— Не си обяснявам обаче защо Дулчибени трябва да е откраднал моите перлички, при положение, че изобщо не изглежда беден — отбелязах аз.
— А аз имам един още по-труден въпрос: ако той е загадъчният крадец, когото толкова се изтощихме да преследваме, как така всеки път е успявал да бъде сто пъти по-бърз от нас и да прикрие следите си?
— Може би познава галериите по-добре от нас. Все пак, сега, като се замисля, той не би могъл да върви толкова пъргаво — само преди два дни се оплакваше от ишиас. И Кристофано му каза, че болката ще отмине чак след няколко дни.
— Още по-сериозна причина. Да добавим и факта, че Дулчибени вече не е младеж, с доста тежко телосложение е, и ако говори малко по-дълго, започва да се задъхва — как, по дяволите, успява всяка нощ да се изкачва нагоре по въжето, чак до отвора? — заключи заядливо Ато. Той самият се потеше и пъшкаше всеки път, когато трябваше да ползва въжето.
След това разказах на Ато онова, което съвсем скоро бях научил за Помпео Дулчибени. Споделих с него, че по думите на отец Робледа, застаряващият благородник от Фермо принадлежеше към сектата на янсенистите. Съобщих на Ато и строгата оценка на Дулчибени по адрес на шпионската дейност на йезуитите и за неговата разпалена реч срещу браковете между хора с обща кръв, които от векове бяха нещо обичайно във властническите фамилии на Европа. Благородникът от Фермо, подчертах аз, бе така скандализиран от тази практика, и до такава степен се бе разгорещил, че беше пожелал — в един въображаем разговор с някаква жена пред огледалото — победата на турците при Виена: така, бе заявил той сам пред себе си, на европейските тронове щял да се осигури приток на свежа и неопетнена кръв.
— Една реч, pardon, излияние на истински янсенист. Поне донякъде — отбеляза абат Мелани, сбръчквайки замислено челото си. — Да, защото да бленуваш турското нашествие в Европа, и то само за да бъдат свалени Бурбоните и Хабсбургите, ми се струва прекалено даже за най-фанатичния последовател на Янсений.
Каквото и да бе положението, заключи Ато, моето откритие ни задължаваше да се завърнем отново в дома на Тиракорда. Както бяхме научили миналата нощ, Дулчибени също щеше да се върне там.
Шеста нощ
16 срещу 17 септември 1683
Изчакахме, както обикновено, момента, в които всички наематели, включително Кристофано, окончателно се бяха оттеглили по стаите си, и се спуснахме в кладенеца, който извеждаше в меандрите, разположени под странноприемницата.
Преминахме без неочаквани препятствия разстоянието до мястото на срещата с Угонио и Чаконио, в подземията на площад „Навона“. Когато обаче отново се събрахме с корписантарите, Ато Мелани трябваше да преодолее някои искания и бе въвлечен в един оживен спор.
Поради авантюрите, в които ги бяхме въвлекли, двете странни същества, се оплакваха, че не са имали възможност да се посветят свободно на своята дейност. Освен това по техните думи, самият аз бях нанесъл поражения на някои скъпоценни кости, които грижливо били натрупани, а впоследствие те бяха рухнали върху мен при нашата първа среща. Аргументът не беше кой знае колко убедителен, но Чаконио бе започнал безсрамно да развява под носа на абат Мелани един огромен кокал, който, с все още останало по него месо, вонеше ужасяващо. Корписантарят настояваше, че се е повредил вследствие на инцидента. Само и само, за да не вижда повече този гнусен и вонящ остатък, Ато предпочете да отстъпи.
— Добре, съгласен съм. Но не искам да чувам нищо повече за вашите проблеми.
Извади от джоба си шепа монети и ги подаде на Чаконио. Корписантарят светкавично грабна парите с кривите си пръсти, като че ли искаше да откъсне ръката на абат Мелани.
— Не мога да ги понасям тези двамата — измърмори под носа си абатът, докато разтриваше дланта си с израз на погнуса.
— Гфъррррлъбх, гфъррррлъбх, гфъррррлъбх… — започна да мърмори полугласно Чаконио, като си прехвърляше монетите от ръка в ръка.
