Печатът

какво растение бяха тези сухи листа: така може би щяхме да успеем да стигнем да оня, които ги бе разпръснал в подземните проходи.

* * *

Оставихме корписантарите, заети със своите кости. По време на обратния път към странноприемницата ми дойде наум, че все още не бях съобщил на абат Мелани за разговора, проведен с Девизе. Във вихъра на скорошните разкрития бях забравил за това, а тъй или иначе не бях успял да узная нищо кой знае колко важно от музиканта. Така че разказах на Ато за срещата. Разбира се, не споменах, че за да спечеля доверието на китариста, ми се бе наложило да оклеветя честта на абата.

— Нищо кой знае колко важно, така ли казваш? — възкликна той без да ме остави да довърша. — Казваш ми, че кралица Мария Тереза е била близка с прочутия Франческо Корбета и с Девизе, и наричаш това „нищо кой знае колко важно“?

Реакцията на Ато Мелани ме свари неподготвен: абатът беше почти изпаднал в пристъп на паника. Докато разказвах, напредвахме на пресекулки: той внезапно спираше, потъркваше очи и ме молеше да повторя, после тръгваше отново, потънал в мълчание, после пак спираше, замислен и угрижен. Накрая ме накара да повторя всичко отначало.

Тогава му казах още веднъж, че докато се бях запътил към стаята на Девизе, за да го масажирам, бях чул онова рондо, което той така често свиреше и което така се бе понравило и на останалите наематели на „Оръженосеца“ преди карантината. Бях го попитал дали не е той авторът, а в отговор той каза, че неговият учител, някой си Корбета, бил научил мелодията на това рондо по време на едно от честите си пътувания. Корбета я обработил и я бе представил като дар на кралицата; тя впоследствие беше връчила музикалната интаволатура на Девизе, който на свой ред я бе пипнал тук-там. В общи линии, не се знаеше точно чия е музиката, но пък поне беше ясно през чии ръце е минала.

— А ти знаеш ли кой беше Корбета? — попита ме абатът, присвил очи, които се бяха превърнали в два процепа, натъртвайки на всяка сричка.

Италианецът Франческо Корбета, обясни ми той, бил най-великият сред всички китаристи. Мазарини го повикал във Франция, за да преподава музика на младия Луи XIV, който обожавал звука на китарата. Неговата слава скоро нараснала, кралят на Англия Чарлз II (и той страстен почитател на китарата) го бе взел със себе си в Лондон, издействал му изгоден брак и го направил пер на Англия. Но освен изключително талантлив музикант, Корбета бил още нещо, което не било известно никому — невероятно способен специалист по шифри и кодове.

— Пишел е шифрирани писма?

— Нещо още по-добро: композираше шифрирана музика, в която бяха скрити тайни послания.

Корбета бил изключителна личност — чаровен, интригуващ, страстен картоиграч, през по-голямата част от живота си пътувал между Мантуа, Венеция, Болоня, Брюксел, Испания и Холандия, и нерядко бил въвличан в различни скандали. Починал бе едва преди две години, на шейсетгодишна възраст.

— Може би и той също не е презирал занаята на… съветник, освен този на музикант?

— Да, всъщност бих казал, че играеше значителна роля в политическите дела на страните, които изредих — каза Ато Мелани, добавяйки, че Корбета трябва да е бил заплетен в някоя шпионска афера.

— И затова си е служил с интаволатурите за китара?

— Да, но определено откритието не беше негово. В Англия още прословутият Джон Доуланд, лютнист на кралица Елизабет, пишеше своята музика по такъв начин, че посредством нея господарите му можеха да изпращат поверителни сведения.

