напред. Жалкият плъх не може да причинява чумата, предизвиквана — както вече имах случай да спомена — от развалата на естествените вещества и, на първо място от Божия гняв. Вярно е все пак, че плъхове и мишки се разболяват от чума и умират от нея, точно както хората. Но е достатъчно човек да не ги пипа, както казва Хипократ.
— Как се разпознава чумав плъх? — попитах, страхувайки се от отговора.
— Лично аз никога не съм виждал ни един, но баща ми е виждал: имали конвулсии, червени и подути очи, треперели и издавали агонизиращи писъци.
— И по какво се разбира, че не става дума за някаква друга болест?
— Много е просто: малко след това умират на място, като повръщат и се гърчат. После труповете се подуват, а мустаците им остават твърди.
Пребледнях. Край всички плъхове, срещнати в галериите, бях видял струйки кръв, които се спускаха от заострената муцунка. А Чаконио даже беше хванал един от тях за опашката!
Не се страхувах за себе си, защото бях защитен от болестта, но откритието на тези умрели плъхове означаваше най-вероятно, че чумата нахлуваше в града Може би бяха залостени и други къщи и ханове, чиито нещастни обитатели изпитваха подобни на нашите тревоги. Не можехме да узнаем нищо, заключени и под карантина. Ето защо попитах Кристофано дали според него заразата се бе разпространила.
— Не се страхувай. Тези дни молих за сведения на няколко пъти един от часовите, които дежурят на пост пред странноприемницата; той каза, че няма други подозрителни случаи в града. Не виждам защо да не му вярвам.
Докато слизахме, лекарят ми нареди да си почина няколко часа през този следобед, разбира се, след като си намажех гърдите с неговия „магниликоре“.
Кристофано беше дошъл да ме потърси в стаята, за да ме предупреди, че той сам щял да се погрижи да приготви нещо простичко и пречистващо за обяд. Сега обаче имаше нужда от моята помощ: бил притеснен за някои наематели, които предната вечер, след вечерята с кравешки вимета, изпускали звучно въздух от стомасите си.
Веднага, след като слязохме в кухнята, видях поставена на печката голяма стъклена камбана с тесен чучур, с формата на аламбик, която започваше да дестилира масло; отдолу в едно котленце вреше нещо и излъчваше силен мирис на сяра А пък малко по-натам, едно шише с форма на лютня, което лекарят взе и започна да разклаща деликатно с върха на пръстите, извличайки едва доловим звук.
— Чуваш ли? Съвършено настроена — служи, за да се калцира в пещта витриоловото олио, с което ще наложа струпеите на бедния Бедфорд. Нека се надяваме, че този път ще узреят и най-накрая ще се спукат. Витриолът е доста корозивен, с остър вкус, и мазна консистенция, черен на цвят, ще изстуди той крайно ефикасно вътрешната температура. Римският вид — който за късмет вече бях закупил преди карантината — е най-добрият, защото е примесен с желязо, а не като немския — с мед.
Не бях разбрал кой знае колко, освен че състоянието на Бедфорд изобщо не се бе подобрило. Лекарят продължи:
— За да укрепим стомасите на нашите наематели, сега ще ми помогнеш да приготвим моята ангелска настойка, която със своето привличащо, но не променящо свойство, успокоява всичките неразположения на стомаха и го освобождава, изчиства язвените рани, отпуска тялото и успокоява всички изменили състава си сокове. Добър е също за катар и зъбобол.
Сложи пред мен две кафяви платнени вързопчета. Извади от тях две шишенца от гравирано стъкло.
— Много са хубави — отбелязах аз.
— За да се поддържат настойките в добро състояние, според изкуството на парфюмеристите, те трябва да се съхраняват в изключително фино стъкло, понеже за тази цел другите съдове не вършат работа — отговори той важно.
В едното се съдържаше неговата квинтесенция, смесена с настойка от екстракт от рози, така обясни Кристофано; в другото — червени корали, минзухар, кимион, ориола и
—
Щом приготвих ангелската настойка и я изсипах в едно шише, тръгнах на обиколка по стаите. Оставих Девизе последен, тъй като беше единственият останал, на когото все още не бях приложил лековете, предпазващи от чумата.
Докато се приближавах към вратата му, с торбата с шишенцата на Кристофано на рамо, чух едно грациозно преплитане от съзвучия, в което без усилие разпознах мотива, който нерядко бях чувал да свири и чиято неописуема сладост още отначало ме беше пленила. Почуках срамежливо и той, в доста добро настроение, ме покани да вляза. Обясних му повода на моето посещение и той кимна в знак на съгласие, докато свиреше. Без да кажа думичка, се отпуснах на пода. Девизе бе оставил китарата и сега изпитваше струните на нещо като китароне127, доста по-голям и дълъг, с широка клавиатура и множество тежки струни, на които се свири единствено с плектър. Спря се и ми обясни, че това бе теорба128 и за този инструмент самият той беше композирал множество танцови сюити с дръзки редувалия на прелюдии, алеманди, гавоти, куранти, сарабанди, менуети, жиги, пасакали и чакони.
— Вие ли сте композирали и онзи мотив, който така често изпълнявате? Ако знаехте как омагьосва всички тук, в странноприемницата!
— Не съм го написал аз — отвърна той разсеяно. — Подари ми го кралицата, за да го свиря за нея.
— Значи познавате лично кралицата на Франция?
— Познавах я. Нейно величество Мария Тереза Австрийска почина.
— Съжалявам, аз…
— Често свирех за нея — каза той, без да обръща внимание на прекъсването, — а също и за краля, на когото имах случай да предам някои основни положения на китарата. Кралят винаги много я е обичал.
— Кого, кралицата?
— Не, китарата — отговори Девизе, като се намръщи.
— А, да, кралят е искал да се ожени за племенницата на Мазарини — сетих се аз, но веднага след това горко съжалих за думите си, задето по този начин бях издал, че съм подслушвал неговите разговори със Стилоне Приазо и Кристофано.
— Виждам, че нещичко поназнайваш — рече ми той, леко изненадан. — Предполагам, от абат Мелани.
Макар и изненадан, успях да разсея подозренията на Девизе:
— За Бога, синьоре. От този странен индивид, простете ми, че говоря така, гледам да стоя на разстояние, откакто… — на това място се престорих на засрамен, — откакто, как да кажа…
— Разбрах, разбрах, не трябва да казваш нищо повече — прекъсна ме с крива усмивка Девизе — и на мен не ми се нравят содомитите.
— И на вас ли се е налагало да се браните от Мелани? — попитах, молейки мислено за прошка заради безочливата клевета, с която бях опетнил честта на абата.
Девизе се засмя:
— За щастие, не! На мен никога не е… хм, не ми е досаждал. В Париж даже не сме разменяли и дума. Говори се, че Мелани е бил изключително сопрано по времето на Луиджи Роси, на Кавали… Пееше за кралицата-майка, на която много се харесваха меланхоличните гласове. Сега вече не пее: за жалост използва езика си за лъжи и доноси — каза той с кисел тон.
Беше даже прекалено ясно: Девизе не обичаше Ато и знаеше за неговата слава на интригант. Но с помощта на някоя необходима клевета върху абат Мелани и преструвайки се на по-наивен, отколкото бях в действителност, вече постигнах известна близост с китариста. С помощта на един добър масаж щях още повече да му развържа езика, както се беше случило с останалите наематели, може би щях да изтръгна някое и друго сведение за стария Фуке. Важното в случая, казах си аз, бе той да ме приема като най-прост
