Печатът

Насред стълбището, между приземния и първия етаж, видяхме вратата към малка стаичка, осветена от един свещник, пълна с разнообразни и красиви предмети, които се спряхме за кратко да разгледаме. Възхитих се от богатството на мебелировката, каквато никога преди не бях виждал — това трябва да беше домът на някой благосъстоятелен господар. Абатът се приближи до една гравирана масичка от орех, застлана със зелена покривка. Вдигна поглед нагоре и зърна няколко съвсем не лошо нарисувани картини: едно „Благовещение“, една „Сваляне от кръста“, един свети Франциск с ангели в позлатена рамка от орехово дърво; друга картина, представляваща свети Йоан Кръстител; рисунка върху хартия, в рамка от коруба на костенурка и злато и накрая един осмоъгълен гипсов барелеф, изобразяващ Мария Магдалена. Видях един триножник за поставяне на леген за миене, струва ми се, от крушово дърво, изработен изключително изкусно и майсторски във вид на малка бойна кула. Отгоре висеше малко разпятие от мед и злато, с абаносов кръст. Обстановката на миниатюрния салон завършваха масичка от светло дърво с изящни чекмедженца и два стола.

Като изкачихме още няколко стъпала, стигнахме до първия етаж, който на пръв поглед изглеждаше пуст и потънал в мрак. Ато Мелани ми посочи другите стълби, които извеждаха още по-нагоре и които бяха осветени от по-силна и сигурна светлина. Надникнахме и видяхме, че на стената край стълбата бе окачен свещник с четири огромни восъчни свещи. Стълбата водеше към втори етаж, където по всяка вероятност се намираха обитателите в този момент.

Останахме за известно време неподвижни на стълбата, с наострени уши. Никакъв шум: продължихме да се изкачваме. Внезапно обаче някакъв трясък ни накара да подскочим. Някаква врата на първия етаж се отвори за миг и после бе грубо затръшната. В промеждутъка от време чухме два мъжки гласа, прекалено объркани, за да бъдат разбираеми. Чухме стъпки да се приближават постепенно от стаите към стълбището. Ато и аз се спогледахме, обзети от безпокойство — с един скок изкачихме още четири или пет стъпала. Тук, след като подминахме свещника, видяхме на площадката втора малка стаичка, където се спотаихме с надеждата стъпките да не продължат нагоре по стълбите, в посока на нашето временно скривалище. Извадихме късмет. Чухме една врата да се затваря, после още една, докато вече не се чуваха нито стъпки, нито мъжки гласове.

Свити неудобно в стаичката на средата на стълбището, Ато и аз си разменихме поглед на изстрадано облекчение. И тук един свещник осигуряваше достатъчно светлина. Като пропъдихме паниката и си поехме дъх, ние се огледахме наоколо. По стените на втората стаичка бе подредена богата библиотека, изпълнена с книги, подредени спретнато в редици. Абат Мелани взе една от тях в ръка отвори я и разгледа титулната страница.

Беше „Житие на Блажената Маргарита от Кортона“ от неизвестен автор. Ато веднага я затвори, и я върна на мястото й. После през ръцете му преминаха първи том на Theatrum Vitae Humanae118 в осем тома, едно „Животоописание на свети Филипо Нери“, един Fundamentum Doctrinae motus gravium Vitali Iordani119, един Tractatus de Ordine Iudiciorum120, после едно хубаво издание на Institutiones ас meditationes in Graecam linguam121 и накрая една френска граматика и една книга, в която се обясня ваше „Изкуството да се научиш да умираш правилно“.

След като разлисти набързо и това последно любопитно томче с морализаторски текстове, абатът поклати изнервено глава.

— Какво търсите? — попитах колкото бе възможно по-тихо.

— Не е ли ясно? Собственикът. В наши дни всички подпечатват книгите си, или поне по-скъпоценните от тях, със собственото си име.

Реших да помогна на Ато и през ръцете ми преминаха набързо De arte Gymnastica (За гимнастическото изкуство) от Джероламо Маркуриале, един Vocabularium Ecclesiasticum (Църковен речник) и една Pharetra divini Amoris (Колчан на божествената любов), докато Ато върна на мястото им с пъшкане „Съчиненията на Платон“ и един „Театър человеческий“ от Гаспаре де ла Вила Лобос. После разгледа учудено един екземпляр от „Бакхус в Тоска“ от онзи Франческо Реди, който му беше така скъп.

