха привързани десетки, даже стотици ключове с най-разнообразни форми и размери.
Ато и аз бяхме смаяни. Угонио веднага започна да опипва с котешка бързина подрънкващата връзка. След няколко мига лапите му спряха на един стар, ръждясал дополовината ключ.
— Сега Угонио разключва и, за да бъде не кат селски лекар, щот удовлетворявайки дълга се увеличава на покръстения радосността — каза той, доволно ухилен, докато завърташе ключа в ключалката. Механизмът се отвори с леко щракване.
По-късно двамата корписантари щяха да ни обяснят и тази поредна изненада. За да имат достъп до подземията на града, често им се налагало да проникват под земята през подземията, кладенци и врати, затворени с катинари или с ключалки. За да разрешат проблема (и „намалявайки грамовете, за да се не уголемят грандоманите“, бе подчертал Угонио) двамата се бяха посветили на методичното подкупване на слуги, пажове и ратаи. Съзнавайки отлично, че господарите на вилите или на къщите, които държаха в себе си ключовете, никога и на никаква цена не биха им позволили да имат свои дубликати, двамата корписантари уговаряли вземането на копия от ключовете с прислугата. В замяна подхвърляли на слугите някоя и друга от техните скъпоценни реликви. Разбира се, при тези сделки Угонио и Чаконио се бяха погрижили да не дават парчета от своята най-добра плячка. Но на няколко пъти им се наложило да направят една-две мъчителни саможертви — за ключа на една градина, от която се влизало в някаква катакомба в близост до Апиевия път, например, било нужно да се разделят с високо оценяван фрагмент от ключицата на свети Петър. Мъчително беше да се разбере по какъв начин са се водели подобни сериозни преговори посредством грухтенето на Чаконио и езиковите пируети на Угонио. Едно обаче бе сигурно — двамата притежаваха ключове, от килерите и подземията на голяма част от дворците в града. А ключалките, за които не разполагаха с ключ, отваряха често с някой от множеството други ключове, малко или много подобни.
Когато отворихме с ключа на Угонио вратата на конюшнята, се убедихме, че се намираме във вътрешността на обитавана къща. Приглушени от разстоянието се носеха различни звуци и гласове, идващи от горните етажи. Преди да изгасим единствената все още запалена лампа, разполагахме с няколко секунди, за да хвърлим поглед наоколо. Бяхме влезли в кухненско помещение, пълно с чинии, огромен котел, три други котлета, железни тигани, делви, бакърени мангали, глинени тави с железни дръжки, едно малко корито, различни тавички и кани, грейки за легло и стомни. Цялата кухненска посуда беше окачена по стените или се съхраняваше в голям отворен шкаф от светло дърво и в още един по-малък. Всичко беше с отлично качество, каквато ми се щеше да бъде и малкото посуда, с която разполагахме в „Оръженосеца“. Прекосихме помещението, внимавайки да не се препънем шумно в някой тиган, поставен случайно на земята.
На срещуположната страна на кухнята имаше друга врата и от там проникнахме в следващата стая. Принудихме се пак да запалим за няколко минути лампата, която предвидливо покрих с ръка.
Намирахме се пред легло с балдахин, покрито с тъкана завивка на райета в жълто и червено. От двете му страни имаше две дървени масички, а в един ъгъл — стол от протрита кожа без облегалки за ръцете. Имайки предвид тази стара мебелировка и някакво странно витаещо усещане за запуснатост, предположихме, че спалнята е необитаема.
Направихме знак на Угонио да се върне и да ни изчака при конете — в случай на бързо отстъпление, двама неканени гости може би щяха да успеят да се измъкнат, докато трима със сигурност щяха да се окажат в по-голяма беля.
Току-що посетената стая също разполагаше с втори изход. След като отново изгасихме лампата, наострихме уши в посока към тази врата. Гласовете на обитателите бяха доста далечни, и не можеха да ни подскажат дали рискуваме — открехнахме полека вратата и влязохме в следващото помещение, четвъртото. Това бе преддверието на къщата. Входната врата, както можахме да отгатнем, макар и почти изцяло потопени в тъмнината, се намираше вдясно от нас. Пред нас, в края на коридорчето, се извиваше спираловидно стълбище, което водеше към горния етаж. На върха на стълбището проблясваше някаква неясна светлинка, която ни позволяваше да се ориентираме.
С крайна предпазливост се приближихме до стълбата. Шумовете и разговорите, които първоначално ни се струваха далечни, сега бяха почти утихнали. Днес тази мисъл ми се вижда налудничава и прекомерно дръзка, но Ато започна да изкачва стъпалата, и аз след него.
