Загадката на омразата на Луи XIV към Фуке, обясни абат Мелани, била в Париж обект на неспирни дискусии.
— Има няколко неща, които, поради липса на време, все още не съм успял да ти разкажа.
Престорих се, че вярвам на това оправдание. Но знаех, че чак сега, по причината на новото си душевно състояние, Ато бе склонен да ме направи съпричастен към много неща, които по-рано беше премълчал. И така той пак се върна към ужасяващите дни, в които примката на заговора се бе затегнала около врата на Главния интендант.
Колбер започва да плете своите интриги още от деня на смъртта на кардинал Мазарини. Знае, че ще трябва да действа винаги зад прикритието, на фразата за „благото на държавата и на славата за монархията“. Знае също, че не разполага с много време: трябва да се реагира своевременно, докато кралят все още е неопитен в областта на финансите. Луи не знае какво в действителност се е случило при управлението на Мазарини, чиито тъмни машинации му убягват. Единственият, който има достъп до документите на кардинала, е Колбер, господар на хиляди тайни. И докато вече подправя документацията и фалшифицира доказателствата, Змията не пропуска случай да насажда у владетеля, подобно на малки дози отрова, недоверие към Главния интендант. Междувременно заслепява последния с престорени прояви на вярност. Машинацията успява напълно: три месеца преди празненството в замъка Во, кралят вече се готви да нанесе удар на своя Главен интендант на финансите. Има обаче едно последно препятствие: Фуке, който изпълнява също така длъжността на Главен прокуратор, се радва на парламентарен имунитет. Усойницата, представяйки като мотив спешната нужда от пари от страна на краля, убеждава Катеричката да продаде поста си.
Бедният Никола пада в капана — ще спечели един милион и четиристотин хиляди ливри, и веднага след като ги получава, дарява един милион на краля.
— И щом получи парите, кралят каза: „Сложи си оковите сам, със собствените си ръце.“ — спомни си с горчивина Ато, изтърсвайки от ръкавите си малко пръст и поглеждайки с погнуса вече раздърпаната дантела на маншетите си.
— Ужасно! — не се удържах да извикам аз.
— Не колкото си мислиш, момче. Младият крал за първи път изпитваше собственото си могъщество. Това може да се извърши единствено налагайки кралската воля, понякога дори несправедливо. Каква демонстрация на власт би било да насърчаваш най-добрите, вече предопределени за върховете благодарение на личните си качества? Могъщ е само този, който успява да издигне нищожния и завистливия като предводител на мъдрите и добрите, преобръщайки единствено с каприза си естествения ход на събитията.
— Но Фуке нищо ли не подозираше?
— Това е загадка. Той даже бе предупреден от няколко страни, че нещо се крои зад гърба му. Но се чувстваше чист пред съвестта си. Спомням си, че тогава отговори с усмивка, използвайки думите на един свой предшественик: „Главните интенданти са създадени, за да бъдат мразени. Мразени от кралете, които все настояват за още пари за войни и балети, и мразени от народа, който трябва да плаща данъците.“
Фуке, продължи Ато, дори узна, че нещо важно предстои да се случи в Нант, където малко по-късно щеше да бъде арестуван, но не пожела да погледне истината в лицето: убеди сам себе си, че кралят се готви да арестува Колбер, а не него. Веднъж пристигнал в Нант, приятелите му го принудиха да вземе под наем една къща, снабдена с подземен пасаж. Това беше един античен акведукт, който извеждаше на брега, където един натоварен с всичко необходимо кораб щеше да бъде готов всеки миг за отплаване, за да го заведе на безопасно място. През следващите дни Фуке всъщност забеляза, че улиците около къщата се изпълваха постепенно с мускетари. Започна да разбира истината, но повтаряше на своите приятели, че няма да си послужи с бягство: „Трябва да рискувам — не мога да повярвам, че кралят иска да ме унищожи.“
— Фатална грешка! — извика Ато. — Главният интендант познаваше само политиката на доверието. И не беше осъзнал, че неговите времена бяха пометени безвъзвратно от суровата политика на подозрението. Мазарини бе умрял, всичко бе различно.
