внезапно забелязах с ужас две студени и смръщени лица, които сякаш чакаха неподвижни в мълчалива засада сред мрака на залата.
Вледенен от страх, имах нужда от няколко секунди, за да разбера, че това бяха два бюста, единият от бронз, а другият от мрамор, положени върху два постамента на нивото на моя ръст. Встрани от тях се виждаха една статуя на Херкулес от гипс и един гладиатор.
След като свихме наляво, преминахме в преддверието, край чиито стени бе наредена дълга редица от столове, а оттук — в едно второ преддверие, по-широко и също потънало в мрак. От една съседна зала идваха гласовете на Тиракорда и на неговия съгражданин.
Много предпазливо се приближихме до процепа между вратата, която бе само притворена, и рамката й. Пронизвани от тънкото острие на светлината, която се процеждаше през пролуката, присъствахме на един странен разговор.
— Да влезеш тук ням; четири цифри — повтори Тиракорда същите думи, с които посрещнал своя гост на входната врата.
— Четири цифри, четири цифри… — повтори Дулчибени.
— Така е: помислете си спокойно, нали сте дошли за това?
Лекарят се изправи и, тътрейки се, излезе от полезрението ни, отивайки наляво. Дулчибени остана седнал гърбом към нас.
Помещението беше осветено от две огромни позлатени восъчни свещи, сложени върху масата, край която бяха седнали двамата. Великолепието на мебелировката, каквото никога преди не бях виждал, отново ме удиви и възхити. До свещите бе поставена посребрена кошничка с восъчни плодове; обстановката се допълваше още от два големи свещника — първия върху една дъбова масичка, а другия — върху писалище от абаносово дърво, с украса от позлатена мед. Стените бяха покрити с богато драпирана алена дамаска; навсякъде се виждаха красиви картини с разнообразни и очарователни сцени: видях картини със селца, животни, цветя и хора; една Богородица, една Пиета, едно Благовещение и един свети Себастиан.
Но над залата господстваше, закачен по средата на по-дългата стена и точно пред очите ни, един внушителен портрет на Нашия Господар Инокентий XI, в дебела позлатена рамка с арабески, с вградени кристални листа и гирлянди. Под него, на един постамент, зърнах осмоъгълна мощехранителница от позлатен и посребрен бронз, за която предположих, че е пълна с множество свещени реликви. По-наляво забелязах легло и столче, покрито с червен брокат. Последният детайл ми се стори показателен — по всяка вероятност се намирахме в кабинета на Тиракорда, където той приемаше пациентите си.
Чухме лекаря да се връща в средата на залата, след като отвори и затвори някаква врата.
— Какъв съм глупак, сложил съм го на друго място.
Върна се надясно по протежението на стената, на която бе закачен впечатляващият портрет на Негово светейшество. За наша изненада, в насрещната стена се отвори друга врата — бяха две невидими крила, облицовани със същата алена дамаска. Тайната врата водеше към една тъмна стаичка, в която се съхраняваха инструментите на занаята му. Успях да различа пинсети, ножички и ножове, съдове за целебни билки, няколко книги и купища с листа; на последните може би бяха записани диагнозите от лекарските консултации.
— Там вътре ли си са?
— Тук са, тук са и са добре — каза Тиракорда, докато се ровеше из дупката, — но аз търся две-три прекрасни нещица, които си бях отбелязал за нас двамата. А, ето.
Излезе от тъмната стаичка, развявайки победоносно един полуизмачкан къс хартия, затвори тайната врата и седна, като побърза да подхване четенето.
— Слушайте тук: един баща има седем дъщери…
Точно в този миг, изпълвайки ме с изумление, Ато Мелани светкавично поднесе ръце до устата си. Стисна очи, застана на пръсти и изду бузи. После се сви отчаяно в корема, заврял лице почти под мишницата си, запушвайки устата си с две ръце. Обзе ме паника — не разбирах дали го бе обзела болка, радост или гняв.
Тревожният му поглед и изразът на безпомощност, с които ме погледна, ме накараха да разбера, че Ато щеше да кихне.
