прислужник, без мозък и без памет.
Подбрах от торбата си най-благоуханните есенции: бяло сандалово дърво, карамфили, алое, бензоин. Смесих ги според рецептата на маестро Николо дала Гротария от Калабрия, с бяло сандалово дърво, смола от стиракс, лауданум, еньовче, фъстъчена смола, райско дърво и лек дестилиран оцет. Приготвих една ароматна топка, която трябваше да прокарвам по раменете и хълбоците на младия музикант, упражнявайки лек натиск върху мускулите до като не се стопеше изцяло.
След като оголи гърба си, Девизе седна с лице към облегалката на стола, насочил поглед към решетката на прозореца: съзерцанието на дневната светлина, каза той, било единственото му утешение в тези мъчителни дни. В началото на масажа мълчах. После започнах да си тананикам мелодията, която така ме омагьосваше: „Казахте, че ви го е подарила кралица Мария Тереза; може би го е композирала тя?“
— О, не, какво ти минава през главата? Нейно Величество не композираше. А и после това рондо не е игра за начинаещи; то е дело на моя учител, Франческо Корбета, който го бил чул по време на едно от своите пътешествия и го подарил, преди смъртта си, на кралица Мария Тереза.
— Ах, вашият учител е бил италианец — коментирах разсеяно. — От кой град? Знам, че синьор дьо Муре идваше от Неапол, както един друг от нашите наематели, синьор Стилоне…
— Дори един нищо и никакъв прислужник като теб — прекъсна ме Девизе замислено, — е чувал за любовта между Всехристиянския крал и племенницата на Мазарини. Срамота. За кралицата никой нищо не знае, освен че Луи й изневеряваше. А най-голямото оскърбление, което може да се нанесе на една жена, и най-вече на Мария Тереза, е човек да я преценява само по външните белези.
Дълбоко ме жегнаха тези думи, които младият французин изглежда произнесе с искрена горчивина: когато преценяваш женския пол, никога не се задоволявай с първия поглед. Макар да усещах, че раната от нашата последна среща все още пареше прекалено жестоко, инстинктивно в мислите си се върнах към Клоридия, в мига, в който без срам ми бе заявила, че не съм й дал заплащането, което тя очакваше. И все пак, не можеше ли да се отнася и до нея твърдението на Девизе? Почувствах известен срам от дръзкото сравнение между двете жени — кралицата и куртизанката. Но повече от каквото и да било друго, усетих ненадейно да ме разяждат мъка, самота и безмилостен копнеж по моята Клоридия. И като не можех в момента да се преборя с нито едно от трите, започнах да ставам все по-нетърпелив да узная повече за съпругата на Всехристиянския крал, чиято съдба, ако съдех по думите на Девизе, е била тъжна и мъчителна. По някакъв начин, надявах се смътно, разказът щеше отново да ме насочи към обекта на моята слабост.
— Всъщност — пуснах въдицата с една дребна лъжа, — чувал съм да се говори за Нейно Величество Мария Тереза. Но само от наематели, преминали пътем през странноприемницата. Може би…
— Не може би — със сигурност е необходимо да узнаеш нещо повече — прекъсна ме грубо той, — и е добре да забравиш тези приказки, подходящи за устата на куртизанки, ако наистина искаш да разбереш коя беше Мария Тереза и какво означаваше тя за Франция и дори за цяла Европа.
Беше се хванал на въдицата и започна да разказва.
Пристигането на сватбеното шествие в Париж и посрещането на много младата Мария Тереза, инфанта на Испания (това узнах от Девизе, докато прокарвах ухаещата топка по плешките му), било едно от най- щастливите събития в цялата история на Франция. В един ясен ден през края на август 1660 година Луи и Мария Тереза пристигнали от Венсан. Младата кралица стояла в триумфална колесница, по-хубава от тази на самия Аполон; косите й, гъсти и къдрави, блестели като слънчевите лъчи и сияели победоносно върху красивата черна рокля, извезана със злато и сребро и украсена с безброй скъпоценни камъни с неоценима стойност; сребърните украшения по косата и белотата на лицето, които така съвършено се сливали със синия цвят на големите очи, й придавали великолепие, каквото никой никога не бе виждал преди и след това. Французите били ентусиазирани от тази гледка и, понесени от радостта и от преданата любов, която само верните поданици могат да изпитват, я обсипали с хиляди благословии. Луи XIV, крал на Франция и Навара, на свой ред изглеждал така, както поетите ни представят вече обожествените смъртни; цялото му облекло било извезано със злато и сребро, като по великолепие го надминавал единствено онзи, който го носел. Яздел прекрасен кон и бил следван от огромно множество принцове. Мирът между Франция и Испания, който кралят току-що бе дарил на Франция с това пищно бракосъчетание, възроди в сърцето на народа възторга и верността; и всички, които в този ден имаха щастието да го видят, се почувстваха щастливи, че той е техен господар и владетел. Кралицата-майка, Анна Австрийска, видя брачното шествие на младия крал и кралицата от един балкон към улица „Сент Антоан“: достатъчно бе да зърнеш лицето й, за да разбереш радостта, която тя изпитваше. Бракът на младите кралски потомци щеше да възслави величието на едното и на другото кралство, между които най-накрая се бе възцарил мир.
