да ни забележат, а освен това двамата мъже, снабдени с една-единствена лампа, се върнаха обратно, за да вземат свещ. В този кратък промеждутък от време, ние се шмугнахме опипом по стълбите.
Щом стигнахме до приземния етаж, мигновено нахълтахме в изоставената спалня, от която преминахме в кухнята и накрая в помещението за екипажите. Тук в устрема си се спънах и паднах по лице върху тънкия слой слама, предизвиквайки раздразнението на една от двете стари кранти. Ато затвори бързо вратата, която Угонио заключи незабавно и без усилие.
Останахме неподвижни в мрака, запъхтяни, прилепили уши към вратата. Стори ни се, че чуваме две или повече лица да слизат в двора. Стъпките продължиха по паважа в посока към голямата порта, която извеждаше на улицата. Чухме тежкото крило да се отваря, а после да се затваря с трясък. Други стъпки се върнаха назад и заглъхнаха нагоре по стълбите. Стояхме две-три минути в гробна тишина. Опасността бе преминала.
После запалихме една лампа и се спуснахме в отвора. В мига, когато тежкият дървен капак се затръшна с приглушен удар, най-накрая можах да споделя на абат Мелани откритието си. Бяхме влезли в дома на Джовани Тиракорда, стария личен лекар на папата.
— Сигурен ли си? — попита ме абат Мелани, докато потъвахме отново в подземните тунели.
— Разбира се, че съм сигурен — отвърнах аз.
— Тиракорда, какво съвпадение — коментира Ато с лека усмивчица.
— Познавате ли го?
— Това е изключително съвпадение. Тиракорда беше лекар на конклава, на който бе избран за папа Климент XI Роспильози, мой съгражданин. Там присъствах и аз.
Аз пък не бях разменял и дума със стария лекар. Тиракорда, в миналото личен лекар на двама папи, днес беше доста почитан в квартала, дотам, че все още го наричаха с титлата „папски лекар“, макар в действителност да изпълняваше задълженията на заместник. Живееше в един малък дворец, собственост на херцог Салвиати, който се намираше на „Улицата на Мечката“ само през два входа от „Оръженосеца“, на ъгъла с улицата на „Женската баня“. Картата на подземията, която Ато беше изготвил, се беше оказала достоверна: от галерия в галерия, попадайки в конюшнята на Тиракорда, почти се бяхме върнали до точката на тръгване. Знаех малко, даже съвсем малко, за Тиракорда — че имаше жена (може би онази Парадиза, чието име малко по-рано бяхме чули), че в неговата голяма и хубава къща се навъртаха и две-три девойчета, които помагаха в домакинската работа и че упражняваше своя занаят в главната лечебница „Санто Спирито ин Сасия“.
Беше повече кръгъл, отколкото висок, почти без врат, с приведени рамене и голям корем, върху който полагаше скръстените си ръце, почти като въплъщение на търпението и толерантността, което говореше за един муден и далеч не войнствен характер. Понякога го бях зървал от прозореца да върви по „Улицата на Мечката“, клатушкайки се в дългата си до петите роба, бях го наблюдавал да се спира на весела раздумка с някой дюкянджия, заглаждайки мустачките и едва забележимата си брадичка. Тъй като явно не обичаше перуки, и независимо от плешивостта си, постоянно ходеше с шапка в ръка, леко наръбеният му череп блестеше на слънцето, над ниското и сбръчкано чело и заострените уши. Когато веднъж го срещнах, ме поразиха румените му бузи и добродушният му поглед: рошавите вежди над дълбоко хлътналите очи, с уморения поглед на лекар, който непрекъснато наблюдава чуждите страдания, но никога не може да се примири с тях.
След като преминахме най-трудната част от обратния път, абат Мелани попита Угонио дали може да го снабди с копие от ключа, който беше използвал вчерашната нощ, за да отвори вратата на помещението.