Вече имах повод да си припомня как абат Мелани страдаше през тези дни от кратки, но неудържими пристъпи на кихавица. Доколкото си спомням този бе един от редките случаи, в който той успя за щастие да удържи шумния изблик. За момент се уплаших, че ще загуби равновесие и ще рухне върху полуотворената врата. По чудо успя да се подпре на стената, и опасността бе избегната.
Така обаче, макар и за няколко мига, бяхме престанали да подслушваме Тиракорда и Дулчибени. Първият диалог, който успях да доловя, беше неразбираем, както и предишните.
— Четиринайсет? — казваше Дулчибени с отегчен глас.
— Осем! И знаете ли защо? Един брат е брат на всичките. Ха-ха-ха ха! Ха-ха-хаааа!
Тиракорда бе обзет от астматичен, безспирен смях, към който обаче неговият гост не се присъедини. Щом лекарят се успокои, Дулчибени опита да смени темата.
— И така, как ви се стори днес?
— Ех, горе-долу. Ако не престане да се самоизмъчва, няма да имаме никакво подобрение, и той го знае. Може би трябва да се откажем от пиявиците и да се намесим по друг начин — каза Тиракорда, като подсмърчаше и попиваше с една кърпичка сълзите от смеха преди малко.
— Наистина ли? Аз мислех…
— И аз също щях да продължа с обичайните практики — отвърна лекарят, като посочи тайната врата зад гърба си, — но сега вече не съм така убеден…
— Разрешете ми да кажа, Джовани — прекъсна го Дулчибени, — макар и да не съм посветен във вашето изкуство: на всеки лек трябва да се даде нужното време, за да подейства.
— Знам, знам, ще видим как ще се развие… — отговори другият с разсеян тон, — за жалост монсиньор Сантучи е доста зле и не може да се грижи за пациента, както в онези хубави времена. Предложи ми да го заместя, но съм прекалено стар. За късмет има хора, които един ден ще могат да заемат нашето място. Като младия Ланчизи, затова направих и ще правя всичко възможно, за да му помогна.
— И той е от Фермо, струва ми се?
— Не, роден е тук, в Рим. Но аз, тъй да се каже, го осинових: първо беше ученик в нашия колеж, а после го направих свой асистент в Архилечебницата „Санто Спирито ин Сасия“.
— Значи ще смените лечението?
— Ще видим, ще видим, може би малко селски въздух ще бъде достатъчен, за да донесе подобрение. Между впрочем — каза той, започвайки отново да чете омачкания лист — в едно стопанство…
— Джовани, чуйте ме — прекъсна го Дулчибени изнервено. — Добре знаете колко са ми приятни нашите срещи, но…
— Пак ли сте сънували дъщеря си? — каза другият притеснено. — Вината не е ваша, казах ви го хиляда пъти.
— Но не, не е това. По-скоро…
— Разбрах: отново сте притеснен заради карантината. Вече ви казах: това е глупост. Ако нещата са така, както ми ги описахте, няма опасност нито от зараза, още по-малко пък да бъдете затворени в някой лазарет. Има пълно право вашият, как се казва… Кристоджено.
— Кристофано, казва се Кристофано. Но става дума за друго: мисля, че са ме следили, докато идвах при вас, през галериите.
— А, да, това е сигурно, приятелю мой! Преследвал ви е някой хубав речен плъх, ха-ха-хааа! Впрочем оня ден намерих един в конюшнята. Беше ей толкова голям — каза Тиракорда, като раздалечи, колкото можеше, късите си, дебели ръце.
Дулчибени замълча и, макар да не успявахме да видим лицето му, имах чувството, че започва да губи търпение.
— Знам, знам — каза тогава Тиракорда — онази история все още мъчи мислите ви. И все пак не разбирам защо се измъчвате толкова, след всичките тези години. Нима вината е ваша? Не, и при все това вярвате, че е така и мислите: ах, само ако бях служил на друг господар! Ах, да бях художник, виночерпец, поет, железар или коняр! Всичко друго, но не и търговец.
— Признавам, понякога си го казвам — потвърди Дулчибени.