— Тотализира стойностноста на паричието — каза ми на ухото Угонио с уродлива и двулична усмивка. — Скръндзарин е.
— Гфъррррлъбх — заключи доволно Чаконио, пускайки парите в една мърлява и мазна торба, където те паднаха, като издрънчаха върху купчина монети, очевидно доста солидна.
— В крайна сметка двете чудовища са ни от полза — каза ми по-късно абат Мелани, докато Угонио и Чаконио потъваха в тъмнината. — Това гадно нещо, което Чаконио завря под носа ми, всъщност беше изхвърлено от някой месар, реликви — друг път. Но понякога е по-добре да не затягаш прекалено въжето и да платиш; в противен случай ще ги направим наши врагове. Не забравяй: в Рим винаги трябва да се побеждава, но никога да не се злоупотребява с победата. Този свещен град почита могъщите, но се наслаждава на тяхното падение.
След като си прибраха заплащането, корписантарите бяха връчили на Ато това, което ни трябваше — копието от ключа, с който се отваряше вратата между конюшнята на Тиракорда и кухнята. Когато вече се качихме през отвора в малката конюшня на лекаря, влязохме без усилия в къщата. Късният час подсказваше, че единствено старият лекар е все още на крак, в очакване на своя гост.
Преминахме през кухнята, влязохме в стаята със старото легло с балдахин и после във преддверието на къщата. Напредвахме в мрака, като се ориентирахме само благодарение на паметта и на слабата лунна светлина. Започнахме да се изкачваме по спираловидната стълба; тук ни посреща благодатната светлина на големите свещи, които предната вечер на Ато се бе наложило да угаси, за да подсигури пътя за отстъпление. Подминахме първата стаичка на средата на стълбите, където бяха изложени красивите предмети, на които се възхищавахме по време на последното разследване. После стигнахме до първия етаж, който, както предишната нощ, тънеше в мрак. Този път обаче вратата към етажа бе отворена. Тишина владееше навсякъде. С абата си разменихме съучастнически поглед: сега вече щяхме да престъпим този съдбовен праг. Почувствах се изпълнен от необичаен и безумен прилив на смелост. Предишната нощ всичко беше минало добре, помислих си аз, можехме да се справим и този път.
Внезапно трикратен грохот откъм преддверието на приземния етаж, накара сърцата ни да подскочат. Някой бе почукал на входната врата Веднага побягнахме по стълбите между първия и втория етаж, към другата стаичка, в която се помещаваше библиотеката.
Над нас се чу глъчка и после, отдолу, шум на далечни стъпки. Отново се намирахме между два огъня. Ато се канеше отново да духне свещника (нещо, което този път щеше да предизвика подозрението на стопаните на къщата), когато до ушите ни достигна ясно гласът на Тиракорда.
— Ще ида аз, Парализа, ще ида аз.
Чухме го да слиза по стълбите, да преминава през преддверието, да отваря вратата и да издава възглас на приятна изненада. Посетителят влезе, без да каже и дума.
— Да влезеш тук ням — каза игриво Тиракорда, докато затваряше входната врата — четири цифри.
— Извинете, Джовани, тази вечер не съм в настроение. Някой трябва да ме е проследил и този път предпочетох да използвам един друг пасаж.
Ато и аз, прилепени като два охлюва на стената на стълбите, задържахме дъх. Макар и кратък, диалогът ни бе достатъчен за да разпознаем без всякакво съмнение гласа на Помпео Дулчибени.
Тиракорда поведе госта си към първия етаж. Чухме как двамата се отдалечиха и после отвориха някаква врата. Щом останахме пак сами, слязохме от нашето скривалище и на свой ред излязохме в голямото преддверие на първия етаж. Исках и да питам за хиляди неща, но мълчанието беше единствената надежда за спасение.
Влязохме в една просторна стая, където, в полумрака, успях да забележа две легла с балдахин и някакви други мебели. Едва доловим поради разстоянието, до нас долиташе разговорът между Тиракорда и Дулчибени. Като по чудо успях да не се спъна в една ракла. Но когато зениците ми привикнаха с тъмнината,