— Удостокълнявам се на свръхвашата решителност, че не ще произпусна туй що ми се претендиска, и преди от винаги. Макар че, за бъда повеч отец отколко отцеубиец, беше по-усъвършенствено нещо за извършение да се извършува в преизминалото нощобдение.
— Казваш, че щеше да е по-добре да направим копие на ключа миналата нощ? И къде?
Угонио сякаш бе изненадан от въпроса.
— Свръхнатураличестествено в училището на „Ключарниците“, гдето печатствува Комарек.
Ато сбръчка чело. После мушна едната си ръка в джоба и извади оттам листчето от Библията. Прокара няколко пъти длан по него, след което го приближи странично до лампата, която държеше в ръка. Видях го да разглежда съсредоточено сенките, които мачканиците хвърляха на светлината.
— Проклятие, как така ми е убягнало? — изохка абат Мелани. И ми посочи с пръст една форма, която чак сега забелязах в средата на листа:
— Ако наблюдаваш внимателно, независимо от жалкото състояние на хартията — започна да ми обяснява той, — ще зърнеш горе-долу по средата очертанията на голям ключ с издължен пръстен, точно като този от стаичката. Ето, точно тук, където листът е останал по-гладък, докато от двете страни се е намачкал.
— Значи това парче хартия е просто обвивка на ключ? — заключих изненадано.
— Точно така. В действителност именно на улицата на „Ключарите“, където се намират всички дюкянчета за ключове и ключета, открихме нелегалната работилница на Комарек, печатарят чиито услуги ползваше Стилоне Приазо.
— В такъв случай разбирам — установих аз. — Стилоне Приазо е откраднал ключовете и после е отишъл да си извади копие на улицата на „Ключарите“, близо до Комарек.
— Не, скъпи мой. Някои от наемателите (ти сам ми го каза, помниш ли?), твърдят, че в миналото вече са отсядали в странноприемницата „При оръженосеца“.
— Вярно е — Стилоне Приазо, Бедфорд и Анджоло Бреноци — сетих се, — по времето на синьора Луиджа, мир на праха й.
— Добре. Това значи, че Стилоне по всяка вероятност вече е имал ключ от стаичката, която води от странноприемницата в подземията. Освен това имаше и напълно приемлив мотив да ходи при Комарек, а именно отпечатването на някакъв незаконен вестник. Не, не трябва да търсим някой поръчител на Комарек, а просто някой друг от нашите наематели. Някой, който е имал нужда да си направи копие на ключа за стаичката от връзката на Пелегрино, отмъкната временно.
— Тогава крадецът е отец Робледа! Той спомена Малахия, за да види реакцията ми — може би знаеше, че е изгубил листа с пророчеството на Малахия в подземията, и е изнамерил хитър метод да ме разобличи, достоен за най-добрите шпиони, точно както казва Дулчибени — извиках, обобщавайки после пред Ато нападките на Дулчибени срещу шпионската дейност на йезуитите.
— Ами да. Тогава крадецът е именно отец Робледа, също и защото…
— Гфъррррлъбх! — намеси се вежливо Чаконио.
— Аргументираности погрешени и многогрешни — преведе Угонио.
— Какво? — прекъсна се с невярващо изражение абат Мела ни.
— Чаконио удостодоверява, листопадничето не е проясновидението на Малахия, в страхопочтителност към свръхвашата решителност, и наумалявайки грамовете, за да не уголемяваме грандоманите, както доброподразбирам.
В същото време Чаконио измъкна изпод дрехите си една малка Библия, мръсна и захабена, но все още четлива.
— Винаги ли я носиш със себе си? — попитах.
— Гфъррррлъбх!
— Много е религиозофон, почти превъзнесен. Потърсихме в съдържанието пророк Малахия. Беше последната книга от дванадесетте малки пророци, ето защо се намираше на последните страници на Ветхия завет. Прелистих набързо, докато не намерих заглавието и, с усилие поради миниатюрните буквички, започнах да чета:
Глава 1
