или иначе бях щастлив: можех да я виждам и дори да разговарям с нея, когато и колкото си исках, поне докато траеше карантината. Един неповторим случай за беден прислужник като мен; неоценими мигове, за които със сигурност щях да си спомням и да тъгувам до края на сивото си съществувание. Обещах си да я посетя отново, възможно най-скоро.
В стаята си намерих освежителна напитка, оставена ми от Кристофано. Обзет от любовното опиянение, изпразних до дъно чаша вино, сякаш беше най-чистия нектар на Ерос, и изядох хляба и сиренето, сякаш бяха амброзия, поета от ръцете на нежната Афродита.
Веднага, след като се подкрепих, и когато, за жалост, сладкото опиянение, което срещата с Клоридия бе оставила в душата ми изчезна, отново се върнах в мислите си към разговора с Девизе: не бях успял да изтръгна от него никакви подробности за смъртта на Главния интендант Фуке. Абат Мелани имаше право — Девизе и Дулчибени не биха проговорили лесно за тази загадъчна история. И все пак бях успял да не предизвикам подозрението на младия музикант. Даже напротив: с моите невинни въпроси и с неволното изцапване на партитурата, бях затвърдил незаличимия образ на един глуповат и несръчен прислужник.
Отидох да посетя моя господар, когото заварих в малко по-добро състояние. Там беше и Кристофано, който току-що го бе нахранил. Пелегрино започваше да говори доста ясно и като че ли разбираше достатъчно от това, което му се казваше. Разбира се, не бе в съвършено здраве и все още спеше през по- голямата част от деня, но според Кристофано, не рискувахме, ако кажехме, че след няколко дни щеше да се изправи на крака.
След като се задържах известно време при Пелегрино и лекаря, се върнах в стаята си и най-накрая си позволих сън, достоен за това название. Спах дълго и когато слязох в кухнята вече беше време за вечеря. Забързах се да сготвя за наемателите; за укрепване на стомаха приготвих корички от портокали, поръсени със захар. Продължих със селски бульон по милански с жълтъци и мускатово вино, в което киснат счукани семена от пиния, захар, канела на вкус (която пропуснах) и малко масло. Всичко се счуква в хаван, пресява се през сито и после се поставя в дълбок меден съд с вряща вода, докато се сгъсти. Гарнирах всичко с няколко бергамски круши.
Щом привърших обиколката, се върнах в кухнята и приготвих половин кана топла напитка от печено кафе. После се качих в куличката, на пръсти, за да не ме изненада Кристофано.
— Благодаря! — извика възторжено Клоридия в мига, в който отвори вратата.
— Направих го само за вас — осмелих се да й кажа, почервенявайки като домат.
— Обожавам кафето! — рече тя, затвори очи и вдъхна опиянена парата, която се разнасяше от каната из стаята.
— Там, откъдето идвате вие, в Холандия, много кафе ли се пие?
— Не. Но както си го направил ти, разредено и обилно, много ми харесва. Припомня ми майка ми.
— Радвам се. Но бях разбрал, че не я помните.
— Наистина е така — отговори тя припряно. — Искам да кажа не си спомням дори лицето й, а само уханието на кафе, което, както по-късно разбрах, е приготвяла великолепно.
— И тя ли е била италианка като баща ви?
— Не. Да не си дошъл, за да ме тормозиш с въпроси?
Клоридия помръкна — бях развалил всичко. Но после видях да търси очите ми и да ми дарява красива усмивка.
Покани ме любезно да седна, като ми показа едно столче.
Извади от един скрин две купички и сладкиш с анасон, после ми сипа кафе. Седна пред мен, на ръба на леглото, като започна да отпива на малки, скъпернически глътки.
Не ми идваше наум какво да кажа, за да запълня тишината. А не смеех да й задавам още въпроси. Впрочем Клоридия изглеждаше приятно унесена да топи парченца от сладкиша в топлото питие и да го отхапва, едновременно грациозно и лакомо. Разтопих се от нежност, докато я гледах, и усетих очите ми да се навлажняват, когато си представих, че заравям нос в косите й и докосвам с устни челото й.
Клоридия вдигна поглед:
— Вече от дни разговарям само с теб, а все още не знам нищо за твоя живот.
