пъти да бъде приет; разпраща във всички посоки послания, в които защитава гордо своята кауза; опитва се да вярва, че инцидентът може да бъде разрешен с достойнство. Всичките му искания са отхвърлени и започва да му става ясно, че в стената от враждебност, издигната от краля и от Колбер, не се отваря никаква пролука.
Колбер междувременно маневрира задкулисно — свиква членовете на Съдебната камера в присъствието на краля, и ги обсипва със закани, изнудвания и заплахи. Още по-зле се отнася със свидетелите, много от които на свой ред биват подложени на разследване.
Бяхме прекъснати от Угонио. Той ни посочи един отвор, в който самият той и Чаконио се бяха спуснали преди няколко седмици, откривайки така галерията, в която сега се движехме.
— Къде се излиза предотвора?
— В задницата на подпантеоният.
— Имай го предвид, момче — каза ми Ато. — Този отвор води, ако разбрах добре, в някакво подземие зад Пантеона. После изскачаме в някой частен двор и накрая използваме някой от вашите ключове, за да отворим вратата на оградата и излизаме на улицата, нали?
С недодялана и доволна усмивка, Угонио кимна, но уточни, че нямаше нужда от никакъв ключ, тъй като вратата била винаги отворена. След като отбелязахме тези новости, всички ние продължихме похода, а абат Мелани — своя разказ.
На процеса Фуке се защитавал сам, без адвокат. Речта му била като буря, реагирал съобразително, доводите му били солидни и всявали съмнения в обвинението, паметта — безпогрешна. Документите му били конфискувани и най-вероятно изчистени от онова, което можело да се цитира в негова защита. Но Главният интендант се защитил, както никой друг на негово място не би могъл. За всяко обвинение имал готов отговор. Невъзможно било да го накараш да изпадне в противоречие.
— Както вече ти намекнах, беше разкрито и подправянето на някои доказателствени документи, дело на Берие, един от хората на Колбер. Накрая всичките протоколи от процеса накуп (цяла планина от хартия) не позволиха да бъде доказана нито една от точките на обвинението срещу Фуке. Отгоре на всичко излязоха на бял свят намеси и задължения на Мазарини, чиято памет трябваше да остане неопетнена.
Колбер и кралят, които се надяваха на изцяло угодническо, бързо и ожесточено правораздаване, не бяха предвидили, че много от съдиите в Съдебната камера щяха да откажат да превърнат процеса в чиста формалност.
Времето мина бързо — между едно и друго изслушване вече бяха изминали три дълги години. Вдъхновените пледоарии на Фуке се бяха превърнали в атракция за всички парижани. Народът, който в момента на ареста искаше саморазправа, лека-полека започна да го съжалява. Колбер не се беше спрял пред нищо, само и само да събере данъците, които трябваше да послужат за нови войни и за довършването на кралския дворец Версай. Селяните бяха още по-угнетени, преследвани, бесени. Змията беше увеличил данъчната тежест повече, отколкото някога бе дръзвал да стори Фуке. Освен това ревизията на имуществата, притежавани от Фуке в деня на ареста, показваше, че сметките на Главния интендант са в пасив. Целият блясък, с който той се ограждаше, бе служил само, за да хвърля прах в очите на кредиторите, с които лично беше влязъл в преговори, не знаейки повече как да се справя с военните разходи на Франция. Така собственоръчно бе подписал договори за заеми, задължавайки се с шестнайсет милиона ливри срещу имущество в земи, къщи и постове, възлизащо на не повече от петнайсет милиона ливри.
— А това бе нищо в сравнение с тридесет и трите чисти милиона, които Мазарини бе оставил в наследство на своите племенници! — коментира Ато, разяждан от гняв.
— Тогава Фуке е можел да се спаси — отбелязах аз.
— И да, и не — отговори абатът. Бяхме спрели, за да налеем масло в едната лампа. — Преди всичко Колбер успя да попречи на съдиите да проучат инвентара на имуществото на Фуке. Напразно Главният интендант молеше да го приложат към протоколите. А и после, веднага след ареста, бе направено откритието, което го погуби.
