нейната виртуозност. Бях възхитен: у нея даровете на Венера се съревноваваха с мъдростта на Минерва.
— Значи сте дошли в Рим, за да поправите някоя понесена несправедливост? — попитах.
— Не ме прекъсвай — отвърна рязко тя. — Науката на числата казва, че поправянето на несправедливостите един ден ще накара идните поколения да променят собствената си преценка. Но не ме питай какво точно значи това, защото дори и аз все още нямам точно обяснение.
— Било ли е написано в числата, че ще дойдете в странноприемницата „При оръженосеца“? — попитах, пленен от надеждата, че срещата ми с Клоридия е била предначертана.
— Не, не в числата. Когато пристигнах в Рим, избрах тази странноприемница, следвайки
Жестът й ми се стори непристоен. Замълчах оскърбено.
— Но за това ще си говорим някой друг път, ако ти се иска — завърши тя с усмивка, която ми се стори лукава.
Разделих се с нея, и тръгнах бързо да обиколя стаите, за да събера паниците, в които бях сервирал вечерята. Какво искаше да каже Клоридия с този срамен жест? Може би това беше безсрамна покана или, още по-лошо, типичен жест на уличница? Не бях толкова глупав: знаех добре, че в скромното ми положение беше нелепо да очаквам тя да гледа на мен като на нещо повече от нещастен слуга. Но, в крайна сметка, не беше ли разбрала, че не притежавам и пукната пара? Може би се надяваше; че заради нея щях да отмъкна пари от господаря си? Прогоних ужасен тази мисъл. Клоридия бе намекнала за някаква понесена несправедливост, свързана със завръщането й в Рим. Не, не можеше да е говорила за продажност в толкова тежък за нея момент. Сигурно я бях разбрал неправилно.
Приятно ми бе да видя наемателите на странноприемницата така видимо задоволени от яденето. Когато почуках на вратата му, Помпео Дулчибени все още преглъщаше бульона, вече изстинал и мляскаше с наслада.
— Седни, драги. Извини ме, но апетитът ми днес дойде със закъснение.
Подчиних се и зачаках мълчаливо да привърши с гозбата. До като погледът ми блуждаеше между предметите, разхвърляни върху скрина близо до столчето, очите ми спряха на три томчета с яркочервена подвързия със златни арабески. Бяха много красиви, помислих си, но къде ли вече ги бях виждал?
Забелязах, че Дулчибени ме наблюдава с любопитство — беше свършил с бульона и ми подаваше паницата. Събрах всичко с възможно най-невинната усмивка и излязох със сведени очи.
Едва изскочил от стаята, вместо да сляза в кухнята, затичах към втория етаж. Когато почуках задъхан на вратата на Ато, ръцете ми все още бяха заети.
— Помпео Дулчибени? — възкликна недоумяващ абатът, докато привършвах разказа си.
Предния ден се бях отправил в стаята на Дулчибени, за да го масажирам, и по време на масажа, му се прищя да смръкне малко тютюн. Затова бе отворил шкафа, търсейки красивата си табакера от черешово дърво, и с интарзии бе извадил от него няколко книжки в доста красива подвързия, в яркочервена кожа и златни арабески. Е, добре, в библиотеката на Тиракорда бях имал възможността да забележа подобни книги — ставаше дума за едно издание на произведенията на Гален в седем тома, от които обаче липсваха три. А именно три бяха томовете, които току-що бях видял в стаята на Дулчибени. На гръбчетата им пишеше
— Разбира се — започна да разсъждава абатът, — остава възможността Дулчибени и Тиракорда да са се видели за последен път преди началото на карантината. Тогава може би, Тиракорда е заел тези книги на Дулчибени.
И все пак, възрази той сам на себе си, ние двамата бяхме свидетели как личният лекар на папата бе приел посред нощ гост в дома си — доста любопитен час за посещения! Не само това: двамата се бяха уговорили да се видят на следващия ден в същия час. Значи загадъчният гост на Тиракорда скиташе из града горе-долу в същите часове, в които и ние двамата можехме да излизаме незабелязано от „Оръженосеца“. Следователно гостенинът трябваше да е именно Дулчибени.
— Че откъде ще се познават Дулчибени и Тиракорда?
— Задаваш този въпрос — отговори Ато, — защото не знаеш един факт: Тиракорда е от Фермо.
— Както и Дулчибени!
— Даже ще ти кажа още нещо: Дулчибени е родом от Фермо, а доколкото си спомням, Тиракорда също е оттам.
— Значи са съграждани!
— Точно така. Рим винаги е давал подслон на славни лечители, произлизащи именно от този стар и благороден град: Например Ромоло Специоли, личният лекар на Кристина Шведска,
— Но Тиракорда живее само на няколко крачки от „Оръженосеца“ — възразих аз — и със сигурност знае, че се намираме под карантина. Не се ли притеснява, че може да се зарази от Дулчибени?
— Очевидно не. Може би Дулчибени му е казал, че Кристофано не вярва в странноприемницата да има чума, и е премълчал за болестта на Бедфорд и за странния инцидент, случил се с твоя господар.
— Тогава Помпео Дулчибени е крадецът на ключовете на моя господар. Точно той, толкова принципен!
— Никога не съди по външните белези. Най-вероятно е бил осведомен за изхода към подземията от Пелегрино.
— А пък аз нищо не съм забелязал. Невероятно е…
Запя иронично абатът, заставайки в смешна поза.
— Ела на себе си, момче. Помни — тайните съществуват, за да бъдат продавани. Първоначално Пелегрино трябва да е отворил тайния пасаж срещу заплащане. После обаче, в началото на карантината, твоят господар излезе от строя. Ето защо на Дулчибени се е наложило да отмъкне връзката, за да си направи копие от ключа за стаичката при някой занаятчия на улицата на Ключарите — улицата, където печатарствува Комарек, както казва Угонио.
— А какво общо има Комарек?
— Абсолютно нищо, обясних ти го вече, не си ли спомняш? Чисто съвпадение, което ни отклони от правия път.
— А, да — отвърнах, притеснен, че вече няма да успявам да държа сметка за бъркотията от открития, опровержения, хрумвания и лъжливи следи, които следваха една след друга през последните дни. — Но защо Пелегрино не е дал копие от ключа на Дулчибени?
— Защото може би твоят господар, както казах, настоява да му се заплаща всеки път, когато някой клиент иска да си служи с подземията. Затова не предоставя никакви ключове.
— А защо тогава Стилоне Приазо притежава дубликат?
— Не забравяй, че за последен път той е отсядал в странноприемницата по времето на синьора Луиджа — сигурно го е измолил или откраднал от нея, лека й пръст.
