Пророческо слово от Господа към Израиля чрез Малахия.
Възлюбих ви, казва Господ. А вие казвате: „в какво Ти си
проявил любов към нас?“ — Исав не е ли брат на Иакова?
казва Господ, и все пак Аз възлюбих Иакова,
а Исава намразих и предадох планините му на
опустошение, и владенията му на чакалите пустинни.
Ако Едом каже: ние сме разорени, но ще възстановим
разрушеното, то Господ Саваот казва: те ще построят, пък Аз
ще разруша, и ще ги нарекат нечестива област — народ, на
който Господ се разгневи завинаги.
И ще видят това очите ви, и вие ще кажете: възвеличи се
Господ над пределите Израилеви!
Син почита баща, и роб — господаря си; ако Аз съм баща,
то де е почитта към Мене? И ако Аз съм Господ, то де е
благоговението пред Мене? казва Господ Саваот вам,
свещеници, които безславите името Ми. Вие казвате: с какво
безславим Твоето име?
Спрях се: абатът беше извадил от джоба си листчето, намерено от Угонио и Чаконио. Сравнихме ги. В него се четяха, макар и да бе повредено, имената на Охозиас, Акарон и Велзевул, които тук липсваха. Нито една дума не съвпадаше.
— Ами… в общи линии, този текст е различен от Малахия — отбелязах колебливо.
— Гфъррррлъбх! — отвърна, поклащайки глава Чаконио.
— Листопадникът, по начина, който внушава вам Чаконио с апела към острието на свръхвашата решителност, за да бъде повеч предгадател, отколко птицегадател, и за да е повеч медик отколкото мръсник, е главата второподредна от Книга на Царете.
И обясни, че „Малахи…“, частта от дума, която можеше да се прочете върху късчето от Библията, не беше това, което оставаше от „Малахия“, ами от „Малахим“, което на еврейски означаваше „на царете“. Това защото, изясни търпеливо Угонио, в множество Библии заглавието се пише също и според юдейската версия, която не винаги отговаря на християнската такава: те например, не включват в Светото писание двете книги макавейски. Впоследствие пълната схема на заглавието, осакатено поради разкъсванията и петното кръв, според корписантарите в началото беше:
LIBER REGUM
Caput Primum
Абат Мелани помръкна.
— Само един въпрос: защо не ни го казахте по-рано? — попита той, докато вече си представях едновременния отговор на корпсантарите.
— Не бяхме имали благопочестта да бъдем въпросирани — отвърна Угонио.
— Гфъррррлъбх! — съгласи се Чаконио.
Следователно Робледа не беше откраднал ключовете и перличките, не се беше спускал в подземията, не беше изгубил откъснатата страница от Библията, не знаеше нищо за „Улицата на ключарите“, нито за Комарек. Още по-малко пък за синьор Муре, тоест за Никола Фуке. Или по-точно казано, нямаше основания да го подозираме повече от когото и да било друг, тъй като дългата му реч за пророчеството на свети Малахия беше чиста случайност. В общи линии се намирахме отново на изходната точка.
За сметка на това бяхме открили, че галерия D извежда в един голям дом, чийто собственик бе личният лекар на папата. Но и още една загадка се беше изправила пред нас през тази нощ. Към откритието на листа от Библията се добавяше и намирането на малката ампула с кръв, която някой неволно (или може би нарочно) бе изгубил в галерията, която водеше към дома на Тиракорда.
— Мислите ли, че крадецът е загубил ампулата? — попитах абат Мелани.
В този миг абатът се спъна в един камък, който стърчеше от земята, и падна лошо. Помогнахме му да се изправи, макар той да отказваше всякаква помощ; изтупа се светкавично от прахта, крайно изнервен от случилото се, и започна да кълне строителите на галерията, чумата, лекарите, карантината и накрая двамата невинни корписантари, които, засипани с толкова незаслужени нападки, си размениха погледи, изпълнени с обида.
Така можах, благодарение на този на пръв поглед незначителен инцидент, да доловя ясно странната промяна, която от известно време се забелязваше в абат Мелани. Ако през първите дни неговите очи се стрелкаха на всички посоки, то сега бяха постоянно замислени. Вече не стъпваше гордо, а предпазливо, първоначалната му сигурност се бе превърнала в колебание. Неговите целенасочени и многозначителни разсъждения понякога отстъпваха място на съмнения и нерешителност. Вярно, бяхме проникнали успешно в дома на Тиракорда, излагайки се на сериозни опасности. Вярно, дръзвахме да изследваме нови подземни проходи почти слепешката, подпомагани повече от носа на Чаконио, отколкото от нашите лампи. Но през това време сякаш забелязвах от време на време ръката на абат Мелани леко да трепери, а очите му да се затварят в някаква безмълвна молитва за спасение.
Такова ново разположение на духа, което за момента се долавяше само откъслечно, подобно на полуразкопани останки, се беше проявило при него отскоро, даже от съвсем скоро. Трудно бе да се посочи със сигурност причината; всъщност то не се беше породило от някаква конкретна случка, ами от стари и нови събития, които може би сега се съединяваха в една-единствена форма. Форма, която си оставаше неясна. А субстанцията беше черна и кървава, като страхът, който, бях сигурен в това, измъчваше мислите на абат Мелани.
От галерия
Отбелязах вглъбеното изражение, но най-вече мълчанието на абат Мелани. Досетих се, че той обмисля нашите открития и затова реших да го разсея с любопитството, което самият той няколко часа по-рано бе предизвикал в мен.
— Казахте, че Луи XIV никога не е мразил някого повече от Главния интендант Фуке.
— Да.
— И че, ако разбереше, че Фуке, вместо да е умрял в Пинероло, се намира в Рим — жив и свободен, неговият гняв със сигурност е щял да избухне отново.
— Точно така.
— Но защо е тази настървена омраза?
— Това не е нищо в сравнение с беса, който бе обладал владетеля по време на ареста и процеса.
— Не му ли стигна на краля това, че го е свалил от всички постове?
— Не си единственият, който си задава подобни въпроси. И нищо чудно, защото никой все още не е намерил отговор. Аз също. Поне засега.