Триумфираше и кардинал Мазарини: неговото дело на далновиден политик, който бе възвърнал на Франция спокойствието и благоденствието с Пиренейския мир, достигаше по този начин своя апотеоз. Последваха месеци на празненства, балети, опери. Дворът никога вече нямаше да види такова изобилие на тържества, галантност и великолепие.
— И после? — попитах, погълнат от разказа.
— И после, и после… — въздъхна Девизе.
После бяха достатъчни няколко месеца — продължи той, — за да стане ясно на Мария Тереза каква ще бъде в действителност нейната съдба и на каква вярност бе способен спътникът й в живота.
Първоначално апетитите на младия крал бяха задоволявани от придворните дами на Мария Тереза. Дори жена му все още да не бе проумяла добре от какво тесто бе замесен Луи, помогнаха й новите му любовни авантюри, при това и не толкова тайни — с мадам дьо Ла Валиер, придворна на неговата снаха Анриет Стюарт. После дойде редът на мадам дьо Монтеспан, която дари Луи с цели седем деца. Тези непрекъснати изневери се разиграваха до такава степен публично, че народът вече наричаше Мария Тереза, мадам дьо Ла Валиер и мадам дьо Монтеспан „трите кралици“.
Кралят не познаваше задръжки: бе отдалечил от двора и няколкократно заплашвал със затвор горкия съпруг на мадам дьо Монтеспан, Луи дьо Гондрен, който се осмели да протестира, като облече траур и окичи с големи рога собствената си каляска. Междувременно кралят бе наредил да бъдат построени за любовницата му прекрасни дворци, с разкошни градини и фонтани. През 1674 г. мадам дьо Монтеспан остана почти без съпернички, след като Луиз дьо Ла Валиер се бе оттеглила в манастир. Новата фаворитка пътуваше с два впряга по шест коня, винаги следвани от каруца със запаси и свита от десетки прислужници. Расин, Боало и Ла Фонтен я възпяваха в стихове, а всички придворни считаха за голяма чест да бъдат приети в нейните покои, докато почитта към кралицата се ограничаваше до изискваното от етикета.
Звездата на мадам дьо Монтеспан обаче започна да залязва в мига, в който погледът на краля падна върху Мари Анжелик дьо Фонтанж, красива като ангел и тъпа като гъска. Мари Анжелик не се задоволи с това, че е надминала съперничките си. Тя се затрудняваше да схване ограниченията, които нейното положение й налагаше: настояваше да се появява публично до краля и не поздравяваше никого, дори кралицата, въпреки че някога бе част от свитата й.
Накрая владетелят попадна в мрежата на мадам дьо Ментенон, на която повери и законните си наследници, и множеството извънбрачни деца от трите си любовници. Но изпитанията за Мария Тереза не се изчерпваха с това. Всехристиянският крал всъщност предпочиташе незаконните си деца и ненавиждаше дофина, първородния син, роден от кралицата. Беше го оженил за грозната и тромава Мария Анна Виктория, дъщеря на баварския принц-електор. За Бога! Та хубавите бяха само за Негово Величество!
Тук Девизе замълча.
— А кралицата? — попитах, зашеметен от тази постоянна смяна на жени и обзет от нетърпение да науча реакцията на Мария Тереза.
— Понасяше всичко мълчаливо — отвърна мрачно музикантът. — Какви чувства бушуваха всъщност в душата й — това никой никога няма да разбере.
Прелюбодеянията, униженията, съчувствените подсмихвания на придворните и на народа: с времето Мария Тереза се бе научила да преглъща всичко с усмивка на уста. Кралят й изневеряваше? Тя ставаше все по-милосърдна и въздържана. Кралят показваше пред всички своите завоевания? Тя умножаваше молитвите си и набожността й нарастваше. Кралят ухажваше мадмоазел дьо Теобон или мадмоазел дьо Ла Мот, придворни дами на съпругата му? Мария Тереза раздаваше на всички усмивки, мъдри съвети, топли погледи.