— А каква беше Франция, преди да умре Мазарини? Абат Мелани въздъхна:
— Каква беше, каква беше… Беше добрата стара Франция на Луи XIII. Един свят — как да го кажа — по-отворен и жизнен, в който свободата на словото, на преценката, забавната изобретателност, смелостта на възгледите и моралната уравновесеност изглежда щяха да властват завинаги. В изисканите салони на мадам дьо Севинье и на приятелката й мадам дьо Ла Файет така, както в моралните фрази на господин дьо Ла Рошфуко и в стиховете на Жан дьо Ла Фонтен. Никой не можеше да предвиди леденото и абсолютно господство на новия крал.
Шест месеца бяха достатъчни на Змията да съсипе Катеричката. След ареста, Фуке гни три месеца в затвора, преди да му бъде насрочен процес. Най-накрая, през декември 1661, беше учредена Съдебната камара, която щеше да го съди. В състава влизаха канцлерът Пиер Сегие, председателят Ламоаньон и двадесет и шест членове, избрани от местните общински управи и съдилища.
Председателят Ламоаньон откри първото заседание, описвайки с трагически патос мизерията, която терзае народа на Франция, смазван всяка година от нови налози и изтребван от глад, от болести, от отчаяние. Към това се прибавяха лошите земеделски реколти от последните години, които допълнително бяха утежнили положението. В много провинции хората буквално мряха от глад, а хищната ръка на бирниците не познаваше милост и връхлиташе над бедните селца с все по-голяма алчност.
— Какво общо е имала мизерията на народа с Фуке? — попитах.
— Имаше, имаше. Тя послужи, за да въведе и придаде достоверност на една теория: хората по селата умираха от глад, защото той скандално бе натрупал богатства с парите на държавата.
— А това не беше ли вярно?
— Разбира се, че не. Първо — Фуке в действителност не беше богат. Второ — след като той се озова в Пинероло, мизерията по френските села стана още по-осезаема. Но слушай продължението.
Докато започваше процесът, с едно оглашение, което бе прочетено във всички църкви на кралството, гражданите бяха подканени да съобщят на властите за бирници, събирачи на данъци и финансисти, които бяха извършвали неразрешени финансови дейности. Второ съобщение забраняваше на такива служители да напускат градовете си. В противен случай незабавно щяха да бъдат обвинени в злоупотреба — престъпление, наказвано със смърт.
Така предизвиканите последствия бяха огромни: всички финансисти, наемодатели и данъчни мигновено бяха заклеймени от народа като престъпници; изключително богатият Главен интендант на финансите Никола Фуке автоматично се превърна в главатар на банда разбойници, а освен това във виновник за глада на селяните.
— Нямаше нищо по-лъжливо от това: Фуке винаги беше сигнализирал пред Короната, но напразно, за опасността от налагането на прекалено високи данъци. Когато беше изпратен като интендант на финансите в областта Дофине с цел да изстиска повече пари от непокорното местно население, даже принуди Мазарини да го отстрани. След подробни проучвания, Фуке бе заключил, че налозите в този район са били непоносими, и дори бе дръзнал да изпрати в Париж официална молба за данъчни облекчения. Парламентаристите от Дофине веднага се събраха на тълпи, за да го защитят.
Но за онези времена изглежда никой вече не си спомняше. На процеса срещу Фуке бяха прочетени точките на обвинението, първоначално цели деветдесет и шест, които съдията-докладчик мъдро сведе до около десет: преди всичко, че е отстъпил на краля лъжливи заеми, върху които несправедливо бе прибирал лихва. Второ, че е смесил противозаконно собствени средства с парите на краля, употребявайки ги за лични цели. Трето, че е получил от наемодателите над триста хиляди ливри, за да им гарантира по-благоприятни условия и, че лично е добавил към сметката си, под фалшиви имена, постъпленията от някои данъци. Четвърто, че е пробутал на държавата стари полици срещу пари в брой.
В началото на процеса народният гняв срещу Фуке се разгаря неудържимо. Още на следващия ден след ареста, охраната, която го съпровожда, трябвало да се погрижи да избегнат някои села, където разярената тълпа била готова да го разкъса.
Главният интендант, затворен в тясната си килия, изолиран от всичко и от всички, изобщо не си дава ясна сметка колко дълбока е пропастта, в която е хвърлен. Здравето му се влошава и той моли да му се изпрати изповедник; изпраща до краля писма, в които излага защитата си, моли го напразно цели четири
