Другият докладчик, Сент Елен, държа реч в по-кротки и умерени тонове, но поиска смъртно наказание. После всеки съдия трябваше да даде своя глас.
Процесът беше дълъг, изтощителен, за някои пагубен. Съдията Масно накара да го доведат в залата, независимо от тежката си болест, мърморейки: „По-добре да умра тук.“ Гласува за изгнанието. Съдията Поншартрен бе устоял на изкушенията и на заплахите на Колбер — и той гласува за изгнание, погубвайки така собствената си кариера и тази на сина си. Съдията Роксан завърши своята кариера (той, да!) в изгнание, задето не бил гласувал за смъртното наказание.
Накрая само девет от двайсет и шест комисари избраха смъртното наказание. Главата на Фуке беше спасена.
В мига, в който се оповести присъдата, която спасяваше живота на Фуке и му връщаше свободата, макар и извън Франция, утехата и радостта в Париж бяха огромни.
Но тук в играта се намеси Луи XIV. Разярен, той решително се противопостави на решението на съда, лишавайки от смисъл трите дълги години на процеса. С едно безпрецедентно решение в историята на френското кралство, Всехристиянският крал упражни с обратен знак кралското право да променя присъдите, до този момент използвано само за помилвания: осъди Фуке на доживотен затвор. Присъдата трябваше да се излежи в пълна изолация в далечната крепост Пинероло.
— Париж бе ужасен. Никой никога не разбра причината за това решение на краля. Като че ли той хранеше към Фуке тайна и непримирима омраза.
На Луи XIV не бе достатъчно да го свали от поста му, да го унижи, да му отнеме всички имущества и да го изпрати в затвор на границата на френските земи. Самият крал разграби замъка Во и резиденцията в Сен Манде, подреждайки собствения си дворец с мебелите, колекциите, килимите, златата и гоблените на Фуке и прибавяйки към кралската библиотека тринадесетте хиляди тома, подбрани с любов от Главния интендант в годините на учение и изследователска дейност. Всичко това струваше не по-малко от четиридесет хиляди ливри.
За кредиторите на Фуке, които ненадейно бяха изскочили от всички страни, останаха само трохите. Един от тях, железар на име Жоли, проникна във Во и в останалите резиденции, откъсвайки със собствените си ръце, полудял от ярост, облицовките от скъпоценна кожа; после изрови и отнесе със себе си изключително модерните водопроводни тръби от олово, без които парковете и градините във Во нямаха почти никаква стойност. Гипсовите украси, орнаментите и полилеите бяха набързо изтръгнати от хиляди разгневени ръце. В края на плячкосването славните резиденции на Никола Фуке приличаха на две празни мидени черупки: доказателствата за чудесата, които съдържаха, сега събират прах из подземията на грабителите. А пък притежанията на Фуке на Антилските острови бяха унищожени от отвъдморските служители на Главния интендант.
— Замъкът Во по-хубав ли беше от кралския дворец Версай?
— Во предхождаше Версай с цели пет години — каза Ато с умерен възторг. — И в много отношения е послужил за негов образец. Ако знаеш само как се свиват сърцата на онези, които някога посещаваха Фуке, а днес, разхождайки се из Версайския дворец, разпознават картините, статуите и останалите чудеса, които принадлежаха на Главния интендант и все още носят отпечатъка на неговия фин и изискан вкус…
Замълча и за миг ми се стори, че щеше да се отдаде на сълзите.
— Преди една-два години мадам дьо Севинье посети замъка Во — продължи Ато. — Там са я видели да плаче с часове над руините за всички тези съкровища и за техния велик господар.
Наказанието бе утежнено от затворническия режим. Кралят дал заповед в Пинероло да се забрани на Никола Фуке дори да пише или да говори с когото и да е, освен със своите надзиратели. Това, което затворникът имаше в главата и на езика, щеше да си остане за него, и само за него. Единственият, който можеше да чува гласа му, достигнал до ушите на пазачите, бе кралят. И ако Фуке не искаше да разговаря със своя палач, тогава бе по-добре да си мълчи.