— Не разбирам — прошепна той раздразнено в края на огледа, — тук има всичко: история, философия, християнска доктрина, древни и съвременни езици, религиозни книги, най-различни редки и любопитни теми и даже малко астрология. Ето, гледай тук: „Тайните на звездите“ от някой си Антонио Карневале и известните Ephemerides Andreae Argoli (Астрономическите дневници на Андреа Арголи) Но на нито една от тях не е написано името на собственика.

Тъй като късметът до тогава винаги беше на наша страна и на косъм се бяхме разминали с това да бъдем изненадани от господаря на дома, вече се канех да предложа на Ато да си идем, когато попаднахме на една книга — първата, посветена на медицината.

Всъщност се бях разтършувал в една от по-високите полици и в ръцете ми бе попаднал един том от Валесиус, а после Medicina Septentrionalis (Експериментална медицина) и Anatomia pratica (Практическа анатомия) от Бонетус, един Antidotario Romano (Римски сборник на противоотровите), една Liber observationum medicarum Ioannis-Chenchi (Книга на медицински наблюдения на Джовани Ченчи), една De mali Ipocondriaci (За хипохондричните болести) от Паоло Такия, един Commentarium Ioannis Casimiri in Hippocratis Aphorismos (Коментар на Йоан Казимир към Афоризмите на Хипократ), една Enciclopedia Chirurgica Rationalis (Рационална хирургическа енциклопедия) от Джовани Долео и множество други ценни писания в областта на медицината, хирургията и анатомията. Бях поразен, между другото, от четирите тома от едно седемтомно издание на творбите на Гален, всички в изключително красива подвързия, в яркочервена кожа със златни арабески; останалите три липсваха. Взех един, наслаждавайки се на допира на скъпата корица, и го отворих. Малък надпис, поставен в долната част на титулната страница, гласеше Ioannis Tiracordae — на Джовани Тиракорда. Същото се отнасяше и до другите книги на медицинска тематика.

— Знам го! — прошепнах възбуден. — Знам къде сме.

Канех се да му съобщя своето откритие, когато отново бяхме изненадани от отварянето на врата на първия етаж. Разнесе се старчески глас.

— Парадиза, слизай, че нашият гост иска да си върви.

Женски глас отговори от втория етаж, че слиза.

Значи щяхме да бъдем между два огъня: жената, която слизаше от втория етаж и стопанинът на къщата, който я чакаше на първия етаж. Салончето беше прекалено мъничко, за да се притаим там, без да бъдем забелязани. Щяхме да бъдем разкрити.

Чуването, осъзнаването и действието се сляха в един миг. Като гущери, преследвани от хищна птица, се шмугнахме с отчаяна бързина надолу по стълбите, надявайки се да спечелим съревнованието с другата двойка към приземния етаж. В противен случай нямаше да имаме път за бягство.

След по-малко от секунда дойде моментът на истината: бяхме слезли само няколко стъпала, щом чухме гласа на стопанина на дома:

— И утре не забравяйте да ми донесете онова ваше питиенце! — каза той полугласно, но с доста жизнерадостен тон, очевидно обръщайки се към своя гост, докато се приближаваха към долния край на стълбата. Време нямаше: бяхме загубени.

Всеки път, когато се сещам за онези моменти, си повтарям, че единствено Божественото снизхождение ни спаси от наказанието, което и без друго си бяхме заслужили. Обаче си казвам също така, че ако абат Мелани не се беше сетил за някои от своите ходове, нещата щяха да се развият по съвсем различен начин.

Всъщност Ато има идеята да духне светкавично четирите свещи, които осветяваха тази част от стълбището. После отново се шмугнахме в стаичката, където поехме едновременно дъх и угасихме и там свещника. Когато господарят на къщата се появи на стълбите, се озова във възможно най-гъстия мрак.

Разнесе се гласът на жената, която го молеше за запали свещите. Това имаше двоен ефект: не можеха