Това беше последната точка на обвинението, която нямаше нищо общо несполучилите финансови маневри и останалите парични въпроси. Ставаше дума за един документ, намерен по време на обиска на къщата на Фуке в Сен Манде, скрит зад едно огледало. Писмо от 1657-ма, четири години преди ареста, адресирано до приятели и роднини. В него Главният интендант изразяваше собствената си тревога от недоверието, което усещаше да нараства у Мазарини, и от машинациите, с които неприятелите се опитваха да го погубят. Фуке после даваше разпореждания какво да се прави в случай, че Мазарини го хвърлеше в затвора. Не беше някакъв план за бунт, а по-скоро за тънка политическа демонстрация, насочена да обезпокои кардинала, за да го накара да преговаря. Планът се основаваше на съзнанието доколко Мазарини бе склонен да се върне по собствените си стъпки, за да се измъкне от неудобното положение.
Независимо, че в документа не се говореше никъде за каквито и да било народни вълнения срещу Короната, обвинението го представи като проект за държавен преврат. Нещо подобно на Фрондата, тъй да се каже, която всички французи си спомняха, даже прекалено добре. Все според обвинението, бунтовниците щели да бъдат приютени на укрепения остров Бел-Ил, собственост на Фуке. На бретонския бряг, където се издигаше Бел-Ил, бяха изпратени емисари на следствието, които положиха усилия да представят като доказателство за вина работите по укреплението, топовете и складовете за барут и муниции.
— Но защо Фуке беше укрепил острова?
— Беше гений на военно-морската стратегия и възнамеряваше да използва Бел-Ил като база за нападения срещу Англия. Даже мислеше да построи там град, чието естествено пристанище, с особено благоприятно разположение, трябваше да отклони от Амстердам целия търговски трафик на север, оказвайки така голяма услуга на краля на Франция.
Следователно Фуке, арестуван за злоупотреби с държавни средства, се оказва под съдебно разследване като бунтовник. И това не беше всичко. В Сен Манде бе открита и една дървена кутийка, заключена с катинар, която криеше тайната кореспонденция на Главния интендант. Кралските комисари намериха в нея имената на всички довереници на обвинения, и мнозина изтръпнаха. По-голямата част от писмата бе връчена на краля, а накрая всичките бяха поверени на Колбер. Последният запази за себе си не малко от тях, съзнавайки добре колко подкупи може да получи благодарение на тях. Само няколко документа, които Колбер можа да отсее напълно спокойно, бяха изгорени, за да не компрометират някои славни имена.
— Значи мислите — прекъснах разказа, — че писмата на Кирхер, които бяхте открили в кабинета на Колбер, са се намирали в онази кутия?
— Може би.
— И как свърши процесът?
Фуке беше пожелал отвода на определени съдии. Например на Пюсор, чичо на Колбер, който упорито наричаше Змията, своя племенник, „моята партия“. Пюсор атакуваше Фуке с такава грубост, че му забраняваше да отговаря, дразнейки по този начин останалите съдии.
В съда заседаваше и канцлерът Сегие, който по време на бунта на Фрондата, беше застанал на страната на разбунтувалите се срещу Короната. Фуке запита: как можеше Сегие да съди едно престъпление срещу държавата? На следния ден цял Париж ръкопляска на брилянтната нападка на подсъдимия, но отводът не бе разрешен.
Публиката започваше да се вълнува: не минаваше и ден, в който към Фуке да не се отправеше някакво ново обвинение. Неговите обвинители бяха оплели такова въже, че сега имаше опасност то да стане прекалено дебело, за да могат да го обесят на него.
Така наближи решителният час. Някои съдии бяха подканени лично от краля да не се занимават повече с процеса. Самият Талон, който в своите обвинителни речи беше показал много старание, но малко успех, трябваше да отстъпи мястото си на друг главен прокурор, Шамиар. Именно този последният, на 14 ноември 1664, представи на съда заключенията си. Шамиар поиска Фуке да бъде осъден на смърт чрез обесване, и освен това да бъдат върнати незаконно придобитите суми на държавата. После дойде ред на докладчиците на процеса да държат своите речи. Съдията Оливие д’Ормесон, безрезултатно заплашван от Колбер, се нахвърли срещу фалшификатора Берие и неговите поръчители и завърши, искайки осъждане на изгнание — най-доброто възможно разрешение за Фуке.