— Съвсем малко от него може да ви заинтригува, дона Клоридия.
— Не е вярно — например откъде си родом, на колко си години, как и кога си дошъл тук.
Описах накратко миналото ми на подхвърлено дете, обучението си, което дължах на възрастната монахиня и благосклонното отношение на синьор Пелегрино към мен.
— Значи си образован. Така и предполагах от твоите въпроси. Имал си късмет. Аз пък, когато загубих баща си на дванайсет години, трябваше да се оправям с малкото, на което беше успял да ме научи — каза тя, но усмивката не напусна лицето й.
— Значи сте научили италиански от баща си. И все пак го говорите прекрасно.
— Не, не съм го научила само от него. Когато останах сама, живеехме в Рим. После други италиански търговци ме заведоха обратно в Холандия.
— Трябва да е било доста тъжно.
— Затова сега съм тук. Плаках години в Амстердам, спомняйки си колко бях щастлива в Рим. Междувременно четях и учех сама, в малкото време, което ми оставаше между…
Нямаше нужда да завършва изречението. Със сигурност имаше предвид страданията, които животът отрежда на сираците и които бяха повели Клоридия по пътя на отвратителната продажност.
— Така обаче успях да си платя свободата — продължи тя, сякаш бе отгатнала моята мисъл — и можех най-накрая да следвам житейския път, който се крие в моите числа…
— Вашите числа?
— Ами да, ти не познаваш нумерологията — каза Клоридия мило и ме накара да изпитам неудобство. — Добре тогава — започна тя, — трябва да знаеш, че числата на нашата рождена дата, а също и тези на останалите важни дати от нашия живот, съдържат в себе си тайните на цялото ни съществувание. Гръцкият философ Питагор казвал, че посредством числата може да се обясни всичко.
— И числата на вашия живот ви доведоха тук, в Рим? — попитах, без да вярвам кой знае колко.
— Не само това: аз и Рим сме едно и също. Съдбите ни зависят една от друга.
— Но как е възможно това? — попитах удивено.
— Числата говорят ясно. Аз съм родена на 1-ви април 1664. Докато рожденият ден на Рим…
— Как — и един град ли може да празнува рожден ден?
— Но разбира се. Не знаеш ли историята за Ромул и Рем, за вълчицата и за полета на птиците, и за това как е бил основан градът?
— Естествено, че я знам.
— Е, добре, Рим е бил основан в един определен ден — 21 април, 753-та година преди Христа. И двете рождени дати, тази на Рим и моята, дават еднакъв сбор на цифрите. Обаче само в случай, че се изпишат правилно, както се прави в нумерологията, като започнем броенето на месеците от март, месец на пролетта и следователно на началото на новия живот. Така всъщност са правели древните римляни и така се прави и днес в астрологическия календар, който започва именно с Овена.
Разбрах, че бяхме започнали да се движим по доста хлъзгава повърхност, където границата, която ни разделяше от ереста и магьосничеството, ставаше едва забележима.
— Април, значи, е вторият месец от годината — продължи Клоридия, като взе хартия и мастило — и двете дати трябва да се напишат така: 1/2/1664 и 21/2/753. Ако събереш двете групи числа, имаш първо 1 + 2 + 1 + 6 + 6 + 4 = 20. И после: 2 + 1 + 2 + 7 + 5 + 3 = 20. Разбираш ли? Същата цифра.
Вгледах се в тези числа, нахвърляни набързо върху листа и замълчах. Съвпадението всъщност бе доста изненадващо.
— Не само това — настоя Клоридия, след като потопи перото в мастилницата и започна отново да прави сметки. — Като събера ден, месец и година, а не цифра по цифра, имам 21 + 2 + 753 = 776. Ако събера цифрите на резултата, 7 + 7 + 6, получавам още веднъж 20. Но също, събирайки 1 + 2 + 1664 излиза 1667, чиито цифри също ни дават 20. А знаеш ли какво означава числото 20? Това е Съдът — Голямата аркана на картите таро, която носи числото 20 и означава поправяне на понесените несправедливости и справедлива преценка от страна на потомците.
Наистина беше умна моята Клоридия. И то дотолкова, че не бях разбрал нищо от нейните гадателски сметки, нито защо им се посвещаваше с такава страст. Но малко по малко недоверието ми бе сломено от
