подреждане на последните събития. Изложих накратко всичко, което бяхме узнали.
Помпео Дулчибени бе посещавал неведнъж дома на Джовани Тиракорда, лекар на папата и негов земляк от Фермо, за да обсъжда разни загадъчни неща, в чийто смисъл не бяхме успели да проникнем. Тиракорда беше задавал объркани въпроси за братя и сестри, стопанства, четири числа и бе употребявал други неразбираеми изрази.
Освен това Тиракорда се грижеше за някакъв пациент, който изглежда му създаваше известни притеснения, когото обаче той се надяваше да може да възвърне съвсем скоро към добро здраве.
Големи новости бяхме узнали за Помпео Дулчибени: той имаше (или, по неговите думи, бе имал) дъщеря на име Мария. Майката била робиня, чиито следи той много скоро беше изгубил — жената е била продадена.
Момиченцето на Помпео Дулчибени е било отвлечено, по неговите думи, от някой си Хюигенс, дясна ръка на някакъв човек на име Ферони (име, което всъщност ми звучеше познато), който изглежда му е помагал в това начинание. Дулчибени не бе успял да се противопостави на отвличането и смяташе, че девойката вече е мъртва.
— Значи, много е възможно — отбелязах със съчувствие — жената, с която Дулчибени си въобразяваше, че общува по време на излиянията си, бедничкият, да е изгубената му дъщеря.
Но абатът вече не ме слушаше.
— Франческо Ферони — измърмори той. — Познавам го по име: забогатял е от търговията с роби за испанските колонии на Новия свят, а после се е върнал във Флоренция на служба при Великия херцог Козимо.
— Значи търговец на негри.
— Да, изглежда не е човек с много скрупули — във Флоренция се разказват много лоши неща за него. Сега си спомням, именно за него и за оня Хюигенс се носеше една доста смехотворна историйка — каза Ато с тънка усмивка. — Ферони се бе вманиачил да се сроди с някой флорентински благородник, а пък неговата щерка и наследница буквално се беше поболяла от любов по този Хюигенс. Проблемът беше в това, че Хюигенс бе довереният човек на Ферони и сключваше за негова сметка всички най-важни и деликатни сделки.
— Какво се случи? Ферони го изгонил?
— Какво ти изгонил! Старият търговец не искаше и не можеше да се лиши от него. Така Хюигенс продължи да работи във фамилното предприятие, докато Ферони се мъчел всячески да задоволи, благодарение на собствената си власт, всеки каприз на своя млад помощник — за да го отдалечи от дъщеря си, му осигуряваше всяка жена, която онзи пожелаеше. Даже и най-скъпите.
— И как свърши всичко?
— Не знам, това не ни интересува. Но предполагам, че горката дъщеричка на Дулчибени е попаднала някак пред очите на Хюигенс и Ферони — въздъхна Ато.
Дулчибени, продължи той после, и това беше най-забележителното разкритие, в миналото е бил търговец на служба при Одескалки — фамилията на папата.
— А сега минавай към въпросите — каза Мелани, като отгатна, че ме измъчва дълга поредица от питания.
— Преди всичко — казах, докато слизахме към галерия
— Има различни възможности — отговори Ато. — Дулчибени каза „търговец“. Но терминът може би не е точен: един търговец работи за себе си, докато той е имал господар. Ето защо за семейство Одескалки той може да е работил като секретар, счетоводител, ковчежник или снабдител. Може би е извършвал пътувания за тяхна сметка — цели десетилетия тази фамилия купува и продава зърно и тъкани из цяла Европа.
— Отец Робледа ми каза, че дават назаем пари под лихва.
— Говорил си за това с Робледа? Хубаво, момче; ами да, така си е, впоследствие се оттеглиха от търговията и се посветиха най-вече на лихвите. Накрая узнах, че са вложили почти всичко в закупуване на публични длъжности и ценни книжа.
— Синьор Ато, кой ли е пациентът, за когото говореше Тиракорда?
— Това е най-лесният въпрос. Помисли: пациент, чиято болест трябва да остане в тайна, а пък Тиракорда е папски лекар.
— Пресвети небеса, трябва да е… — осмелих се да предположа, преглъщайки, — Нашият Господар Инокентий XI.
— Мисля, че е точно така. Все пак останах изненадан: когато понтифексът се разболее, новината се пръсва със скоростта на мълния. А пък Тиракорда иска да я държи в тайна. Очевидно във Ватикана се страхуват, че моментът е прекалено деликатен: още не се знае кой ще победи при Виена. С един болнав папа има опасност от недоволства и размирици в Рим; в чужбина съществува риск това да повдигне духа на Турците и да се обезкуражат християнските съюзници. Неприятното е, както каза Тиракорда, че папата не оздравява, така че скоро ще трябва да се смени лечението. Ето защо вестта не трябва да излиза наяве.
— На своя приятел обаче Тиракорда се е доверил — отбелязах аз.
— Явно знае, че Дулчибени може да си държи устата затворена. А и Дулчибени, също като нас, е затворник в една странноприемница, в режим на карантина — определено няма много сгодни случаи да съобщи на някого тайната. Но по-интересното е друго.
— А именно?
— Дулчибени е пътувал с Фуке. Сега посещава лекаря на папата и обсъжда с него загадъчни неща — стопанства, братя, четири числа… Бих дал едното си око, за да разбера за какво говореха.
Докато се връщахме „При оръженосеца“, заварихме корписантарите в техния архив между руините под площад „Навона“.
Забелязах, че двамата отново бяха построили гнусната си купчина от кости, която сега изглеждаше даже по-висока и заплашителна. Корписантарите не поздравиха по никакъв начин нашето пристигане: бяха заети в оживен разговор и изглежда си оспорваха правото на притежание върху някакъв предмет. Победителят бе Чаконио, който с груб жест отскубна нещо от ръцете на Угонио и го подаде, с угодническа усмивка, на Ато Мелани. Бяха парченца от сухи листа.
— И какво е това? — каза Ато — да не мислиш, че мога да ти плащам за всички глупости, които искаш да ми пробуташ?
— Странничав листопадник — каза Угонио. — За да бъде повеч лекар, отколкото влекач, Чаконио го е настъргувал от наоколно на мишкоплъховиците усмъртвени кръвоизпускащи.
— Някакво странно растение близо до умрелите плъхове… любопитно — коментира Ато.
— Чаконио казва, че понамирисва по наркомантическо начиноподобие — продължи Угонио — растение е възбуждателно, любопопитно, странноефектно. В общилинейност: за да излезе по-добро деятел отколко лошодеятел, ви я повдава, кат между туй временно, изпълноправейки задължението, науголемява се тъй на покръстения радосността.
Ато Мелани взе едно от листата; докато го доближаваше до светлината на светилника, за да го разгледа, аз внезапно се сетих нещо.
— Сега, като се замисля, синьор Ато, си спомням, че в подземията и аз съм виждал сухи листа.
— Хубава работа — коментира той развеселено — тук, долу, е пълно с листа. Как е възможно? Под земята не растат дървета.
Обясних му, че докато преследвахме Стилоне Приазо в прохода, бях настъпил някакво сухо листо, та се страхувах да не би Стилоне да е чул.
— Какъв си глупчо, трябваше да ми го кажеш. В ситуации като нашата, нищо не бива да се пренебрегва.
Взех един от крехките, ронливи растителни израстъци и обещах да поправя невниманието си. Тъй като не бях в състояние да помогна на Ато да разгадае стопанствата, братята и четирите числа, за които бяха приказвали Тиракорда и Дулчибени в техния неразбираем разговор, поне щях да се опитам да науча от