Мнозина в Париж започнаха да търсят някакво обяснение. Ако Луи XIV беше пожелал да накара затворника да замълчи завинаги, не липсваха възможности да му бъде поднесена някоя супа, подходящо гарнирана…
Но времето минаваше, а Фуке живееше. Може би въпросът бе по-сложен. Може би владетелят желаеше от все сърце нещо, което затворникът, в студената тишина на своята килия, продължаваше да пази за себе си. Един ден, мислеха всички, мъките на затворничеството щяха да го убедят да проговори.
Угонио привлече вниманието ни. Погълнати от нашия разговор, бяхме забравили, че докато се намирахме в дома на Тиракорда, Чаконио беше надушил нечие чуждо присъствие. Сега носът на корписантарят отново бе доловил нещо.
— Гфъррррлъбх!
— Присъствиец презапотен, позаувехнал, позанаплашен — обясни Угонио.
— Може ли случайно да ни каже какво е ял на закуска? — попита шеговито Ато.
Уплаших се, че корписантарят щеше да го вземе навътре, тъй като неговото изключително деликатно обоняние ни беше от полза и най-вероятно щеше да ни послужи и за в бъдеще.
— Гфъррррлъбх! — отговори обаче Чаконио, след като навири във въздуха безформения си, осеян със струпеи нос.
— Чаконио е понаноздрил цици от крава — преведе неговият другар — с вероятност от стафиди, пресушеница и беловиница, може би с бульонче и захарче.
Ато и аз се спогледахме смаяни. Беше именно ястието, което с толкова старание бях приготвил за наемателите на „Оръженосеца“. Чаконио не можеше да знае нищо: и въпреки това, бе способен да различи, в следата от мирис на непознатия, не само миризмата на кравешкото виме, но даже и аромата на някои съставки, които бях прибавил. Ако обонянието на корписантаря не се лъжеше, установихме с удивление, че преследвахме един от наемателите на „Оръженосеца“.
Разказът за процеса на Фуке се беше проточил прекалено много. Междувременно бяхме изследвали един доста дълъг участък на галерия
Земята под краката ни стана влажна и хлъзгава, въздухът още по-гъст и тежък, а в черната тишина на галерията започнахме да долавяме едно далечно шумолене. Тръгнахме предпазливо, а Чаконио въртеше глава, сякаш за да демонстрира нетърпимост. Усещаше се някаква отвратителна миризма, която ми беше някак позната, но все още не можех да си изясня.
— Канали — каза Ато.
— Гфъррррлъбх! — съгласи се мрачно Чаконио.
Угонио обясни, че съдържанието на каналите смущавало не малко колегата му и му пречело да разграничава с яснота други миризми.
Малко по-натам се оказа, че крачим в истинска тиня. Мирисът на застояло, в началото едва доловим, беше станал крайно наситен. Най-накрая разкрихме причината за всичко това. В лявата стена се отваряше една широка и дълбока цепнатина, от която се изливаше поток от смрадлива и черна водниста течност. Водата следваше после неравната наклонена част на галерията, като отчасти преливаше от двете страни и отчасти се губеше в мрака на нашия, като че ли безкраен, подземен проход. Докоснах срещуположната стена: беше влажна и оставяше по пръстите тънък слой кал. Вниманието ни бе привлечено от една подробност. Проснат по гръб във водата и безразличен към нашето присъствие, пред нас лежеше огромен плъх.
— Усмъртизиран — каза накратко Угонио, като го подритна леко с крак.
Чаконио взе плъха за опашката с два от ноктестите си пръсти и го остави да виси. От устата на животното прокапа в сивкавата вода тънка струйка кръв. Чаконио изви глава, наблюдавайки с пълно недоумение неочаквания феномен.
— Гфъррррлъбх! — коментира той замислено.
— Усмъртизиран, кръвоизпускащ, нездравословоцветущ.
— Как така знае, че е бил болен?