Ато Мелани се потруди не малко, за да ме убеди, че музикалният нотопис може да съдържа в себе си значения, напълно чужди на изкуството на звуковете. Оказа се, че открай време е било така: било кралските особи, било самата папска държава от векове наред прибягвали до музикалната криптография. И темата беше добре позната на всички познавачи на музиката: всеизвестен е примерът, каза той, с Defurtivis litterarum nods132. В този трактат Дела Порта илюстрирал голям брой системи, с които в музикалната писменост можело да се скрият съобщения от всякакъв род и дължина. Благодарение на един подходящ ключ, например, всяка буква от азбуката можела да се свърже с определен музикален знак. Последователността на нотите, отбелязана на петолинието, по този начин щяла да осигури на онзи, който притежава ключа, завършени думи и изречения.

— Така обаче се създава проблемът на saltus indecentes133, тоест на дисонансите и на неприятните енхармонии, който още на пръв поглед могат да усъмнят някой случаен читател на музиката. Ето защо има хора, които са изобретили по-фини системи.

— Кои например?

— Именно нашият Кирхер, например в Musurgia universalis. Вместо да прикрепи нота към всяка определена буква, той разпределя азбуката между четирите гласа на един мадригал или на един оркестър, така че да може да управлява по-добре музикалната материя и да направи композицията по-малко тромава и неприятна: нещо, което, в случай че съобщението бъде прихванато би предизвикало подозрения. Така стават възможни и безброй манипулации на музикалния текст и на нотите. Например, ако музикалните знаци за „фа“, „ла“, или пък „ре“ съвпадат с текста, тогава се вземат предвид само тези срички. Или може да се направи обратното, като се запази само остатъкът от изпълнявания текст, който при това положение ще покаже скрития си смисъл. И със сигурност Корбета е познавал това изобретение на Кирхер.

— Мислите ли, че Девизе, освен китарата е научил от Корбета и това… изкуство за тайно общуване?

— В парижкия кралски двор се шушука, че е точно така. Още повече, че Девизе не само бе любимият ученик на Корбета, но също преди всичко и негов добър приятел.

Този Доуланд, Мелани, Корбета и може би също неговият ученик Девизе — вече започвах да подозирам, че музиката неизбежно е съпътствана от шпионажа.

— Без да броим факта — продължи абат Мелани, — че Корбета познаваше добре Фуке, тъй като беше китарист в двора на Мазарини до 1660 година: чак след тази година всъщност Корбета се пренесе в Лондон, макар че в действителност често се разхождаше до Париж, където щеше да се върне окончателно десетина години по-късно.

— Но тогава — заключих, почти без да вярвам на собствените си думи — и в това рондо би могло да се крие някакво тайно послание!

— Спокойно, спокойно, първо да изясним останалото: ти ми каза, че рондото е подарено от Корбета на кралица Мария Тереза, която на свой ред го била връчила на Девизе. Хубаво, това ми дава едно друго ценно сведение: нямах представа, че кралицата е имала взаимоотношения с двамата китаристи. Това е нещо толкова нечувано до момента, че едва си позволявам да повярвам.

— Разбирам — прекъснах. — Мария Тереза е водела почти монашески живот…

Разказах му за дългия монолог, с който Девизе ми беше описал униженията, на които Всехристиянският крал подлагал бедната си спътница в живота.

— Монашески? — каза Ато най-накрая. — Не бих използвал това определение — отвърна той лукаво.

И ми обясни, че Девизе ми бе нарисувал може би прекалено неопетнен портрет на починалата кралица на Франция. Във Версай, докато той ми говореше, все още можело човек да срещне една млада девойка- мулатка, която имала любопитна прилика с дофина. Обяснението на този феномен датирало отпреди двайсет години, когато в двора пребивавали посланиците на една африканска държава. За да засвидетелстват своята вярност на съпругата на Луи XIV, пратениците подарили на кралицата един чернокож паж на име Набо.

След около година през 1664, Мария Тереза бе родила чудесна, жизнена дъщеричка, но с черна кожа. Веднага след като се случило чудото, кралският хирург Феликс се заклел пред краля, че цветът на новородената бил само временно неудобство, дължащо се на кръвоизлив по време на раждането. Обаче дните минавали, а по нищо не личало, че кожата на момиченцето ще изсветлее. Тогава кралският хирург